Проф. Тодор Мишев: Можеше и да няма Трети март

Автор: Проф. Тодор Мишев

Началото и финалът на подобна статия са най-трудни. Иначе вътре може да има всякакви акценти.

За подготовката на войната, за хода на военните действия може да се говори сухо като дипломат и военен, може да се пише като поет и писател, могат да се правят исторически академични изследвания и продукти на журналистическото перо.

Обикновено на Трети март традиционните апологети описват с положителни краски дори неща, които въобще не са се случвали (митове).

Противниците по душа или добре платените отвън соросоиди мрачно описват събитието като черна дата в българската история. Тогава сме били на път да попаднем под мракобесническия ботуш на руския император и да се превърнем в задунайска губерния. Това последното обезателно трябва да се помни, за да не попаднем днес под газовото робство на Путин. Хора разни, винаги има различни мнения.

В цяла книга биха могли да се публикуват и анализират речите на българските държавници за Трети март. Би се получило поучително интердисциплинарно четиво.

Ние вече забравихме кога, как и защо в началото на 90-те години на ХХ век за първи път в историята на България Трети март стана национален празник. Той не е бил такъв нито в Царство България, нито в епохата на „държавния социализъм“.

За Трети март са изписани не хиляди, а милиони страници. Общо взето днес не ги четат дори студентите по история, освен ако не са свързани с някакви злобни некомпетентни спорове в съвременните социални мрежи.

Най-важното за едно историческо събитие и един съвременен празник е неговото присъствие в историческата памет на хората.

В България има хиляди паметници, булеварди, улици и училища с имена на руски политици, офицери и войници, свързани с войната. Има имена на градове, села и дори общини с имена на граф Игнатиев, Иван С. Аксаков и много други.

Не съм чул и видял да има подобни наименованиия с имената на английския премиер Дизраели, кралица Виктория, император Франц Йосиф или Ото фон Бисмарк.

Не съм прочел и стихове за Бисмарк и Германия. Вероятно Иван Вазов не се е досетил да напише и да им благодари за Освобождението. Няма и техни паметници.

На Шипка, в Плевен и на всякъде в страната на Трети март се събират стотици и десетки хиляди българи. Празнуват!

Не съм чул и видял на датата от Берлинския договор дори двама българи да развеят заедно националното и германското знме. Защо ли?

Може би българите са невежи и не знаят, че България реално е създадена като държава на Берлинския конгрес чрез Берлинския договор. Не знаят!

Просто факт е, че бългрите споменават цар Освободител и празнуват Трети март. Нищо, че двама предишни президенти в речите си дори не споменаваха името на Русия. Обективен факт е обаче, че днес все по-малко се знае! В една анкета, проведена наскоро пред Софийския университет доста софиянци не знаеха кой персонифицира популярните столични названия „Царя“, „Попа“, „Графа“.

Русия – между честта и проблемите

За разлика от чужди водещи исторически школи, в България е прието, че няма „хипотетична история“ и няма „ако“ в историята.

Фактите обаче показват, че в историческите събития около руско-турската война същесвуват моменти, които, ако се бяха реализирали Трети март просто нямаше да го има.

В навечерието на войната Русия въобще не е в „добра форма“ и никак не й е до участие в конфликт на Балканите. Императорът е нерешителен, сантиментален, податлив на различни външни влияния. Армията не е реформирана след Кримската война. Организацията е лоша, а дисциплината слаба. Сред генералитета няма подробно осмислени военно-стратегически и конкретни планове. Оръжието е старомодно, продоволствието е слабо поради лошата реколта и лошата комуникация, хазната наполовина е празна.

Командването на армията е възложено на Николай Николаевич, брат на императора, който по мнението на всички наблюдатели няма никакви качества на стратег и тактик. Във всички ръководни институции се е вселило чувството на несигурност и страх да не се повтори катастрофата от Кримскта война.

Дипломатическият корпус не служи толкова на интересите на Русия, колкото на съответните страни, където се намира. Според наблюдатели, поведението на граф Шувалов в Англия граничи „с угодничество, достигащо до унижение“.

В страната „ври и кипи“. Славянските комитети, левите партии и други крайни течения с революционна пропаганда създават вътрешна несигурност.

