Отровата на вестниците

Автор: К. П. Победоносцев, sedmitza.ru
Още от грехопадението на човешкия род лъжата се е вселила в света, в хорските думи, в делата им, в отношенията и институциите. Но никога досега, струва ми се, отецът на лъжата не е изобретявал такъв сплит от всевъзможни лъжи, както в нашето смутно време, когато отвсякъде ни заливат лъжливи думи за истината. С усложняването на формите на обществен живот възникват нови лъжовни отношения и дори цели институции. На всяка крачка се срещат великолепни сгради, на чиято фасада пише „Тук е истината“. Влизаш и не виждаш нищо друго, освен лъжи. Излизаш, и като се опиташ да разкажеш за лъжата, възмутила душата ти, хората негодуват и те заставят да вярваш и да проповядваш, че това е самата истина.

Константин Петрович Победоносцев (1827 – 1907 г.) е руски юрист и държавник. Ментор на Фьодор Михайлович Достоевски. Обикновено разглеждан като главния представител на руския консерватизъм, той е смятан за сивия кардинал в имперската политика при управлението на неговия ученик Александър III, комуто Победоносцев също се явява ментор. Победоносцев е оберпрокурор на Светия синод на Руската православна църква в продължение на 15 години. През 1901 г. е извършен неуспешен опит за покушение над живота му. Победоносцев имал репутацията на блестящ юрист и отличен преподавател по гражданско право. Според написаното в енциклопедия Britannica, Победоносцев се стремял „да защити Русия и Руската православна църква от всички конкуриращи я религиозни групи като староверци, баптисти, католици и юдеи“ и бил в този смисъл „в значителна степен отговорен за правителствената политика по отношение на религиозните и етническите малцинства, както и западно ориентираната либерална интелигенция“.

Така, например, ни заставят да вярваме, че гласът на списанията и вестниците, или така наречената преса, изразява общественото мнение… Уви! Това е велика лъжа, а пресата е една от най-лъжливите институции на нашето време.

Кой би дръзнал да се противопостави срещу силата на мнението, което имат хората за даден човек или институция. Такава е човешката ни природа, че всеки от нас, каквото ще да казва или прави, винаги се оглежда как ще го възприемат хората и какво мислят за него. Не е имало и няма човек, който да не е подвластен на действието на тази сила.

Тази сила в наше време придобива организиран вид и се нарича обществено мнение. За неин орган и представител се смята печатът. И действително, влиянието на печата е огромно, то е най-характерният признак на нашето време, по-характерен едва ли не от всички велики открития и изобретения в областта на техниката. Няма правителство, закон или обичай, които биха могли да устоят на разрушителното действие на пресата в държавата, ако от страниците ѝ всеки ден, в продължение на години, се повтаря и внушава на масите една и съща мисъл, насочена срещу една или друга институция.

Какво придава такава сила на пресата? Съвсем не интересът към новините, съобщенията или фактите, с които са пълни страниците, а самата тенденциозност на вестника, онази политическа или философска мисъл, въплътена в неговите статии, в подбора и подредбата на новините и слуховете, както и в отразяването на специално подбрани факти и слухове. Печатът е в позата на морален съдник на ежедневните явления, който обсъжда не само хорските действия и мнения, но държи сметка и за неизказаните мисли, намерения и предположения, произволно клейми или възхвалява, въздига едни, а други - заплашва, за едни отрежда позор, други засипва с възторг като пример за подражание. От името на общественото мнение на едни се дават награди, а на други се присъжда наказание, сравнимо със средновековно отлъчване...

От само себе си възниква въпросът: кои са представителите на тази страшна власт, зовяща се обществено мнение? Кой им е дал право и пълномощия в името на цялото общество да съдят, да разобличават цели институции, да залагат новите идеали на нравствените и светски закони?

