Без рецепта

Ако има нещо, което може категорично да раз­руши намерението на дейс­т­ващия министър-председател Кирил Пет­ков да пос­тигне пробив в българо-македонския тупик, то е тър­гов­с­кият под­ход към решаването на проб­лема. Икономизирането му може и да изг­лежда добра биз­нес стратегия за въз­питаника на Хар­вард, но в среда, където емоциите вър­луват със страшна сила, то няма да му донесе дивиденти, особено сред бъл­гар­с­кия народ. Народ, който, когато стане въп­рос за Македония, не се опъва много на мак­сималис­тич­ния под­ход – всичко или нищо, от който си и патим от 1913 г. насам.

Това се посочва в коментар на Георги Георгиев за в. "Земя".

Започ­ващата днес визита на премиера в Скопие по повод 30-ата годиш­нина от независимостта на Репуб­лика Северна Македония (РСМ) не е прибър­зана, както я нарекоха от опозицията в лицето на ГЕРБ. Тя е неиз­бежна, защото се вписва в поредицата бъл­гар­ски доб­ронамерени стъпки към нашите съседи и братя, като се почне с факта, че първи приз­нахме дър­жавата им през 1991 г.

Пет­ков отива в Скопие въоръжен с бъл­гар­с­кото един­с­тво, фор­мирано по време на КСНС при президента Румен Радев, по приемането на РСМ в ЕС – да на член­с­т­вото, но след изпъл­нението на шестте основни бъл­гар­ски изис­к­вания, залег­нали в Рам­ковата позиция на МС от октом­ври 2019 г. Там между другото няма нищо свър­зано с македон­с­ката иден­тич­ност и език, но има много отнасящо се до национал­ната сигур­ност на Бъл­гария, до изчис­т­ването на паметта на македон­с­ките бъл­гари, до спиране на клевет­ничес­ките кам­пании срещу нашата страна.

Тази позиция бе над­г­радена от президента Радев с искането за впис­ването на бъл­гарите като мал­цин­с­тво в кон­с­титуцията на РСМ и с измес­т­ването на фокуса към правата на македон­с­ките бъл­гари.
Що се отнася до въп­роса има ли македон­ска нация, кога е рож­дената ѝ дата, има ли соб­с­т­вен език тази нация или говори на „югозападна писмено-регионална норма на бъл­гар­с­кия език”, то тази проб­лематика тряб­ваше да бъде пос­тавена с цялата ѝ тежест през 2017 г., когато се под­пис­ваше договорът за доб­росъсед­с­тво, когато Гър­ция изнуди заради член­с­т­вото в НАТО тогаваш­ната Репуб­лика Македония да си смени не какво да е, а името.

Този момент бе изпус­нат от бив­шите управ­ляващи от ГЕРБ под благос­к­лонно под­канящия пог­лед на тогаваш­ния американ­ски пос­ланик Ерик Рубин. Това, което може да се нап­рави сега, е нашето Народно съб­рание да приеме документ, в който да раз­пише какво смята за исторически правилно, както пред­ложи бив­шият македон­ски премиер Любчо Геор­гиев­ски.

Топ­ката сега е изцяло в полето на Скопие. Оттам вече четири години след под­пис­ването на двус­т­ран­ния договор не изпъл­няват неговите положения и не дават гаран­ции, че ще ги изпъл­нят. Вместо това, както виж­даме, очевидно се опит­ват да натис­кат всякакви лобис­тки лос­тове от двете страни на Атлан­тика. Тази политика засега не дава резул­тати. Тя само втвър­дява бъл­гар­с­ката позиция, която получава все по-голяма общес­т­вена под­к­репа.

Въп­реки демон­с­т­рираното твър­дог­лавие от север­номакедон­ска страна и бъл­гар­с­ката увереност, че историчес­ката истина стои зад нас като каменна стена, трябва да стиг­нем до ком­п­ромис. Не тол­кова заради това пусто член­с­тво в Европейс­кия съюз, нас ни е имало на Бал­каните преди него, ще ни има и след него. Но трябва да се раз­берем в името на паметта на общите ни деди и на децата ни. Това е най-смисленият стимул, другото е от лукаваго.