Всички социални слоеве и пресата са гневно възбудени и искат война срещу Османската империя. „Масло в огъня“ наливат и военните. Чувството за наранена национална чест през Кримската война и желаниено за реванш не се прикриват. Екзалтацията е невероятна. Те не искат да бъдат възприемани като страхливци. Според тях дипломатите евтино продават националните интереси, превиват гръб пред Англия и флиртуват с Европа.

Като обобщение на ситуацията може да цитираме в. „Граждани“, бр. 20 от 22 май 1877 г. Там има две поучителни твърдения.

Първото е, че „руската държава показва до какво ниско нравствено равнище може да достигне дипломацията, която се ръководи не от чувството за народна чест, а от някво си робско преклонение пред Европа“.

Второто твърдение е, че „смъртта на всеки руснак е много по-хубава и честна от реалността, сътворена от дипломатите – оскърбление пред Бога и изневяра на хилядолетната руска история“.

Страхът от поражение

В медиите и учебниците ние обикновено описваме победите и героизма, въпреки че героизмът присъства и в пораженията.

Днес е трудно е да се опише тогавашното объркването в главното командване и смущението в цялата армия след поредицата загубени сражения.

Поражения при Стара и Нова Загора, повторно завладяване на Ловеч от турците, пълен разгром при първите два щурма на Плевен и неуспешен трети щурм, завладяването на Елена от Сюлейман паша и сякаш безнадеждната позиция при Шипка.

Постигната е една „пирова пробеда“ при Никопол без никакви положителни последици от нея. За тази битка, в която загиват хиляди руснаци, ген. Шилдер-Шулднер споделя пред чуждите журналисти: „Останали две денонощия без храна, те отиваха напред под град от куршуми и снаряди, пробивайки си път със стрелба и щикове, докато половината от тях загинаха на място.Загубихме 74 щабни и оберофицери. По съвест можем да се гордеем с подобна войска, която не брои колко е врага и не знае отстъпление. Тя извърши храбро своето дело и заслужава най-пълно и горещо „благодаря“.

Руското командване е нерешително.

Постоянно се задават и обсъждат въпросите „Всичко ли е загубено?“ и „Кой е виновен?“

Бойният дух се поддържа от няколко дребни локални победни сражения под ръководството на генералите Скобелев, Столетов и Гурко при небивал ентусиазъм от страна на руската армия и огромни жертви. Ненапразно след своята капитулация Осман паша казва на руския император: „Руските войници се бият така смело, че ако имат способни офицери могат да извършат истински чудеса“.

Семействата, лекарите и милосърдието

Императорът тръгва на война с двамата си сина, а брат му е главнокомандващ. Императорът е винаги с армията, особено в съдбоносните сражения около Плевен. При Горни Дъбник са убити почти половината войници от неговата лична гвардия. С риск за живота в студ, сняг и кал той отива при останалите, поздравява ги, ободрява ги, уверява ги в победата!

Семейство Скобелеви – генерал-лейтенант Дмитрий Скобелев-старши, съпругата му Олга Скобелева и синът генерал Михаил Скобелев-младши - „белият генерал“. Младият генерал е герой от Ловеч, Плевен и Шипка, а майка му загива близо до Пловдив.

Жената на граф Игнатиев също изявява желание да тръгне за България. Любителката на изисканите тоалети и елитна водка е готова да загуби луксозния живот и да облече бялата престилка. Всички знаем за невероятната сестринска и милосърдна баронеса Юлия Вревская и княгиня Ана Невижска.Образованата и изключително интелигентна баронеса Юлия Вревска облича престилката на милосърдна сестра, за да се превърне в „розата на Русия, откъсната в България“ по думите на нейния приятел Виктор Юго. „Аз чуствам България като своя втора родина и вече й принадлежа с цялото си сърце“, пише баронесата. Юлия Вревская се заразява и умира от тиф в лазарета в Бяла. Болните, за които тя се е грижила сами изкопават гроба в замръзналата земя и носят ковчега й в отдаване на последна почит. Саможертва в името на един християнски народ и изпълняване на човешкия дълг.

В тази война участва цветът на руската медицина: Пирогов, Боткин (личен лекар на императора), Склифосовский и още стотици професори и доценти от руските клиники.

