Воня 2

Читателю любезний,

ти се чудиш, маеш и дивиш отгде идва нетърпимата воня напоследък в общественото пространство в нашето Отечество.

Досега ти мислеше, че страдаме само от липса на държавност, от задълбочаващ се структурен и институционален разпад, от несигурност и хаос. Твоите наивност и простодушие са обясними – и ний като теб вярваме в доброто, справедливостта и световната хармония. Но тия дни вярата ни бе поразклатена от поредица духовни безчинства, нравствени плебейщини и други гнусни атаки срещу националната идентичност, чест и достойнство.

Сам помисли, преблагородний читателю, на какво прилича това – в рамките, няма и на месец, нов опит за поругание светлия образ на поета Никола Вапцаров, извършен в извънредно мерзко интервю с литературна инфузория, която преди тридесетина години написа гнусен поръчков платен пасквил срещу великия поет. Още незаглъхнала дунанмата около тази скандальозност и ето появи се чудовищна сапунка и балаганна простотия. Става дума за осквернителния опит на една клета женица да „преведе“ великата творба на Иван Вазов „Под игото“.

Слава богу, някои по-будни учителки и неколцина писатели, които още не са загубили чувството си за чест реагираха на тази пошлятина.

Но благородните народни избраници, възвишените министри и безкористните магистрати, опиянени от своето величие и незаменимост, мълчат и мълчанието им е оглушително. Някои раболепни медии си позволиха даже да защитят „клетницата“, извършила гнусното деяние, като обясниха, че това всъщност било необходимо на по-младите поколения, тъй като те не разбирали „архаичния“ език на патриарха на българската литература. Клетницата за десет години едва ли не с риск на живота си била „превела“ над 6000 думи на Иван Вазов. Джордж Оруел сигурно би завидял на изобретателката на абсурдния новоговор, а пък Франц Кафка би се отказал от всички свои творби, ако можеше да прочете опуса на „преводачката“.

Обаче, достопочтений читателю, ти добре помниш, че споменатите гьонсуратлъци от последните седмици са само поредна брънка от добре премислена стратегия, която отродителите и майкопродавците, отцеругателите и нравствените чапкъни, следват неотклонно вече повече от четвърт век. През две-три години те поднасят на озлочестеното българско общество порции духовна отрова, за да пробват до каква степен се е разклатила имунната система на нацията. А не беше ли оня ден, когато друга поръчкова перодръжка се опита да обясни, че клането в Батак било мит и страшните сцени, обрисувани от Вазов, с кръвопролитията, насилията и всевъзможните гнусотии били плод на вдъхновението на народния поет?

Не си забравил и скверните предложения да се издигне паметник на Вейсел паша в подножието на Шипка, направени от друг потурнак, който даже се бе издигнал до зам.-министър.

Ами как да не си спомниш постоянните подхвърляния на някои псевдокултурантрополози, че нашият народ страда от пристъпи на „комплексарски национализъм“.

За тридесет години безброй са опитите да се поругаят национални икони и светини – Васил Левски съвсем неслучайно убил ратайчето, даже го намушкал хищно няколко пъти, Христо Ботев бил касоразбивач, пройдоха и терорист, понеже отвлякъл незаконно кораба „Радецки“.

Гео Милев подбуждал стръвно народа към размирици с поемата си „Септември“ и с огнената си публицистика, особено със статията си „Полицейска критика“.

Никола Вапцаров пък бил направо престъпно подривен елемент, който искал да събори законно установената власт. Примерите са хиляди и са всеки ден пред очите ни. Явно слугите на Княза на мрака искат да накарат българското общество не само да повярва, че няма граница между добро и зло, низко и възвишено, благородно и подло, но и да заживее в състоянието на благодушна лотофагия… Колко уютничко и спокойничко!

Мечтата на уж случайните „преводачи“ и преоценители на литературното и историческото ни наследство е да овъргалят всичко във фразьорски флиг-флагове и словоблудства, да ни заливат всеки ден с уродливости, хлестаковщини и смердяковщини (ах, извинете, че прибягваме към персонажи от руската класическа художествена литература!), за да превърнат общественото пространство в една огромна духовна скотобойна. И там те да се разхождат с важен и изпъчен вид като интелектуални супервайзери и създатели на нова история и нови ценности.

Но да си представим, предобродушний читателю, какво би се случило например в днешна Франция, ако някой си помислеше дори да „превежда“ Юго, Стендал или Бодлер? Веднага ще му счупят не само ръчичките, но и краченцата.

Ами как би реагирала съвременната германска общественост, ако някоя бетонна глава би посмяла да се опита да извади от учебните програми Гьотевите „Фауст“ или „Лоте във Ваймар“. Хеле пък да не говорим за балканските страни – нашите съседки Сърбия и Гърция, които пишманполитиците ни често пъти велзевулски съжаляват.

Ще се откаже ли Гърция от творчеството на Никос Казандзакис, или Сърбия от Иво Андрич? Според извратените размишления на нашите политкоректни „преоценители“ творчеството на тези двама автори може би също нагнетява етнически напрежения, както „Под игото“ на Иван Вазов, или „Записките по българските въстания“ на Захарий Стоянов.

Обаче дори най-разложеното съзнание в тези страни не допуска мисълта да бъдат извадени от учебните програми, а в любезното Отечество не само изтръгват от учебните програми творби на Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и пр., и пр., но и с касапски устрем секат, режат, изхвърлят, демонтират, бастисват цели исторически периоди, знакови творби, неудобни за политкоректните папагали автори и тенденции…

Ние наивно и простодушно, ненагледний читателю, си мислехме, че има някакъв предел на свинщините и безчинствата, на които се подлага злощастното днешно българско общество. Уви, няма предел. Щедро финансираните от външни грантови структури (и децата вече в България знаят кои са, а правителството не знае) и по-особени организации със специално предназначение, наши нови ибрикчии, политически травестити, олани, поклонници на велзевулската и богохулна Истанбулска конвенция и други мушмороци, не спят и неуморно подриват стълбовете на българската идентичност, дух, достойнство, чест и национални традиции.

Ако беше жив бай Захарий Стоянов, щеше да възкликне: „Възгечтисайте се, бре господа!“. Сакън, пардон, пак се объркахме с тия чуждици. Хайде холан, нека всичко да върви мирно и тихо. Белким се засити бездънния търбух на властогонците и блюдолистващите националпредатели.

Но явно няма насищане…

Затова нека народът глухо да ръмжи и страшно да дрънчат окови. Интелигенцията да се вслушва замечтано в приспивните трели на брюкселските мазмантии, които ѝ пеят балдевски песни за политкоректност, европейски ценности и мултикултурални, неолиберални и постмодернистки ерзацсладкиши и блудкажи.

А юродивите врагове на Отечеството и зложелателите на народа да си чапкънстват и мастийстват необезпокоявани, да си изстудяват потните ръчички всеки ден с поредната лепта, отпускана им, макар и с погнуса, от техните задкулисни господари.

С погнуса, разбира се, защото дори и най-коравосърдечните господари не обичат престараването на лакеите. А любимата музика на лакеите и на нравствените подлоги е шумоленето на банкнотите и звонкът на монетите.

Бедний ми, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?

Коментарът на Иван Гранитски е публикуван в Епицентър