За Министерството на културата и културата на министъра

Спомних си един виц по повод дъщерята на Живков: „Дъщерята на първия секретар на Чехословакия помолила баща си да я направи министър по морските дела, а той ѝ отвърнал: Да, мило дете, но нали знаеш, че нашата Чехия няма море! Да, татко, отвърнала му дъщерята, но нали и България няма култура, а пък има министър на културата, дъщерята на Живков!”

Когато го чух, направо се възмутих. Не заради акцента – Людмила Живкова, за която имаше много анекдоти и дори епиграми. А заради нашата култура. Все пак се знае, че България има хилядолетна култура по- стара от много други в Европа, включително и от чешката, която, разбира се, също е достойна за уважение... Поне това скоро ни го припомни нашия скъп приятел, знаменитият руски учен Дмитрий Лихачов, нарекъл България „Империя на духа”. Да, бих добавил: при соц-а, макар да го отричаме напълно сега, България имаше не само високоразвита култура, с която се гордееше, но и нормално министерство на културата. С малки изключения то се ръководеше от хора, които милееха за нея и даваха максималното от себе си, без да търсят слава и облаги. Те просто работеха за нея. И никога в това министерство не е имало неуки и користни хора. Това е факт. Ще спомена само уважаваните от всички: Георги Йорданов, Павел Матев, Петър Вутов, Александър Фол...

А сега? След промените се изредиха цели 13 министри,

почти всички назначавани случайно по партиен или бих казал мафиотски принцип, повечето от тях без необходимите качества за този извънредно важен пост, без способността да поемат каквато и да е отговорност, и когато допуснат някаква грешка/ защото всеки, който работи може да сгреши!/, да признаят честно пред себе си и пред обществото:”Тук аз наистина сгреших!”.. Не, няма такова нещо сега у нас, дори в културното министерство, което би трябвало да е за пример, а сега се изложи така пред цялата нация. Наистина, повече от тези лица бяха напълно неподходящи, да си спомним за царедвореца Абрашев / написал кантата - ода за Симеон Кобурготски?!/ или за случайната „калинка” Нина Чилова, която бъркаше Панчо Владигеров със Златю Бояджиев!

Наистина, смешен е плачът на министър Банов

/ в редица медии заради далаверата с ремонта на Ларгото вече го именуват „Алобанов”!/. Притиснат от фактите, той се разкрещя, изпадна в истерия, направи един лош театър / макар че е режисьор и актьорски син/ и проплака: „Нападките срещу мен, са нападки срещу цялата българска култура!” Представяте ли си: Банов бил олицетворение на цялата българска култура?! Да, може би на една част от нея, ако имаме предвид, че в деня на встъпването си в длъжност той изпрати официален поздравителен адрес за рождения ден на Рапъра с дупарата / Криско/.

Това сериозно възмути голяма част от нашата интелигенция, но, за съжаление, тя не настоя твърдо за оставката му, а реши да изчака и да види делата му. И твърде скоро остана разочарована. Той се оказа усърден ученик на предшественика си, отдавна станал за присмех на медиите и на обществото. Тук, по- долу представям някои от последните „бисери” от печата / умотворения/ на големия министър и културен деец, титулуващ се гордо „ главен мултак на Републиката”. С некомпетентните си действия той нанесе съкрушителен удар върху българските театри, опери, оркестри, ансамбли, филхармонии/ последните бяха направо ликвидирани, дори най- добрите на Пловдив и Русе!/. Чрез глупостта „делегирани бюджети” се наруши фатално и безвъзвратно дейността на културните институти у нас. Опорочиха се конкурсите за директори, назначавани чрез манипулирани конкурси / това е вече практика там!/, при това изцяло по партиен принцип, изчезнаха художествените съвети, западна творческата дейност. Културните институти вече са нещо като търговски дружества. Да печелят от продадени билети за Чехов и Ибсен, за Верди и Брамс. Нещо, за което дори във Франция или Германия не са се досетили! Да, нелепата „реформа” сега принуждава директорите да правят непростими репертоарни и художествени компромиси и да стигат до ръба на фалита. И когато Веждьо Рашидов видя това, препоръча на Националния ни музикален театър, за да не бъдел закрит / представете си от него!/, да поканел на гастрол ромската певица Софи Маринова! Какъв цинизъм! Тези „бюджети” без аналог света, той обяви, че били по „ немски модел”, но културният министър на Германия веднага опроверга лъжата му...

В историята на българската култура ще остане фразата на ексминистъра Вежди: „Театрите, оперите, оркестрите са киста в тялото на българския данъкоплатец!” Невероятна фраза, но истинска. Наистина ще се запомни. Както много от крилатите фрази на този, без съмнение, умен държавник и голям художник.

Да, Вежди е наистина човек, на когото можеш да завидиш за самочувствието му. Оказа се, че е „световно име”, на което държавата трябваше да плати вместо него - 20 000 английски лири, за да се представи лично – срещу заплащане! – в една лондонска галерия, та после да проглуши света с успеха си! След това пък да дари / или по- точно да натрапи / на Парижкия Лувър своите черни железни пластики, за да влезел в музея на безсмъртните. Само че директорът на Лувъра взе та му ги върна обратно...

Наистина, за броени години тези министри нанесоха големи щети на българската култура. Струваха милиони и на българския данъкоплатец. Ако вземем само ремонтите и реставрациите и възстановките, ще се уверим колко грешни пари са отишли. Скандалът около Ларгото, разкопките в центъра на София, разкри големите далавери, които сега се разследват. Огромни загуби носят и необмислените проекти като „Квадрат 400” на Рашидов, редица кичозни бутафорни възстановки на паметници и крепостни стени. Много грешни пари отидоха и около Европейското председателство, в което българската култура съвсем не беше представена достойно. В същото време значими програми и фестивали, както и културни институти изнемогват. „Софийските музикални седмици”, на които са гостували светила от ранга на Караян, Френи, Доминго, Челебидаке, са под нивото на подобен столичен музикален фестивал. Но това не вълнува нито Министерството, нито Фандъкова. Да не говорим за покрива на Народната библиотека, за липсата на сграда за Пловдивската опера, за изоставената концертна зала пак там!, за рушащата се Русенска художествена галерия / една от първите у нас/, за порутените кина, читалища, галерии и музеи на много места, за изоставените на произвола на съдбата сгради и паметници с национално значение. Като например прекрасната сграда в град Шипка. Всичко това би трябвало да тежи на съвестта на последните министри на културата, които се оказаха наистина случайни, меко казано: все неподходящи хора... но такава ни била орисията... Както казваше знаменитият Радой: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра...”