В редовете на руската армия на Дунавския фронт са 1600 лекари и около 3000 сестри на милосърдието.

Пирогов по това време е на 67 години, но извършва около 600 операции на фронта и създава 13 военно-полеви болници. Именно той пише, че в нито една от предишните войни в армията не е участвал такъв умствен и научен потенциал като във войната в България. В резултат на новите методи за лечение, които се прилагат (гипсиране, антисептични превръзки, вътрешноартериално преливане на кръв, хинина за лечение от малария и редица други) е регистриран най-ниският процент на смъртност в тази епоха – около 10 %.

Във войната участват братята Верешчагини. Василий Верешчагин завещава за поколенията едни от най-ярките картини за войната. Самият той е раняван три пъти. Единият му брат, Сергей, е убит при Плевен. Другият, Александър, е тежко ранен също при Плевен.

Българите и българското опълчиние

В българските учебници, в академичната литература и медиите е описано, а в съзнанието на българина винаги присъства героизма на опълчението.

Затова нека сега само споменем как в-к „Дейли нюз“ цитира думите на генерал Скобелев-младши от Шипка: „Възхитен съм от българите, бият се като лъвове“. По повод опълчението нека проследим една малко известна статистика.

Ние знаем родните места на около 5 000 от всичките 11 000 опълченци. Дори само сухата статистика може да породи емоция и гордост. Трудно е днес да си представим силата, събрала за няколко месеца при онези комуникации и пътища на едно място българи от Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, от Румъния и Русия.

Най-много опълченци има от Габрово (300 души), Търново (260 души) и десетки други градове и села на север от Стара планина и Балкана.

Само от търновското село Хотница има 35 души. Българският добруджански град Тулча дава 90 опълченци.

От Болград са 66, от Браила са 35.

От състава на опълчението се вижда цялата историческа география на западните български земи: Охрид (52 души), Битоля (42 души), Призрен (39 души), Пирот – 27, Ниш – 27, Велес – 24, Тетово – 16 и други. Списъкът изглежда така сякаш с присъствието си и произхода си опълченците сами са начертали картата на Санстефанска България, че и повече.

Винаги остава малко настрана трагедията и подвига на мирното българско население и приноса му за Трети март.

През войната загиват или умират от болести около 100 000 българи – три пъти повече отколкото в Априлското въстаниие.

Опожарени са пет пъти по-големи територии отколкото през април 1876 г.

Интересни са донесенията на руските офицери във връзка с помощта, която българите им оказват. В рапортите се четат редове, в които пише „отказват възнаграждение“, „предлагат за делото собствени средства“.

Когато при преминаването на руските войски през замръзналия Балкан генерал Гурко предлага да плати на българите в злато те взимат само хляб и чай. Сред помощниците не са само мъже, но и хиляди жени и деца. Десетки са примерите за невръстни деца от габровските села, които с по две стомни вода под дъжд от куршуми носят вода на защитниците на Шипка.

Англия, Франция и другите

Защо Русия, питат русофобите, и разсъждават дълго с каква цел точно са ни освободили?

Контравъпросите са простички – А как иначе? А кой друг? Може би Великобритания?

Английските дипломати декларират пълна подкрепа на Османската империя и дори я насърчават да започне война.

Великобритания дава почти даром огромни пратки оръжие и финансови средства. Английски кораби превозват турските войски и гарантират сигурността на Проливите.

Английски висши офицери консултират турската армия, инженерни специалисти на британската империя строят укрепленията на Осман паша при Плевен.

Водещи английски лекари ръководят военно-полевите болници в тила. В Букурещ е създадено и успешно действа англо-турско разузнавателно бюро.

Печатът на острова изригва от удоволствие при успеха на турците при Плевен и Ловеч.

Руската армия и нейните офицери са демонизирани и осмивани, за свободата на българите и тяхната съдба въобще не се споменава и ред. От тях ли да очакваме освобождение?! Техните мисли са насочени към запазване на Проливите, Суецкия канал и пълния контрол над Средиземно море.

Дизраели заявява в прав текст: „Наистина избиването на 12 000 души (б.а. - около 30 000) е ужасно събитие, но това не е достатъчно да накара английската империя да развали своите договори и да измени на своята традиционна политика“.