Никой не желае да се замисли над този съвършено законен въпрос и чрез него да стигне до истината. Но всички врещят за така наречената свобода на печата, сякаш това е първото и най-важно условие за общественото благополучие. Кой не вопие за това и в нашата нещастна, прелъстена и обладана от чуждоземни лъжи Русия? Вопият с удивителна непоследователност и така наречените славянофили, петимни да възстановят и наложат своята историческа правда на институциите по руските земи. Дори и те, присъединявайки се към хора на либералите, съвкупляващи се с поборниците от зората на революцията, говорят досущ по западному: „Общественото мнение, т. е. мисълта, съединена с чувството и юридическото съзнание на всеки отделен човек, служи като окончателно решение в делата на общественото битие. Затова всяко ограничение на свободата на словото е недопустимо, дори и това ограничение да се изразява в насилие на малцинството над общата воля“.

Такава е сегашната постановка на новия либерализъм. Тя се приема на доверие от мнозина и малцина са тези, които се замислят колко лъжи и лекомислено самозаблуждение се съдържат в нея.

Тя противоречи на основните постулати на логиката, тъй като се базира на изцяло погрешното предположение, че общественото мнение е тъждествено с печата.

За да се убедим в нейната несъстоятелност, е достатъчно да си дадем сметка какво представлява един вестник, как възниква и кой го списва.

Всеки уличен мошеник, всеки дърдорко, изживяващ се като непризнат "гений", всеки любител на гешефта може да си основе вестник, било то със собствени или нечестно спечели от спекулации чужди пари, да сбере около себе си тълпа драскачи, фейлетонисти, готови да глаголстват по всяка тема, репортери, донасящи долнопробни сплетни и слухове, - и щабът му е готов, може още утре да се сдобие с власт, да раздава присъди, да влияе на министри и управници, на изкуството и литературата, на борсата и промишлеността. Това е особен вид предприемачество, при това излиза доста евтино. Разбира се, новият вестник добива сила, едва когато излезе на пазара и стигне до публиката. За целта са нужни таланти и привлекателно съдържание, което да предизвиква съчувствие у читателите. Човек би рекъл, че това е някаква гаранция за нравствената солидност на начинанието: нима талантливи хора биха служили на нищожен или презрян издател и редактор? Нима читателите ще си купуват вестник, който не е в съзвучие с общественото мнение? Но тази гаранция е само мнима и отвлечена.

Всекидневният опит показва, че този пазар може да привлече за пари каквито си иска таланти, стига да са на разположение, а талантите от своя страна пишат това, което е угодно на редактора. Опитът показва още, че хора най-нищожни, - да речем бивш лихвар или разносвач на вестници, отявлен бандит или разорен собственик на рулетка, могат да основат вестник, да привлекат талантливи сътрудници и да пуснат изданието си на пазара под формата на орган на общественото мнение.

На здравия вкус на публиката също не бива да се разчита. Масовият читател, който по-често е празноглав, притежава, наред с добрите, и доста жалки и низки инстинкти, така че всеки издател може да спечели масите, стига да удовлетворява именно тези инстикти, като ги захранва с евтини скандали и всякакъв род клюки.

Примерите са навсякъде около нас. Особено в столицата. Достатъчно е да се види търсенето и предлагането при търговците на вестници в близост до оживени места и железопътни гари. Знаем от какъв сериозен недостатък на сериозност страда руската беседа на публични места: дали ще е в околийския град, в губернията или в столицата – разговорите винаги се свеждат до игра на карти, размяната на клюки и всевъзможни вицове. Дори беседата по така наречените обществени и политически въпроси в по-голямата си част е под формата на присъда или откъслечна фраза, подправена също с клюки и анекдоти. Каква по-благодатна почва за литературния труженик, върху която избуяват като отровни гъби и ефимерни, и утвърдени органи на обществената клюка, представящи се нахално за органи на общественото мнение. Същата гнусна роля, която в скуката на губернския град, играят анонимните писма и пасквили, за съжаление толкова разпространени у нас – роля, която във вестника изпълняват кореспонденциите от разни кътчета на страната, съчинявани в редакциите. Да не говорим за огромното количество слухове и сензации, съчинявани от невежи репортери, както и за гнусните опити за шантаж, чието оръжие са тъкмо вестниците. Но такъв един вестник може да процъфтява, да бъде смятан за орган на общественото мнение и да носи на издателя си огромни печалби… И никое издание, стъпило на твърди нравствени позиции и разчитащо на здравите инстинкти на масите, не може да се мери с него.

