Партия на Радев може да помете статуквото

Автор: Красина Кръстева

Само президентът Румен Радев може за една секунда да преобърне политическата ситуация в страната. И да направи тази истинска революция, за която днес бленуват площадите. Защото за сериозни реформи са необходими над 2,2 милиона гласа – колкото имаха сините през 1997 г. Силата на тези гласове помогна на Иван Костов да направи дълбоки реформи, които трасираха пътя ни към Европа.

А днес подобна електорална сила би могла да събере само евентуална партия на президента Румен Радев, за която от няколко дни се заговори. Представете си как в един прекрасен ден, съвсем неочаквано, Румен Радев се изправя и заявява: „Днес подадох оставка като държавен глава пред Конституционния съд, за да оглавя битката с мутрите и олигарсите. На втория тур от президентските избори през 2016 г. за мен гласуваха 2 063 032 българи. Ако на парламентарните избори получа повече от тези гласове, ще предложа промени в конституцията, които ще направят невъзможно България да бъде повече „завладяна държава.“

Такова изявление би предизвикало земетресение в политическия живот на страната ни. И следващият парламент не би изглеждал така безперспективен като възможност за излъчване на правителство, както го представят днешните социологически проучвания. Евентуалната партия на Румен Радев би била политическата формация, която ще даде отговор на любимата теза на премиера и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов - „Няма кой да ни смени. Бих дал властта, но няма на кого“.

Това би била политическата формация, която би отговорила на желанието на толкова много българи – за европейски рестарт на държавата, за „изгонване на мутрите и олигарсите от властта“. Кой бе политикът, който пръв изрече „Мутри, вън!“ и вдигна юмрук срещу тях като символ на непоколебима решимост? Да, това беше Радев! Но защо точно Радев би направил „вълна“? Защо не „Има такъв народ“ на Слави Трифонов или Изправи се.Бг на Мая Манолова? И те са срещу „корупцията, мутрите и олигарсите“.

Защото Румен Радев, макар и от четири години президент, се възприема от средностатистическия българин, който вечер гледа новините по телевизора, като „нов“ за политиката - не е от тези, дето се карат в парламента. А те за много от гражданите са „преоблякъл се Илия, пак в тия“. Чистият брой избиратели, които биха свързали надеждите си с Манолова или Трифонов, са не повече от 200 000 - хора, които всеки път търсят алтернативата и гласуват за нещо ново. „Стари лица“ не могат да извършат този „рестарт“ така, както през 90-те нямаше как бившата комунистическа БСП да извърши необходимите за присъединяването на България към ЕС преобразования, независимо че излъченият от нея премиер Жан Виденов подаде молбата за това членство. С товара на миналото трудно се върви към бъдещето.

Евентуалната партия на Радев има предимството да не отговаря на въпроси за лявото и дясното, за комунизма и антикомунизма, за евроатлантизма и Русия. Защото съдържа в себе си отговора. Не стои ли Радев до американския посланик на военни учения с партньорите ни по НАТО? Той не е ли натовски генерал, завършил американски военни академии? Не подкрепя ли атлантически инициативи като тази за „Трите морета“? Не е ли Радев човекът, който олицетворяващите статуквото в парламента и правителството всекидневно атакуват?

Тази евентуална партия няма да отговаря на такива „стари“ въпроси, защото те са от миналото, а тя ще сочи бъдещето, където те нямат значение, но има значение въпросът за „мутрите и олигарсите“ и за „завладяната държава“. Ето затова, подобна партия може да направи „вълна“, което в българските условия означава около 2 милиона гласа. ГЕРБ никога не получи толкова. Най-големият електорален успех на партията на Борисов бе през 2009 г., когато новосъздадената формация взе 1,678 милиона гласа с лозунги за възмездие за корумпираните, съчетани с обещанието за „европейско развитие“, съдържащи се в името ѝ.

Вълна от гласове в най-новата българска история има точно тогава, когато се появи някой, който олицетворява стремежа към развитие по европейски образец. Затова вълна направи и Симеон II през 2001 г. Неговото НДСВ взе 1,953 милиона гласа, но 235 000 души подведено гласуваха за „ментетата“ на царската партия. Обединени, всичките гласове, дадени за формации, съдържащи в себе си името на Симеон II (олицетворението на стремежа към европейско развитие), са близо 2,2 милиона. Колкото бяха гласовете за сините през 1997-а.

Тези 2,2 милиона не са „избягали“, те са тук. И както и преди, ги обединява желанието България да бъде като развитите държави в Европейския съюз, да не прилича нито на бивша съветска република, нито на източна сатрапия. Тези хора изповядват различна идеология, но биха гласували за партия на Радев, защото виждат в него генерала, който може да реши проблеми като корупцията и властта на олигарсите – а точно тези явления ни сближават с източните сатрапии и бившите съветски републики. И точно тези проблеми за леви и десни са по-важни от въпросите за лявото и за дясното.

Затова евентуалната партия на Румен Радев може да взима гласове и от ляво, и от дясно, и от БСП, и от „Да, България“. Техните собствени симпатизанти ще се съмняват във възможностите на „нашите“ да решат тези най-важни за тях въпроси, защото „видяхме какво направиха, когато бяха на власт“. Евентуалната партия на Радев би могла да вземе и тези между 300- 400 хиляди гласа т.нар. патриотичен вот. От 2005 г., когато на политическата сцена излезе „Атака“ тези избиратели последователно гласуват „патриотично“, а физически много от тях принадлежат на бивши военни, които могат да видят в Радев своя командир.

Проблемите, с които обаче ще се сблъска тази неродена партия на Румен Радев ще бъдат същите, които са преобръщали в дерето колата на всеки, който е управлявал у нас през последните 30 години.
За кадрите. За хората, с които революционната партия ще осъществява своята революция. Но това винаги е въпрос, който избирателят чува „на следващия ден“. Никога, когато се задава в навечерието на парламентарни избори. През 2001 г. никой не слушаше опитните министрите на Костов, когато спореха с неопитните, неуправлявали държава, юпита на царя. И през 2009 г. никой не питаше какъв опит имат кадрите на Борисов. Избирателят не трепна и когато премиерът обясняваше как се запознал с бъдещ свой министър на една бензиностанция.

Просто, когато една звезда изгрява, блясъкът ѝ затъмнява неудобните подробности.