Престъпление без наказание

Току-що разбрах с потрес от бТВ, че делото за т. нар. „Възродителен процес“ още не е прекратено! Абсолютната му давност изтече през 2003 г. , но тогава прокуратурата реши, че не може да го прекрати, преди да разпита ВСИЧКИ свидетели. Миналата есен български турчин, лежал в Белене, бе обезщетен за безумно дълго продължилото досъдебно производство с 30 000 лв.

Това пише в блога си Калин Манолов.

Софийският градски съд определи това като отказ от правосъдие, тъй като протакането „изключва възможността за упражняване правата на пострадал в рамките на един човешки живот“. Софийската военноокръжна прокуратура обаче „обясни“, че вредите били нанесени единствено и само от престоя на потърпевшия в комунистическия концлагер на о. Белене. Очевидно не е спазила и едномесечният срок, който Софийския градски съд ѝ даде да реши съдбата на делото за възродителния процес. Нищо чудно то да надживее и потстрадалите (от подсъдимите така или иначе още е жив само бившият премиер Георги Атанасов). И нищо чудно евентуалното ново удължаване да е било под натиска на т. нар. „обединени патриоти“.

Нямам доказателства за това, но имам „обосновано предположение“.

Точно преди година, на 12 февруари 2018 г., партията на тогавашния вицепремиер Валери Симеонов в нарочна позиция възрази срещу излъчването на филма „Откраднати очи“ по Канал 1 на националната телевизия, защото в него гибелта на дете от българската мюсюлманска общност през декември 1984 г. „се използва за груба „художествена“ лъжа – че невръстни дечица и бебета са били мачкани и газени с тежки бронирани машини при протестите на български мюсюлмани срещу преименуването им“. НФСБ констатира, че „този сложен, противоречив и болезнен период от близката ни история – а именно т. нар. „възродителен процес, още не е получил адекватна историческа оценка“.

Ако чакаме на прокуратурата, няма и да я получи. А ако чакаме на образованието, децата ни даже няма да разберат, че от средата до края на 80-те години на миналия век бащите на някои от тях са организирали прогонването на над 360 хиляди български турци от домовете им. През януари 2012 г. в нарочна декларация българския парламент определи това като етническо прочистване. Четири години по-рано обаче, през 2008 г, тогавашния кмет и сегашен премиер Бойко Борисов беше заявил, че основната грешка на „процеса“ била не целта, а методите, с които той бил извършен. Нищо чудно съдиите и прокурорите – военни и цивилни – да са на същото мнение. За подобно мислене в други страни самите те биха били подсъдими! За съжаление, не и в България.

Затова нека да разкажа малко за т. нар. “възродителен процес“ – на тези, които наистина не знаят, и на другите, които се правят, че са забравили.

Изгонването на отказалите да сменят имената си български турци слага края на кампанията за асимилацията им,

подета още в края на 50-те години на ХХ в. от комунистическата партия. Георги Атанасов, тогава секретар на ЦК на БКП по организационните въпроси, първи използва евфемизма „възродителен процес“. Това всъщност е нескопосан опит да бъде решен „националният въпрос“ в отговор на

„ засилващото се влияние на турския буржоазен национализъм“.

В една строго поверителна информация от септември 1982 г. първият секретар на ОК на БКП в Кърджали Георги Танев пише: „Реално преобладаващото болшинство от младото поколение подкрепя партийната политика, но все още сравнително ниското политическо съзнание и верски тежнения, насаждани в семейната среда, ограничават неговите възможности от класово-партийни позиции да се изправи решително лице срещу лице с национализма и ислямския религиозен фанатизъм на родителите.“ Родителите все още си позволяват лукса да празнуват Курбан Байряма и да обрязват синовете си. Танев е „загрижен“ за негативното отношение у много българи към сънародниците им с турско име, и препоръчва образование, идеологическа работа, откриване на предприятия в районите с български турци. Иначе, прогнозира той, „… при нова националистическа атака и създадени условия за изселване, устойчивата част от тях не би била твърде голяма.“

Тайните служби и техните агенти са ключов инструмент в подготовката,

провеждането и особено в „закрепването“ на резултатите от „възродителния процес“. Те се „аргументират“ с демографската ситуация, надвисналите външни и вътрешни турски „заплахи“ (включително „сепаратизъм“, „турска автономия“, „втори Кипър“ и „тероризъм“), уж спонтанното желание на всички или част от самите „възраждани“ да им бъдат сменени имената, и т. н., но разбира се, най-сериозният аргумент са екстремните прояви на турския национализъм, сред които и поредицата от терористични актове в България – 19 палежи и саботажи, извършени между 1984 и 1987 г. от четирима „бивши“ сътрудници на Държавна сигурност.

От Коледа на 1984 г. до февруари 1985 г. са преименувани, административно и паспортно „обработени“ над 800 000 души. На немалко места те са съпроводени с дрънкане на оръжие и стрелба във въздуха, докарване на бронирани машини и танкове, военни маршове и всевъзможни други начини за увещаване, сплашване и пречупване. След преименуването следва неизменното хоро в центъра на селището, на което „възродители“ и „възродени“ трябва да се хванат заедно.

Цинизмът на комунистите е потресаващ. В резултат на изселванията в България остават деца от разделените семейства. Случаят с 16-годишната Айсел Йозгюр (Ася Михайлова), получава международна известност, тъй като българската държава отказва да пусне детето при родителите му в Турция и при това официално твърди, че то не се казва така, както те са го нарекли, а има друго име. В последна сметка през 1987 г. Айсел е върната на родителите си.

Има и жертви – в 8 окръга на Югоизточна България по време на „възродителния процес“ са убити 24 турци.

С най-голям отзвук сред общността остава смъртта на 17-месечното момиченце Тюркян, загинало по време на протест на 26 декември 1984 г. край с. Могиляне, община Кирково. Именно филмът за нея миналата година така възбуди Валери Симеонов.

Разследването на престъпленията по време на Възродителния процес започна още през 1990 г. с отделяне на материалите по случая от прословутото дело N 1. По-късно Прокуратурата на въоръжените сили повдигна обвинения срещу Тодор Живков, ген. Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Атанасов и Пенчо Кубадински „за проповядване и подбуждане на расова и верска вражда“. През 1993 г. прокуратурата се отказа от това обвинение и отправи ново по чл. 387, ал.2. През 1995 г. Военната колегия на Върховния съд върна делото за ново разследване с изричното указание да бъдат разпитани всички лица, които имат отношение към репресиите през периода 1984-1989 г. Ставаше дума за призоваване на хиляди свидетели, пръснати по цял свят. До 2012 г. делото бе спирано и възобновявано поне 10 пъти, връщано за доразследване, прехвърляно по компетентност между отделни нива в системата на прокуратурата. После „следствието приключи“ и всички забравиха.

Оказа се обаче, че още не е приключило. Дано и някой освен жертвите още помни. Все пак когато делото за „възродителния процес“ някога приключи, вероятно стотици от тях ще съдят България. И със сигурност ще я осъдят.

Обезщетенията пак ще ги платим ние. Вместо да пратим сметката на БСП и ДПС.