Ако се вгледаме в това явление, ще разпознаем в него едно от най-безобразните логически противоречия на най-новата ни култура, а особено безобразно се проявява то именно там, където е утвърден новият либерализъм – именно там, където институциите имат нужда от санкция за избора си, от авторитета на народната воля, където управлението е съсредоточено в ръцете на хора, опиращи се на мнението на болшинството в събранията на народните представители. Докато журналистът, чиято власт е практически безгранична, няма нужда от никаква санкция. Него никой не го избира и никой не го упълномощава. Вестникът се налага като авторитет в държавата и единствено за този авторитет не се иска никакво признание. Всеки, който пожелае, първият срещнат може да се обяви за орган на тази власт, за представител на този авторитет, при това напълно безотговорно, като никоя друга власт по света. И това не е преувеличение: примерите са налице. Малко ли са лекомислените и безсъвестни журналисти, с чието благословия са се готвили революции, а недоволството е кипвало до ненавист между съсловия и народи, прераствайки в опустошителни войни. Един монарх за подобни действия щеше да падне от престола, министърът – да бъде изложен на позор, углавно преследване и пр. А журналистът се измъква сух от водата. Въпреки всички произведени от него смутове, погроми и обществени бедствия, за които е бил причина, той излиза тържествуващ, усмихнат и бодро се залавя отново за разрушителното си дело.

Но да погледнем по-надолу. Съдията има право да ни отнема честта и да ни лишава от имущество и свобода, едва след като бъде одобрен от държавата и заслужи своето звание с цената на упорит труд и изпитания. Той се подчинява на строги закони – всяка негова грешка или залитане е под контрола на висшестоящите власти и всяка присъда подлежи на отмяна и поправяне. Докато на журналиста му се дава изцяло възможността да петни и позори честта ми, да накърнява имуществените ми права, може дори да ограничи свободата ми , като затрудни чрез нападките си или направи невъзможно пребиваването ми на дадено място. Тази съдийска власт над мен той сам си я е присвоил: никакъв по-висш авторитет не му дал това звание, не е доказвал своята пригодност на изпити, по никакъв начин не е одостоверил, че притежава лични качества като благонадеждност и безпристрастност, неговият съд срещу мен не е част от никакъв формален процес и присъдите му не подлежат на обжалване. Истината, според защитниците на печата, сама лекува нанесените рани. Но всеки що-годе разумен човек знае, че това са само празни думи. Нападките на печата срещу дадено частно лице могат да му нанесат непоправими щети. И никакви опровержения и обяснения не могат да му донесат пълно удовлетворение. Не всеки читател, прочел първата клеветническа публикация, ще прочете втората – оправдателната, а като се има предвид лекомислието на масовия читател, позорящото внушение и ругателството оставят много по-трайна диря и формират общественото мнение. Съдебното преследване за клевета, както знаем, не дава надеждна защита, а процесът за клевета се възприема по-често не като разобличение на обиждащия, а като допълнително оскърбление за обидения. Освен това журналистът разполага с хиляди начини да уязви и притисне някого, без да му дава преки поводи за възбуждане на съдебно преследване.

Нима можем да си представим по-жесток и безотговорен деспотизъм от деспотизма на печатното слово? И нима не е странно, дивашко и безразсъдно, че тъкмо за поддържането и охраната на този деспотизъм се застъпват все по-ожесточените борци за свобода, викащи с озлобление срещу всяко насилие, срещу всяко законно ограничение, срещу всяко по-строго разпореждане на действащата власт? Неволно се сещам за оная извечна притча за умните, които си загубили ума от това, че се взели за мъдреци.

