Накъде след Брекзит?

Коментар на Васил Сивов за сайта „24 май“

Поемете дъх, господа европейци! Свърши се. Британия излезе от ЕС. Премиерът Джонсън го нарече „Ново начало“, президентът Макрон „Исторически сигнал за тревога“, лидерът на „Национално обединение“ Марин Льо Пен „Оглушителен провал“ с призив за формиране на „Европейски Алианс на Независимите Нации“. А обединена Европа излезе от неудобната stand-by поза на напрегнато очакване. Сега ще трябва да решава новото формиране на бюджета на общността, обема на дотациите за изоставащите страни, „пътните карти“ за бъдещите еврощастливци.

Само Полша потребява през последните десетилетия сума от бюджета на ЕС, приближаваща се до годишната вноска на Великобритания. За 15 години членство тя е получила над 110 млрд. евро, докато Обединеното Кралство е внасяло всяка година средно над 13 млрд. Как за новата седемлетка 2021-2027, така планират европейците, Съюзът ще се справи с отворилата се дупка от тези милиарди?

В епохата на Постбрекзит пред осиротелия „Общ Европейски Дом“ се открива перспективата за избор на вътрешноконтинентални партньори при стремително нарастваща международна търговско-икономическа конкуренция. Тогава страните ще трябва ясно да определят своите позиции и някои ще поискат да последват британския пример. Неслучайно в Европа е популярно правилото: „Прави това, което правят британците, и не прави това, което те съветват.“ Само тогава ще имаш успех.

Очевидно е, че излизането на Великобритания отслабва ЕС и усилва англосаксонските конкуренти. Още повече, че в самия съюз липсва разбиране как ще функционира в бъдеще. Симптоматични за разгръщащата се дискусия по тази тема в Стария свят са някои най-нови публикации.

„Размиване на европейската мощ“ е озаглавена статията на Бернар Касен – бивш генерален директор на „Mond Diplomatique“ и почетен председател на алтерглобалистката „Attac“ (нашата „Атака“ не е оригинална). Той посочва две традиционни оси на външната политика на ЕС – атлантизма като съгласие с Вашингтон и поддържане статут на послушен ученик на НАТО, а също свободната търговия като инструмент за дъмпинг на промишлено развитите спрямо бедните страни. Позицията на Тръмп „Америка преди всичко“ жестоко пресече тези принципи и осиротелите европейски лидери усетиха неудобствата след комфорта на „доброволното робство“.

Тази празнота на стратегическото мислене се опита да запълни Макрон с идеята си за „Мощна Европа“. „Ние сме сила от 450 млн. човека, втората велика икономика в света.“ Но въпросът е каква политика ще провежда тази сила и до каква степен на конфронтация със САЩ ще се реши? Макрон твърди, че „Европа ще изчезне, ако не успее да реинтегрира Русия във великата европейска игра.“

Всъщност, за такава силна Европа липсва грандиозният замисъл. Очевидно е, че тя не иска да се окаже в канавката на новия световен път, който още не е намерен, но се търси от водещите страни. Петвековното доминиране на Запад приближава към своя край.

В общия европейски дом започват процеси, неудобни за неговите обитатели. Коментаторът на „Монд“ Ален Салс отбелязва: „Любопитна демократична болест се разпространява по континента. Все по-малко избиратели гласуват и партията-победител се избира с малцинство. Управлението става нереално.“ Печална илюстрация за това са проведените 4 правителствени избори в Испания за 4 години. Белгия просъществува без федерално правителство над 300 дни. Повече от 200 дни бяха необходими на Макс Рюте да сформира своето трето правителство в Нидерландия. В Швеция, Дания, Финландия социалдемократите се връщат на власт, но с правителства на малцинствата.

Сценариите варират по страни, но симптомите си приличат. Управляващите партии отслабват на фона на неясната перспектива, формирана от редуващи се европейски кризи и слабата реакция на Брюксел. Крайно десните се възползват и заимстват от демократичните модели за привличане на избиратели. Увеличават се и шансовете им за власт – „Австрийската партия на свободата“, италианската „Лига“. Оправдава се негласното правило „Демокрацията – власт на демократите“.

Постоянно избухващите недоволства във Франция потвърждава края на досегашния демократичен модел. Израсналата на либерална почва демокрация отмира. А друга управляващите не искат да приемат. Този своеобразен европейски догматизъм води до други последствия. Анализаторът от либерално ориентирания институт Катон във Вашингтон Тед Гелън Карпентър в статията си „Световно споразумение за трансатлантически развод“ констатира: „Членовете на НАТО трябва да се откажат от остарялата представа, че американските и европейските интереси са съвместими до пълно съвпадение.“

Концепцията за трансатлантическа солидарност дори по най-горещи проблеми на сигурността продължава да се защитава от политическите елити, които игнорират общественото мнение. Но те все по-трудно ще поддържат политика, противопоставяща се на желанията и жизнените интереси на населението. Трансатлантическият разнобой става все по-очевиден дори на правителствено равнище по отношение на политиката спрямо Русия, Иран и Близкия Изток. „Звучи погребален звън за НАТО“ е изводът на анализатора от САЩ.

На преден план излиза въпросът как да се преструктурират трансатлантическите отношения след този привидно дружески стратегически развод. Ще поеме ли по-силният ЕС отговорността за европейската сигурност и нормализиране на отношенията с Близкия Изток? И ще има ли смелостта да откаже помощ на Вашингтон за справяне с политическия хаос в Боливия, Чили, Венецуела, с наркомафията в Мексико и Колумбия?

Опитите да се запази НАТО с неговата обвързаност с общността и масираното военно присъствие на САЩ в Европа вече не отговаря на интересите от двете страни на Атлантика. Очевидно става едно. Англосаксонският алианс съзнателно действа за отслабване на бившия съюзник и вече настоящ конкурент ЕС. Перспективата за продължителна търговско-икономическа война се налага с далеч по-висока вероятност. Както е казано в либералните учебници за подрастващи: „Конкуренцията е вълшебният елемент, който насочва егоистичните интереси в служба на общото благо.“ Сега именно този „вълшебен елемент“ разрушава съюзническите отношения. Европа като героя от приказките се озовава на съдбоносния кръстопът, където всяка посока води към нелека съдба.