Рядко се случва: нека и американците се научат на нещо от българите

Два протеста: в малка, бедна България и в световната суперсила Америка. И двата бяха мотивирани от недоверие към институциите, и двата стигнаха до гражданско неподчинение и сблъсъци с полицията. Но ако първият беше приет по света и дори от местните си противници като събуждане на гражданското общество, вторият еднозначно бе определен като позор, като катастрофа на демокрацията.

Въпросът за легитимността на гражданската съпротива е труден. В демократичните общества всеки има право на протест, но има и нещо повече - от властта се очаква в определена степен да толерира и прекрачването на законите. Една диктатура може съвсем легално да те арестува, защото примерно скандираш някакви лозунги и по този начин пречиш на следобедния сън на съгражданите си.

Прилики и разлики

Българските протести блокираха пътища, счупиха по някой прозорец, думкаха по автомобили, а някои - може би провокатори - се посбиха с полицията. Но истинското насилие беше овладяно. Във Вашингтон се случи нещо, което накара коментаторите да повтарят стотици пъти фразата „никога не съм виждал такова нещо“. Загинаха петима човека, обезвредени бяха две самоделни бомби, тълпата принуди депутатите да се крият под седалките, вицепрезидентът беше отведен в бункер, а процедурата по избора беше спряна. С една дума: нанесен беше удар в самото сърце на институциите. Ако трябва да сравняваме това, което се случи във Вашингтон, то прилича на щурма на Партийния дом от началото на демокрацията - едно поругаване на „храма“, типично за фрустрирани от дълги години на диктатура общества.

Спомняте си и колко конспиративни теории предизвика тогава онзи щурм: много хора са убедени, че го организира самата комунистическа партия отвътре, за да се отърве чрез пожара от архивите си. Подобни подозрения изникнаха сега и в Америка: как така най-мощната военна сила не успя да опази центъра на властта си? Защо при протестите на "Black lives matter" Капитолият беше обграден с въоръжени до зъби гвардейци, а сега там само щатните охранители на сградата няколко часа се мъчеха да удържат тълпата? Дали пък цялата работа не беше организирана от самия Тръмп, за да спре избора и да въведе извънредно положение?

Сравнението с нашата 1990 ме връща към онази дива нощ, когато из улиците на София тичаха хора, нарамили плячкосани компютри и факсове. Кадрите от Капитолия бяха по друг начин удивителни: революционери-тръмпианци се разхождаха между статуи и картини, развяваха знамена на Конфедерацията и качваха крака по бюрата на депутатите, като през цялото време не спираха да се снимат с мобилните си телефони - малко като екскурзианти, вкусващи екзотични изживявания. И ако нашите мародери навремето не бяха заловени, надявам се тези снимки, споделени в социалните мрежи, да подпомогнат американската полиция.

Протестите изглеждат легитимни, когато стъпват върху някакви ценности. Две трети от българите подкрепяха летните протести у нас. За Америка още нямам цифри, но изглежда, че повечето хора там са възмутени, унизени, отвратени. Защо е така ли? Нашите избухнаха заради произвол на прокуратурата, а основното им искане беше върховенството на правото и, впрочем, тъкмо затова организаторите им толкова внимаваха да не прекрачат отвъд допустимото. Обратно, тръмпианският щурм дойде след като десетки съдилища отхвърлиха като неоснователни оспорванията на изборния резултат - и накрая загубилият Тръмп призова към действия. Затова думата „граждански протест“ май не подхожда за онова, което се случи - предпочитат да го наричат бунт, бунт за власт на тълпата.

И все пак: кой казва дали протестът е за ценности или за едната власт? Според нашите управници, в България всичко си е наред и единственото, което искат Триото, Манолова, Иванов, Трифонов, е власт. Тръмп пък подкокоросва своите привърженици (които му вярват като религиозна секта на своя гуру), че изборите са откраднати, а законите - погазени. Всеки е прав за себе си, така ли?

Мирно, но упорито. Без мускули.

За да има демокрация, обществата трябва да удържат една трета, неутрална позиция, която да отсъжда къде е истината. Медийната радикализация прави това все по-трудно днес. И все пак в Америка се намериха хора, които да предпочетат страната пред партията си - като започнем от вицепрезидента Пенс, който отказа да участва в заговора по отмяна на избора, като минем през съдиите, генералите, бившите президенти от двете партии и стигнем до много републикански депутати, които решиха да жертват бъдещата си кариера в партията на Тръмп, за да изпълнят дълга си към конституцията. Дали в България има такава трета, независима позиция - в това малко се съмнявам. Не само защото интелигенцията ни по традиция е зависима от трохите, които ѝ подхвърля властта, но и защото тук просто си нямаме доверие, за каквото и да става дума. „Всинца са маскари“ при нас важи не само за управниците, както е мислил Бая ви Ганьо, но и за журналисти, анализатори, социолози, съдии, активисти.

За да будят съчувствие, протестиращите в нашия медиен свят в никакъв случай не бива да са застрашителни. Силен трябва да е законът, за който се борят, не мускулите им. Разпасаните простаци в Капитолия нанесоха много тежък удар върху престижа на Републиканската партия, която уж бяха дошли да защитават. Обратно, семействата с деца, излезли на жълтите павета в София, интелигентните младежи от чужбина, дошли да се борят за една друга България, пък и няколкото пребити момчета от полицията - всички те зададоха символните основи на гражданската съпротива за години напред. Не че и тук нямаше изкушения за щурм, за извличане на депутатите за косите, но за щастие ги удържаха.

Демокрация - това значи мирно предаване на властта. Според учението на Ганди, съпротивата срещу неправдите почива върху „сатяграха“: мирно, но упорито да се държиш за истината. Това неусетно се е превърнало в норма за съвременния свят. Гражданските протести - неотменен елемент на демократичния ред - успяват именно благодарение на неагресивното действие. Мирно, но упорито. Видяхме го при новата българска демокрация, но не при старата американска. Да вземат и те да се научат на нещо от нас.

Автор: Ивайло Дичев