И таксиметровите шофьори вече ме питат: "Докога ще тормозите Коцето?!?!"

Почти закъснявам за дълго уговаряно интервю с голямата актриса Татяна Лолова. Услужлив шофьор на такси обаче не само открива преки пътища до мястото на нашата среща, но и ми подхвърля идеи за начало на разговора. Нищо чудно – колегата е завършил полска филология... После тъкмо сядам на масата на ярко синеоката и вечно млада Татяна Лолова, за да говорим за ролите й през годините – в Сатирата и в Театър „София“, за отшумелия гастрол с Театър 199 в Лондон и за предстоящото й участие в студентска постановка на НАТФИЗ, когато я наобикалят непознати почитатели. Всички я поздравяват за „Домашен арест“ по бТВ, всички питат за „мама Еми“. Това преподрежда и моите приоритети – аз също започвам с въпроси за най-известната тъща в държавата, а  някои от отговорите за пътувания и „бъдещи творчески планове“ ще оставя за „втора серия“ на четивото. Ето какво сподели неподражаемата прима специално за читателите на Факти.бг.  
 

   
Г-жо Лолова, ролята на мама Еми от сериала „Домашен арест“ ви направи още по-популярна, ако това изобщо е възможно при вашата богата артистична биография. С какво този образ обогати кариерата ви?
 

Възрастта на моите почитатели се промени драстично, внезапно и неочаквано. В началото това ме учудваше, а сега само ме радва. Мнозина ми казваха преди: ех, едно време,... ех, днес младите не ви знаят, а ние сме израснали с вас... Не само че младите ме знаят, ами и дечицата ме знаят! Мама Еми се възприема от 9-10-годишните. Толкова усмивки получавам и от 20-25-годишни, че това ме облива с настроение и радост, че живея!

Приличате ли си по нещо със своята героиня?
 

Мисля, че не. Като актриса най-трудно е да играеш себе си. Надявам се, че не играя себе си, защото не ми е толкова трудно. Трудно ми е единствено да съм толкова груба с някого, когото много обичам като актьор, човек, колега и партньор. Често се случва, като вървя, спрели таксиметрови шофьори да отворят вратата и да извикат: „Докога ще тормозите Коцето?!?!“ И аз викам: „До края!“ А те: „Двайте! Все по-смешно става! Измъчвайте го“... Филип Аврамов казва, че и него го спират: „Абе, много те мъчи Лолова бе, толкова ли е зла?!“ Понякога сценаристите пишат още по-остри сцени между нас и доста по-груби обръщения. Без да сме се уговаряли, двамата с Филип гледаме безмълвно да омекотим нещата. Не ми се иска дори и като образи да сме така настроени един срещу друг. В сериала ние сме хубаво семейство, макар и в нервни отношения...

А какви са отношенията ви извън снимачната площадка?

Много обичливи. Филип го харесвам много отдавна и съм щастлива, че работя с него, въпреки че ми е такава ролята. Харесвам го още от филма „Писмо до Америка“ до новия „Кецове“, в театъра също е невероятен. И Мая Бежанска ми е отдавна на сърце. Преди 2 години, когато се включихме в телевизионното шоу „Байландо“ - аз като жури, а те като участници - двамата бяха едни от най-прекрасните, без да са професионални танцьори. Толкова ги харесах, че след това, като ме поканиха в новогодишната програма, казах: само ако играят Мая и Филип! И те наистина ги извикаха, но стана така, че и тримата почти не можахме да се включим. Сега, в „Домашен арест“, е истински късмет, че хората, без да знаят, просто ни избраха. Пожелах си го преди 2 години, тогава не можа да се осъществи, но сега, без да го казвам, се случи.

Във филма сте тъща, а в живота като мъжка майка и свекърва обсебваща ли сте?

Просто умирам от обич за сина си. Но нито аз, нито баща му сме му се месили. Коцето от сериала сигурно донякъде сам си е виновен, че приема такова отношение, или просто е в безизходица. Но синът ми, Савата, не е човек, който би позволил и понесъл подобно нещо. Пък и аз не съм се опитвала да пробвам дали ще ми позволи. Той е самостоятелен от малък. Много обичам и него, и снаха си, и двете си внучета, които растат чудесни, хубави момчета. Внуците ми намирам, че са артистични, но не ги влече моята професия... Рисуват много добре, състезатели са по фехтовка – шпажисти. Снаха ми е учителка и все се хвали от мен... Нали все казват: откъдето е жената, оттам е родата. Аз обичам и родата на снаха си: много ми е приятна майка й – тъщата на моя син, брат й семейството на брат й... Много е хубаво да се разбираш и да обичаш децата си, това е нормално. Другото би било ненормално, но има и такива случаи.

А как стоят нещата с колегите ви, другите комедийни звезди – все изтъкнати актьори, все с голямо его...

