В дъното на тунела има светлина и тя не е от идващ влак

Големият английски икономист Джон Стюарт Мил (1806-1873 г.) пише: „Законите и условията за производство на богатство са от същото естество като законите на физиката. В тях няма нищо избирателно и произволно. Не е така с разпределението на богатството. То е изцяло въпрос на човешките нрави и институции“.
С други думи, колко произвежда икономиката, се определя от икономическите закони. Но няма закони, неподвластни на човешката воля, които да определят как създаденото богатство ще се разпределя между хората.
По-нататък Джон Стюарт Мил изказва мисълта, че обществото е в състояние да планира разпределението на богатството, за да осигури възможно най-голямо благо за възможно най-много хора. В това отношение той е утопичен социалист. По-късно социалистите, застъпници за по-справедливо разпределение на богатството между всички, разработват анализа му върху по-широка основа.
Но колкото и дълбоко теоретични и ожесточени да са дебатите относно философията на разпределението на богатството между всички, то обективните индикатори за различието в становищата по отношение на образованието, здравеопазване, подкрепа на бедните и пенсии от държавни осигурителни фондове, са големините на съответните пера в държавния бюджет.
За да е възможно тези разходи да са високи, необходимо е като цяло публичните разходи да представляват значителна част от брутния вътрешен продукт, макар че в публичните разходи влизат и други пера, например за отбрана.
Неподлежащо на спор положение в икономиката е, че няма определен оптимален размер на публичните разходи. Основен фактор са взетите по темата политически решения и националните предпочитания. По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие държавните разходи в периода 2015-2019 г. във Великобритания се равняват на 41 % от БВП. Публичните разходи на страната са сходни с публичните разходи в Испания (41,6 %) и в Нидерландия (42 %), по-високи са, отколкото в САЩ (37,8 %), но са по-ниски, отколкото в Германия (44,4 %) и Франция (55,9 %). По традиция най-големи спрямо размера на икономиката са публичните разходи на Финландия (53,3 %); на Дания (49,8 %); на Швеция (49,8 %); на Норвегия (48,8%).
За България този процент през 2021 г. е бил 42,2 %. С 13,7 % по- малко от Франция.
За да има обаче държавата финансов ресурс за публични разходи, е необходимо тя да разполага с приходи. Основният източник за приходи са данъците – преки и непреки.
В края на 70-те години на миналия век Алфред Лафер – професор по икономика, преподавател в Чикагския и Южнокалифорнийския университет – обядва в ресторант във Вашингтон с Джуд Ваницки, журналист във в. „Уолстрийт Джърнъл“. Лафер скицира върху салфетка диаграма, според която високите данъчни ставки може да намалят приходите. По абцисата се нанася големината на данъците, а по ординатата се нанася стойността на приходите от данъци. Очевидно е, че при нула данъчна ставка, то приходите са нула. Също така обаче, ако данъчната ставка е сто, то приходите отново стават нула, защото никой не би работил, ако остава с нулев доход след облагането с данъци.
Оказва се, че кривата наподобява камбана. Приходите от данъци показват максимум някъде около 50-процентно ниво. След 50-те процента, при увеличение на данъците, приходите от тях намаляват. Причините за това са различни: съкращаване по собствена воля на работното време при наемната работна ръка, тъй като липсва мотивация за по-продължителен труд; укриване на данъци; емиграция на физически лица или пререгистрация на компании в държави с по-нисък данък, или в офшорни зони и пр.
Подоходният данък за физически лица във Великобритания за доходи, които надвишават 150 000 паунда годишно, понастоящем е 45 %. През 70-те години на ХХ в., най-високата ставка на подоходното облагане на физически лица в условията на т. нар. „социална държава“, постигната в резултат на дългогодишни класови борби от организираното и неорганизираното работническо движение във Великобритания, е достигала 83 %.
В България в момента този данък е плосък (по инициатива на БСП, когато беше на власт), и е 10 %, като никой от кандидатите за депутати в 48-то Народно събрание – броят на мераклиите е близо 5333 – не обелва и дума за повишаване на данъчната ставка. Защо ли?
Възможните причини са три, като при всяка партия и отделен кандидат подреждането им по важност е различно и субективно.
Една от причините е, че групите на икономически интереси, или другояче казано частните предприемачи, по отношение на ролята на които в неговата страна проф. Збигнев Бжежински открито изразява своето безпокойство, дирижират предизборните кампании посредством финансови лостове изцяло в свой, а не в национален интерес.
Второ. Тук, в България, както и там, в Съединените щати, частните предприемачи са заинтересовани от ниски подоходни данъци, понеже немалка част от печалбите на бизнеса им са техни лични финансови постъпления.