Във Франция преди войната българските дипломати Марко Балабанов и Драган Цанков получават следните декларации: „за жалост, политиката и симпатиите, често могат да се окажат напълно различни от интересите на държавите“. И още им се казва, че „в интересите на Франция е да не се нарушава днес европейският мир“.

Още по-поучителна е тогавашната политика на Германия. Тя продава огромни количества оръжия и боеприпаси, както на Османската империя, така и на Русия. Дава заеми и на двете държави за воденето на войната. От двете страни на фронта се бият немски офицери. Едните са в турската армия, някои от тях дори приели исляма, други – в състава на руската. Бога ми, няма разумен човек, който да приеме това като освободителна мисия.

Граф Игнатиев и Трети март

Договорът в Сан Стефано може да се нарече „триумфа на графа, генерала и дипломата“. Творецът на Санстефанския договор се е превърнал в митична личност в българската история. Името му е свързано с величави легенди, вражески сплетни и интриги, най-вече сред руския управляващ елит. Авторитетът му на посланик в Истанбул е толкова голям, че османската общественост го нарича „руския султан“. Ако приемем, че Сан Стефано е емоционалният дипломатически триумф на граф Игнатиев, то Берлинският договор и последвалите събития са неговата лична трагедия. Още преди войната, усещайки вероятния резултат от нея, граф Игнатиев пише в своя дневник: „Че ще воюваме, това вече е съвсем сигурно, но за какво ще бъдат всичките тези жертви?“

Преди да изпрати граф Игнатиев от Русия за Сан Стефано император Александър II споделя с него: „Бог ми е свидетел, че не желаех толкова страшна война. Съжалявам за количеството пролята кръв. Англичаните са тези, които ще отговарят пред историята. Злонамерените им съвети опропастиха нещастния султан и ме принудиха да отида по-далеч, отколкото имах намерение“.

За разлика от почти лиричните слова на руския император, след като прочита текста на подписания в Сан Стефано договор Дизраели Биконсфилд изръмжава и декларира: „Никаква голяма България, никаква руска Армения“.

Веднага след подписването на мира императорът изпраща бързо поздравление до бащата на граф Н. Игнатиев – старият генерал граф Павел Игнатиев. Поздравът е любезен, но доста лицемерен: „Радвам се, че твоят син получи честта да подпише толкова славен за Русия мир. Сега остава европейските приятели да не ни попречат да го приведем в изпълнение“.

Самият император най-добре от всички знае, че този предварителен договор на хартия никога няма да стане реалност.

Краят на руско-турската война и последвалите договори обикновено се оценяват емоционално като „откраднатата победа“, „кражбата на века“, „откраднатата свобода“.

Ненапразно Дизраели пиши в едно свои писмо от Берлин: „Ние тук откраднахме една велика победа. Дано да се оцени в Англия“.

Берлинският конгрес бива наричан „панаир на суетата“, „мръсен пазар за продажба на народите“ или „голямата разпродажба на територии“. Според тогавашните европейски политици, България обаче е създадена като държава именно в Берлин.

Поради това какво ни остава на нас, съвременните българи.

Може би традиционно да празнуваме Сан Стефано и да анализираме последиците от Берлин. Тук отново опираме до народопсихологията на българина. Той не се интересува толкова от клаузите на единия или другия договор и едва ли някога ще ги научи и запомни в детайли. Той се прекланя пред саможертвата, героизма, християнския човешки дълг, изпълнен достойно от войниците в редиците на императорската армия.

Трудно е да се обясни вълнуващото честване на 3 март и договора в Сан Стефано. Просъществувал няколко месеца тогава и превърнал се в мечта през следващите 140 години.

Ако сме песимисти можем да приемем 3 март 1878 г. като началото на един дълъг погребален марш на българските илюзии за национално обединение, започнали през 1878 г. и приключили през 1944 г. с изтеглянето на нашите войски от поредната и последна обединена България.

Източник: "Епицентър"

--

Проф. Тодор Мишев е ръководител катедра

„Архивистика и методика на обучението по история“ в СУ „Св. Климент Охридски“,

директор на Център за съвременно образование