"Спасяването на редник Борисов" и други небивалици

Хората романтизират неудачите си. Вземете например премиера Бойко Борисов. В кариерата си той достигна момент, в който 60% от хората в страната - и леви, и десни, а даже и част от европейските му партньори от ЕНП, се убедиха, че му е време да се оттегли. И то наистина, а не наужким с някое политическо театро, чрез което да остане да дърпа конците на свои марионетки. Шкафчета, записи, стотици милиони загуби от хазарт, обвинения за рушвети и прочие "красоти” се натрупаха. В нормална ситуация те биха направили невъзможна “рехабилитацията” на всеки бивш всенароден любимец.

Вместо този трезв анализ обаче романтичната интерпретация на предизборния пейзаж от страна на управляващите звучи така: срещу Борисов се е надигнал “Отечествен фронт”, на който той ще стане невинна жертва. Така както България е станала жертва на сталинския комунизъм през 40-те години на миналия век. Тази романтична интерпретация е всъщност вариация на позната тема: ГЕРБ ни пази от путинизма и комунизма.

Няколко парадокса и истинският проблем

Парадоксът е, че иначе интелигентни хора също се “връзват” на подобни абсурдни тези, без да се тревожат от огромните логически пробойни в тях. И тук не става дума за дребни закачки от рода на това, че биографично Борисов (а и голяма част от елита на ГЕРБ) е не по-малко свързан с комунистическото минало от редовия член на БСП. Нито пък че пазейки ни от путинизма, ГЕРБ успя да построи руско-турския поток за рекордно кратко време, зае руската позиция по казуса “Скрипал”, допусна операции на руските служби по казуса “Гебрев” и т.н. (Вярно е, че с Радев освен всичко това щяхме да имаме и самолети “Грипен” и щяхме да си мълчим за Навални. Но разликата изглежда по-скоро количествена, а не толкова качествена.)

Истинският проблем е друг. ГЕРБ в момента не е партия, която може сама да задава дневния ред на България. Не само лидерът ѝ (а тя е лидерска партия) страда от тежки репутационни проблеми - според последното проучване на "Маркет линкс" доверието в ГЕРБ е 17,3%. БСП, втората партия в страната, има още по-малка подкрепа -15,3%. С други думи: двете уж големи партии събират заедно подкрепата на едва около 1/3 от хората. В една такава фрагментирана среда всяко възможно управление, което се стреми към демократична легитимност, ще прилича на “Отечествен фронт”, защото ще е съставено от много различни по своя характер партии.

И тук идва един интересен нюанс, за който мнозина си затварят очите. ГЕРБ са върли противници на “Отечествен фронт”, но те самите нямат нищо против голяма коалиция с БСП. Дори мнозина техни привърженици виждат това като единственото възможно решение след изборите напролет. Тоест, “Отечествен фронт” с БСП може, но само ако ГЕРБ е вътре.

Втората логическа пробойна в метафората “Отечествен фронт” е, че тя предполага идеологическа лява или дясна кохерентност на партиите. За "консервативните социалисти” от БСП вече е ставало дума. Но самата ГЕРБ също има своя генезис не толкова като лява или дясна, а като популистка антикорупционна формация. И през годините идеологическият ѝ профил си остана амбивалентен. Борисов е и либерал, и консерватор, а понякога и социалист. А всъщност е над тези неща и леко встрани от тях. Неговата партия е “за европейско развитие”, но може да се яви на изборите с “Патриотите”, които в Европейския парламент са при евроскептиците (а Волен Сидеров си е направо в Евразийския съюз). За пословичните лавирания на премиера по отношение на Русия бе споменато. А в ситуацията на Ковид-кризата Борисов прие и “социален бюджет”, копирайки повечето правителства по света.

В крайна сметка всъщност самата ГЕРБ представлява едно голямо и идеологическо шарено ОФ (събрано незнайно как в главата на лидера си). И това ОФ не бива да се изненадва, ако опозицията срещу него изглежда по подобен шарен начин.