Друга, трета, причина е, че българският псевдоуправленски елит се е хванал като удавник за сламка за чуждестранния капитал, намиращ се вече или очакван в България, и се страхува да не го прогони, ако увеличи данъчното облагане върху корпоративните печалби.
Затова е и пълна тъма колко е големината на брутния вътрешен продукт само от български произход на формата на собственост (частна, държавна или смесена), без към него да бъде прибавено производството на стоки и услуги от чуждестранните инвеститори у нас. И накъде отива съотношението е пълна тайна.
Докато корпоративният данък у нас е 10 %, то във Великобритания понастоящем той е цели 35 %.
Но не само принципът за прогресивно облагане на доходите на физическите лица, както и печалбите на компаниите, които са в сила в много държави, сравнени с плоския 10-процентен данък у нас, дори данъкът върху доходите от дивиденти е 5 %, са обезпокоителни фактори за същността на парадигмата на държавното управление в България: богатите да стават по-богати, а бедните – по-бедни. Не случайно разликата в доходите на най- горната една десета от социалната пирамида спрямо най-ниската 10-процентна част средно за Европейския съюз е 5,2, а у нас е 8,2.
Има обстоятелство, което по ужасяващ начин характеризира житейската философия на богаташката прослойка в България. То е, че досега никой, за целия период на т. нар. „преход“ от 10 ноември до днешна дата, от тази социална група, не е излязъл в публичното пространство с призив да бъдат повишени данъците от пряко естество.
За разлика от поведението на нашенските алчници, по света има примери в противоположната посока. През 2011 г. се случва нещо необикновено. Уорън Бъфет, един от най-богатите американци, се оплаква, че плаща твърде малко данъци. „Приятелски настроеният към нас Конгрес гали твърде дълго мен и моите приятели – пише той – до „Ню Йорк Таймс“. Време е правителството да погледне сериозно на споделения принос“. Милиардерът инвеститор недоволства, че плаща 17,4 % данък, а по-младите служители в офиса му по 33-41 %. Отсам Атлантическия океан Лилиан Бетанкур, някога най-богатата жена във Франция, се включва в група на бизнесмени и богати хора, които искат да плащат по-високи данъци. „Ние, директори на компании и бизнес ръководители, финансисти и богати граждани, призоваваме да се въведе специален допълнителен данък за богатите френски данъкоплатци“, пишат участниците в групата.
Във Великобритания Комисията за имуществен данък, подкрепена от Лондонския колеж по икономика и Университета в Уорик, предлага с петгодишен данък „имущество“ да се платят разходите по време на ковид пандемията. Комисията твърди, че има съмишленици сред богатите британци.
Дори в условията на криза, в България нито една от политическите партии не поставя въпроса за въвеждане на прогресивно подоходно облагане. Напълно обяснимо! Цялата партийна прослойка е сред лицата с високи доходи. И както отдавна дълбокомъдрено е заключил българският народ: „Никой не казва: „Ела, мечко, изяж ме!“
Да, именно с такъв антинароден морал са индивидите, които българските граждани с обработено съзнание, вследствие на масирани манипулационни пропагандни акции, поместват върху депутатските банки. Резултатът не би могъл да бъде друг, освен България да оглавява класациите отзад напред по социални придобивки за своите граждани в целия Европейски съюз.
Същевременно, особено в предизборни условия, партокрацията разхвърля по вси посоки съблазнителни обещания, които по своята същност представляват едно системно социологическо изследване докъде може да достигне глупостта на гласоподавателите, понеже всички благинки, които в перспектива се мержелеят пред тях, са съпроводени с непрекъснати държавни заеми, т.е. с увеличаване на паричната маса в обръщение.
Всъщност, какво представляват държавните заеми, когато не са за инвестиции? Те са доказателства за липса на необходимия потенциал у лицата на ръководни постове в изпълнителната власт, както и у депутатите, да оперират народополезно с гласуваните им властови пълномощия. Неслучайно именно поради опасността от дългово заробване на гражданите, в много страни държавни заеми могат да бъдат взети само след одобрение на всенародно допитване. Например, така е в много щати на САЩ по отношение на щатския бюджет. Но това положение е записано в щатските конституции, докато в българския основен закон такова ограничение липсва, в пълно противоречие с един републикански дух на държавното управление. Което обстоятелство в никакъв случай не е случаен пропуск. Направено е с умисъл да противодейства на възможността пълнолетните български граждани сами да решават своите съдбини. Или както е заключил още древноримският римски оратор, политик и писател Цицерон (106-43 г. пр.н.е.): „Res publica est rest populi“, т.е. „Държавните дела са дело на народа“.