II

В нашия век изобретенията улесниха удивително бързото разпространение на вестникарската литература, която за кратко време се превърна в страшна обществена сила. Значението на вестниците нарасна за първи път след Юлската революция от 1830 г., задълбочи се след революцията от 1848 г., след което започна да расте не с години, а с дни. Днес с тази сила се съобразяват правителства и вече е невъзможно да си представим не само обществения, но и частния живот без вестници. Да си представим спирането на вестниците е все едно да си представим спирането на железниците.

Вестникът, несъмнено, е важно средство за културното развитие на човечеството. Но, признавайки всички удобства и ползи от разпространяването на масова информация и от обмена на мисли и мнения поредством вестника, не бива да си затваряме очите за вредата, която произтича за обществото от безграничното разпространение на вестници, няма как да не признаем с известно чувство на страх, че в ежедневния печат се съдържа някаква фатална, тайнствена, разлагаща сила, надвиснала над човечеството.

Всяка сутрин вестникът донася в дома ни разнообразни новини. Но колко от тях са в състояние да обогатят живота ни и да допринесат за нашето образователно развитие? Колко от тях са способни да поддържат в душата ни свещения огън на възвишеното и доброто? И обратното - колко е онова, което лъстиво разпалва най-низките ни страсти и и подбуди! Вероятно ще ни отвърнат, че получаваме това, което отговаря на вкуса на читателите, на тяхното търсене. Но това възражение е двуяко: търсенето нямаше да е такова, ако имаше различно предлагане.

Разбирам да ни се предлагаха просто новини. Но дори и те ни се сервират под една особена форма, оцветени с лично мнение, навързани с безименни, но много решителни съждения. Има, разбира се, и сериозни умове начело на вестниците, но те са малко. Затова пък вестници бол и всяка сутрин в тях някой съвършено непознат, когото не ща и да знам, ми натрапва съжденията си, представяйки ги авторитетно за гласът на общественото мнение. Но по-страшното е, че този вестник, обръщайки се ежедневно не просто към определен кръг хора, а към всеки отделно взет човек, способен да разбира напечатаното, като му предлага готови съждения по всички въпроси и така, малко по малко, чрез силата на навика отучва читателите си от всяко желание и старание да си съставят собствено мнение.

Някой, който не е в състояние да си изгради собствено мнение, ще възприеме механично мнението на вестника. Друг може и да е способен на собствена преценка, но в суетата и грижите на делника не му остава време за размисъл, затова му е удобно вестникът да мисли вместо него. Очевидно е какви вреди произтичат от това, особено в наше време, когато навсякъде действат силните течения на тенденциозното мислене, които се стремят да изравнят всички ръбове и отличителни белези на индивидуалната мисъл, за да ги сведат до еднообразието на така нареченото обществено мнение. В тези условия вестникът се явява най-силното оръжие за постигане на подобно уравниловка, отслабваща всяко самостоятелно развитие на мисълта, волята и характера.

А за голям брой хора вестникът е единствено средство за образование – жалко и мнимо образование, особено когато купищата новини и информации се приемат от читателя за действително знание, с което той самоуверено се въоръжава. Това е една от причините, поради които нашето време е така бедно на целеустремени хора и дейци с характер. Новият печат прилича на приказния богатир, който си изписал на челото тайнствени букви – символ на божествената истина, и побеждавал всичките си врагове, докато не се появил един безстрашнен боец и не изтрил от челото му тайнствените букви. На челото на нашата преса и досега стоят хоругвите на общественото мнение, които ѝ гарантират недосегаемост.

III

При сегашното състояние и устройство на обществото, пресата стана институция, с която трябва да се съобразяваш, и то стриктно, наред с другите институции, свързани с държавната власт и подлежащи на контрол и отговорност, макар че не би следвало да съществува институция, която да се смята за безконтролна и безотговорна. Но колкото повече се разраства влиянието на печата, толкова по-явни стават, редом с очевидните ползи от една разумна и съвестна гласност, и обществените язви, породени от него. Една от тези язви на печата се състои в това, че тя произвежда и плоди до безкрай цяло съсловие от журналисти, предприемачи и писатели, „хранещи се и богатеещи от перото“. Най-сериозните представители на сериозния печат не спират да се жалват от множенето на тия техни събратя, от които се срамуват, но се налага да рабоят на едно място. Съсловието, което образува във всички големи държави и пазари тази сбирщина от драскачи, неслучайно се нарича обществен паразит.