Заради всички тези усложнения, парламентарните избори през април не бива да се романтизират като борба на един лирически герой с “Отечествен фронт”. За тези избори се знаят следните неща:

1. Ако тенденциите се запазят, ще има силно фрагментиран парламент с множество нови участници, а някои от тях, като партията на Слави Трифонов, са абсолютно непредвидими;

2. Никоя от партиите няма да е доминираща в степен сама да задава дневния ред на страната;

3. Основания за съставяне на правителство ще има: решаване на последиците от Ковид-кризата; планиране и оползотворяване на възстановителния пакет от ЕС, който е голяма възможност за модернизацията на страната; налагането на правова държава и т.н.;

4. Правителство най-вероятно ще се състави;

5. Всяка партия, попаднала в управлението, ще трябва да се съобразява с дневния ред на други и с техните червени линии;

6. Управленската програма ще е пресечната точка на ключовите позитивни приоритети и важните червени линии на новите управляващи.

От тази гледна точка управлението след парламентарните избори ще е производна от съчетание и (частичен) компромис между партиите по следните теми:

ГЕРБ

Приоритети: Запазване на властови позиции и на модела на управление; европейско финансиране; еврозона; проевропейска политика (с изключения като темата “Северна Македония”).

Червени линии: Обективно и енергично разследване на модела “Борисов” и на скандалите в управлението.

БСП

Приоритети: Сравнително малки промени в публичните финанси (данъци и социални разходи); национализация на системата за здравеопазване; реформа на прокуратурата.

Червени линии: Критика на путинизма; прекратяване на проекти като АЕЦ Белене.

ДПС

Приоритети: Еврофондове; зелена политика; защита на правата на индивиди и малцинства.

Червени линии: Иван Гешев и реформа на прокуратурата; разследване на икономическата империя на ДПС.

Демократична България

Приоритети: Проевропейски, модернизационни политики.

Червени линии: Отказ от разследване на модела “Борисов”; отказ от съдебна реформа; отклонение от евроатлантическия път на страната (еврозоната, но не само).

Слави Трифонов (ИТН)

Приоритети: Промяна на избирателната система и субсидиите на партиите; еднократна заявка за проевропейски и про-НАТО курс.

Червени линии: ?

Мая Манолова & Трио

Приоритети: Антикорупционни политики, правова държава.

Червени линии: Отказ от разследване на модела “Борисов”; отказ от съдебна реформа.

Обединени патриоти

Приоритети: Изолирани социални политики: пенсии, социални помощи и т.н.; стратегия за “циганите” и бежанците.

Червени линии: Истанбулска конвенция, джендъри, НПО-та, Македония.

Тук трябва да се направят няколко уговорки. Червените линии на някои от партиите са чисти фантазми - особено на “Патриотите”. (Фантазмите обаче също могат да носят гласове.) При други партии червените линии са се оказвали през годините доста гъвкави, лесни за прекрачване и дори сменяеми. За трети пък - като партията на Слави Трифонов - не се знае много. Той вече е заявявал, че няма да се коалира с ГЕРБ и БСП, но съдържателно тепърва ще изяснява позициите си.

Какво е важно сега

Мнозина казват, че математическата задача, поставена от комбинациите на приоритети и червени линии, няма решение и затова ще са необходими нови парламентарни избори след тези през април. Всъщност проблемът е, че задачата може да се окаже с твърде много решения, макар всяко едно от тях да разчита на компромиси.

Важното е хората да не загубят ориентация в тази фрагментация - и да не се объркват от подвеждащи метафори като “Отечествен фронт” или “спасяването на редник Борисов, който ни пази от комунизма”. В крайна сметка парламентарните избори не са футболен мач между партии, нито са функция единствено на кариерните амбиции и страхове на партийните им лидери. Все пак парламентарните избори са и възможност за решаване на проблемите в страната: модернизация, дигитализация, догонване на останалите в ЕС, възстановяване на върховенството на правото. Фрагментацията на представителството, която по принцип носи своите рискове, парадоксално може да се окаже шанс егото на този или онзи лидер да отстъпи пред обществения дневен ред.

Автор: Даниел Смилов