Следизборна ретроспекция

За да са истински изборите, трябва да има общество. Най-голямото зло, което причиниха превратаджиите от 1989 год. и наследниците им във властта, е, че те разединиха нашия народ – помляха го, раздробиха мнозинството на боричкащи се групички от единаци, събрани от случая. Липсата на морални ориентири, национална идея и законност се оказа пагубна. И тук отново се препъваме о щръкналия въпрос: заслужаваме ли да имаме държава, щом сме неспособни да я пазим и управляваме? Евтино ни купиха след оня ноември – за хладилник, пълен с боклучави продукти, и чалга на талази кандисахме да станем лично притежание на бандитите. При дадените условия няма как да се сключи прословутият обществен договор между управляващи и управлявани, защото той предполага равнопоставеност. А на практика разполагаме с клика, изпълняваща ролята на колониална администрация, и с оглупяващо и обезверено население. Казано простичко: съгласието не е нужно никому. Затова партиите не се повяват поради дадена потребност на гражданите... Тях ги израждат чуждите фондации и посолства – очевидно не за нашето добруване.

Сбъркана и опасна е действителността. Когато ти налагат свободата да избираш между подпухнал от пиене крадльо и бивш комсомолец, станал чорбаджия с помощта на куфарче с партийни пари, това не е демокрация. Кандидатите за изборна служба обичат да кокетничат пред репортерите като разказват за своята усмихната и позитивна кампания. Всъщност най-хубавото от агитацията им е, че те почти не се мяркат сред гласоподавателите. Защото, ако районът ти е пълен с бедняци, липсва промишленост, а престъпността и властта са се слели, не трябва да се хилиш и да хортуваш благо... Друго е нужно...

Жалко зрелище е, когато кандидат – кметица се срамува от връзките си с подкрепящата я партия и почва да прави мили очички на уж идейните противници. Макар че у нас, както и в други страни от ЕС, няма нито идеология, нито партии. Има говорилня и не случайно в политиката на почит са държанките (и държанците – уточнявам, за да не се обиди някой на пол).

Вероятно затова хората не отиват до урните. Не е от страх, както твърдят стратезите на предизборните кампании - просто ги е гнус.

Понастоящем не съществува проблем, способен да подтикне значителна част от населението да се обедини и да търси решението му. Явлението би могло да се обясни и с либералната икономика - в нейните условия отделният човек е възприеман като единица, носеща определена печалба или загуба. Нашите властници не са особено силни в ученето, но интуитивно усещат, че постулатите на неоколониалната теория са писани от такива като тях, за да възвеличаят разграбването на националните богатства. За тези субекти всяка идея, способна да сплоти хората срещу наложената им власт, е опасна. Съответно профсъюзите ги прикоткаха, идеята за социалната справедливост стана неприлична, а работещите отдавна са зависими от работодателите и банкерите.

Наскоро президентът призова бизнеса да поеме водещата роля за излизане от социалната криза. Неясно остана на кого разчита уважаемият господин. На деловите хора, в чиито цехчета се работи по десет – дванадесет часа за мизерна надница? На приватизаторите, унищожили тежкото машиностроене и електрониката? На спекулантите, заплашващи всички ни с продоволствена и енергийна криза? Или на финансистите, перящи пари на наркотърговци и политици? Отговорна за народа е държавата. Предприемачите не биха мръднали и пръста си за обществото, ако властта не ги вкара в правия път и не следи дали те спазват законите. Ала това явно не е за нас.

За да са истински изборите, трябва да има република. Но нея отдавна я няма. През декември 1989 год. спорни решения на Държавния и на Министерския съвет поставят началото на потурчването на Родопите и на районите във вътрешността на страната, където живеят компактни маси българомохамедани. Там необезпокоявани вилнеят малобройни, но нахъсани групички, поддържани от Турция. Представителите на властта, учителите, библиотекарите, несъгласните с ислямизацията местни хора са заплашвани и гонени. Тихомълком се извършва прочистване на религиозен принцип. Процесът е активно поддържан от неформалните организации и сдружения начело с д-р Тренчев, Р. Воденичаров, свещеник Амбарев (последният открито заявява, че «ще палне Родопите»). А органите на реда остават безучастни. Всъщност превратаджиите в София и потурнаците – правозащитници се готвят за изборите през май 1990 год. и разиграват мюсюлманската карта, за да се харесат на нашите сънародници с турско самосъзнание. Фактически те приемат концепцията на южните ни съседи за съществуването на «външни турци» в България и правят всичко по силите си, за да ни поставят под чужда зависимост.

Пак по онова време започва купуването на цигански гласове. Населението на гетата се превръща в една от опорите на кекавата българска демокрация.

Развалата, отключена от преврата, като лавина набира скорост и мощ и помита всички устои на нацията. Номенклатурчиците от БКП (а впоследствие от БСП) обявяват, че не са виновни за политическите и икономическите проблеми, засегнали държавата по времето на тяхното управление. Отговорността е хвърлена върху ДС и МВР. Започва кампания за дискредитиране и унищожаване на структурите, работещи за националната безопасност: разузнаване, контраразузнаване, полиция.

Кампанията за съсипването на държавността не подминава и армията. Генералите от БНА подкрепят преврата на Десети, а сетне безропотно разрешават да ги обезоръжат. Ракетите са нарязани по искане на Турция и САЩ. Базите на ВВС са закрити. Южните ни граници са оголени. По ирония на съдбата висшите офицери получават политически постове в страната, която са предали.

Така България се опитомяваше. Много загубихме през последните тридесет години. Още повече забравихме. И за какво са ни изборите? Така или иначе на тази злощастна земя, превърната в разграден двор, ние можем да разчитаме само на себе си.