Мога да кажа само, че едно време актьорите живееха много задружно. Сега всекидневието е забързано и променено. В Театър „София“ преди години  имаше клуб на актьора – едно от нещата, които ме привлякоха да се преместя там от Сатирата, бяха тези клубни вечери, на които канеха интересни личности. Спомням си чувството за хумор на Константин Коцев, на Васо Попа (Васил Попов - б.ред.), на Хиндо Касимов... Ние, актьорите, не сме хора, които много можем да се смеем извън сцената, често сме по-сдържани от това, което играем и което ни се играе. Не сме ухилени от сутрин до вечер. Но на тия събирания просто сме се олюлявали от смях и сме си казвали: жалко, че публиката не може да присъства на тези вечери, за да види, че това, на което се радва в театъра, може да бъде надхвърлено.

Конкуренция с лакти и нокти или взаимно уважение ви свързва с останалите комедийни прими начело със Стоянка Мутафова?

Не си представям да се конкурирам така, че да затапя другия, пък аз да изпъкна.  Това като бумеранг се връща към тебе, към представлението, върху публиката... Но хората обичат да създават легенди, за тях е много по-интересно да се пише как ние сме се били със Стоянка. Аз винаги й казвам: „Стояно, омръзна ми да обяснявам, че не съм се била с тебе. А нали знаеш защо не съм се била – само защото ти си по-силна от мене“. Обикновено в сатиричните творби мъжките роли са хубави и има две женски – в едната е Стоянка, в другата съм аз. Даже първото ни партньорство беше в естрадно-сатирична програма, когато аз бях само на 22 години, но играх майка на Стоянка. Оттам като почнахме, какво ли не сме играли. Стояна за мене е феноменална, Господ здраве да й дава! Много често ми е казвала: „Таньо, ти това нямаше да можеш да го направиш“... Викам: „Не само това, знаеш ли колко още работи нямаше да мога“... Примерно, тя се разболява от пневмония, чупи си малкото пръстче на крака – и продължава да играе; два пъти пада в оркестрината надолу с главата – става, качва се на сцената и тръгва пак. И зрителите мислят, че това е ефект. Имаше един сборен спектакъл – едно от парчетата се правеше от моя любим режисьор проф. Гриша Островски, а другото – от Методи Андонов, моя любим състудент. Та той седи в салона и вижда как Стоянка излиза по ръба на сцената с една свещ. И по едно време изчезва, свещта угасва, а след малко тя се появява отново по ръба на сцената със свещта. Методи казва: „Ей, как го е измислил Гриша Островски! Ще се пукна, но ще разбера как го е направил...“ Докато накрая разбира, че това е гаф - Стояна е паднала, но го направи така, все едно е ефект.

Вие самата също сте имали инфарктни мигове на сцената. Аз съм била свидетелка, когато по време на премиерата на „Слънчев удар, или едно лято на Сара Бернар“ в Сатиричния театър токът угасна за дълго и двамата с Валентин Ганев доиграхте представлението на свещи...

В един момент от спектакъла трябваше да чукна 3 пъти и на третия път токът изгасна. Всички в публиката мислеха, че това е ефект. Тогавашният директор Павел Васев щеше да получи сърдечен удар, защото залата беше препълнена, в тъмното можеше да настъпи суматоха и хората да бъдат стъпкани, както е ставало на стадиони. Благодарение на Вальо Ганев запазих спокойствие. Той просто каза: „Госпожо, да продължим“. И изнесе едни фенери, подадоха ни  газови лампи, отвсякъде дойде някакво парченце осветление. Но стигнахме до момент, в който трябваше да пусна грамофонна плоча с изпълнение на Едит Пиаф. Той пак каза: „Пейте, госпожо, знам че можете“ - защото на репетициите си бях тананикала и така запях вместо Едит Пиаф... След това получих мило писмо от службата по електроснабдяване да ми благодарят, че въпреки този шок сме продължили да играем, с което сме спасили и тях, и представлението, и хората. Даже имаше бутилка хубаво червено вино към писмото. Изпихме го с мои гости за здравето на електроснабдяването, на Вальо Ганев и на театъра.

Вие като че ли винаги сте склонна да приемате чашата за наполовина пълна, постоянно сте усмихната и отворена към хората...

...И губя, защото това отнема много енергия. Когато упрекват някоя позната личност, че е сдържана – тя просто се брани. Мисля, че това е защитна реакция, защото иначе хората могат да ти изпият силите докрай. Едни от тях са добронамерени, контактни, други са сдържани и подозрителни, но аз обикновено в 99,99 процента от случаите се срещам с приятните, ведрите, усмихнатите хора. Това и пожелавам на всички за Новата година: да сме здрави и, ако може – добронамерени. Ако ще и от чисто егоистична гледна точка: да си зъл, е много по-изморитено, отколкото ако не си зъл!

Татяна Лолова, актриса