На практика тези хора, заемащи особена позиция по отношение на общественото благо, от което би следвало да се ръководят всички държавни институции, не са пряко заинтересовани от съхраняването на обществения ред, от умиротворяване на тревожните умове и враждуващите партии. И това е естествено. Всеки вестник живее и се храни от ежедневните събития и новини. Тиражите скачат тъкмо в смутни времена, откъдето и цялото старание да се разпространяват новини и слухове, дразнещи и смущаващи умовете. И обратното – в мирно време тиражите на вестниците съществено намаляват. Но само да се дигне някакъв смут и тозчас на пазара се появяват нови вестници, които се хранят от него до момента, в които бурята утихне, след което се свиват и изчезват. Но и в тихо време трябва да се яде, затова трябва непрекъснато да се измислят нови вълнения за умовете, да се създава нов интерес: сътворяват се сензации, които се разкрасяват и преувеличават.

Вестниците, претендиращи за сериозност, се хранят от политиката и обсъждането на политическите въпроси, предизвикващи полемика, е тяхно ежедневие. Всеки журналист е готов на мига да седне да разсъждава по какъвто и да е политически въпрос, като е длъжен да разсъди и да го реши незабавно, сега, тъй като трябва да е и бързописец, обслужвайки не мисълта и разума, а днешния ден. Едва скокнала в главата му, мисълта вече лети към хартията и печатарската машина: няма време за чакане, няма време да ти съзрее мисълта. Ще попитате не ги ли е срам тия хора? Ни най-малко. Даже ще ви изсмеят в очите на такъв въпрос: те са убедени, че вършат велико дело в служба на обществото. Макар, че по-умните измежду тях, подобно на древни жреци, се надсмиват над себе си и над публиката.

Освен това вестникарят, за да бъде чут и да му се обърне внимание, трябва всячески да напрегне глас, ако е възможно дори да крещи. Това е част от занаята: преувеличението, преминаващо в патос, е негова втора природа. Ето защо, в опита си да обори своя противник, той е готов да го нарече глупак, подлец, невежа, да му припише всевъзможни пороци: това не му струва нищо – изискване на вестникарската акустика. Това е изкуство на крясъка, подобно на подвикванията на търговеца, когато примамва купувача.

Ето такива навици и качества, за съжаление, развива пресата у нейните служители. Всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова вредно. Вредно е за това, защото печатът се превърна в арена, на която не само се обсъждат, но и се решават важни въпроси от вътрешната и външната държавна политика, икономиката и администрацията, въпроси, свързани с жизненоважни национални интереси. За всичко това не стига да сме просто загрижени, нужни са мъдрост и разсъдителност, зрелост на мисълта, нужно е познание за собствена история и народ, познание за реалния живот. А междувременно в Европа се стигна до там, че от редиците на вестникарските оратори се пръкнаха държавни оратори, които съставляват мнозинство в парламента, заедно с адвокатите, като си поделят изкуството да се сражават чрез слово във всички посоки. Така, например, във френската камара има 22 представители на едрите земевладелци и 50 – на дребните собственици на земя, но цялата сила е в ръцете на журналистите, които наброяват 59 души и адвокатите, които са 107.

И тези хора се представят за говорители на страната си и съдници за живота на народа и неговите потребности. А народът стене от законодателното смешение на гласовете им, управляващи съдбините на държавата, но не може да се освободи от тях.

Заглавието е на "Гласове". Оригиналното заглавие е "Печатът"

Превод за "Гласове": Дея Йорданова

Източник: sedmitza.ru