Същото би трябвало да важи и по отношение на държавните заеми, тъй като те, когато не са взети с цел „инвестиции“, което е и „златното правило“ по отношение на държавното задлъжняване, са всъщност мини със закъснител за благополучието на суверена.
Още Ървин Фишер – според мнозина най-великият американски икономист на всички времена, в своите забележителни монографии „Лихвеният процент“ (1907 г.) и „Теория за лихвения процент“ (1930 г.) е изложил своята най-забележителна концепция, която гласи: „Нивото на цените се променя правопропорционално на количеството пари в обръщение, при условие, че няма промяна в скоростта на парите и в обема на търговския обмен, осъществяван от тях“.
Възможните хипотези за реалното поведение на лицата във финансовия аспект на държавното управление у нас защо не се съобразяват с потвърдената от действителността концепция на Ървин Фишер, са само две. Или те са невежи и затова трябва да бъдат изритани от ключовите нива на държавното управление, или са напълно наясно, че теглейки държавни заеми не за инвестиции, повишават нивото на инфлация, която смазва бита на долната част от социалната пирамида у нас, и затова трябва да бъдат съдени за измама. И запокитени на държавно топло зад решетките. Задълго!
Тази ситуация българските граждани трябва да си я изяснят и съответно да реагират. Като сами създадат ново политическо движение с нова концепция за държавното управление. Което ще бъде републиканско по същност, с цел благосъстоянието – духовно и материално на българския суверен. И да не дава възможност на шепа кърлежи да се впиват в снагата на българския народ посредством „узаконените“ бандитски заплати по високите нива на държавното управление. Доказателство, че те са такива, е в „Google“, информацията е в „ List of Selaries of Heads of State and Government“, откъдето се вижда, че например Румен Радев получава значително по-висока заплата от държавните глави на страни с много по-голямо население и по-значителен брутен вътрешен продукт като Мексико, Виетнам, Полша, Румъния и т. н. Колкото се отнася до обективния критерий какво е годишното възнаграждение на един държавен глава, разглеждано като негов принос за 1 млн. щат. долара от съответния брутен вътрешен продукт на дадена страна, то данните са разобличителни.
В Полша съотношението е 0,1334 щат. дол., в Сърбия – 0,3605 щат. дол., в Румъния – 0,2901, във ФРГ – 0,0654 е за възнаграждението на канцлера, който е най-високо заплатения държавен пост; във Франция – 0,0752, в САЩ – 0,0206, в Държавата Израел е 0,4934 щат. дол., в Казахстан – 0,1268, в Канада – 0,1755, в Туркменистан – 0,2848, във Финландия е 0,6081, в Япония – 0,0416.
В Китайската народна република председателят на КНР (президент) Си Цзинпин, който освен това заема постовете генерален секретар на Централния комитет на Китайската комунистическа партия и е председател на Военната комисия на ЦК на ККП, получава годишно 22 000 щат. дол., т. е. 3,59 пъти по-малко от годишното възнаграждение на персоната Радев, Румен, което беше 79 000 щат. дол. до неотдавна, преди най-новите негови увеличения.
Съответният коефициент на Си Цзипин, изразяващ се в неговия принос за 1 млн. щат. дол. от БВП, с оглед на годишното си заплащане спрямо целия брутен вътрешен продукт на КНР е 0,0018!
За България този коефициент е 1,11!!! Следователно той е десетки пъти по-висок, отколкото в изброените държави. Спрямо Китай е 616,6 пъти по-висок! Откъде произлиза всичко това ли? Ами оттам, че алчните хищници в Народното събрание си самотребват (защитени от антинародния чл. 71 от настоящата противонародна конституция), космически надути бандитски заплати. Е, вярно е, че те се опитват да будалкат българските граждани, като сравняват абсолютния размер на своите заплати със заплатите на парламентаристите в богатите капиталистически държави. Само че това е тъп трик на малоумници. Тъй като съществува обективен критерий за оценка на размера на депутатските заплати у нас.
Той е следният. Разделя се целият държавен бюджет на, например Съединените американски щати, на 535 (колкото са членовете на Конгреса) и се получава колко милиарда щат. долара условно управлява един американски конгресмен. Наистина това е работна схема за сравнение, но все пак тя почива върху неопровержим факт: че управлението на държавния бюджет по принцип е най-висшата част от работата на парламентаристите.
После се прави същото изчисление спрямо българския бюджет и колко стотин милиона (а не милиарди!) щат. дол. условно управлява един български депутат.
Накрая се изчислява съотношението между цифрата за САЩ и за България. Същото съотношение би трябвало да бъде и между годишната заплата на един американски конгресмен и тази на българския депутат.
Но не би! Всеки може да провери, че при годишна заплата на американски конгресмен (които не са увеличавани повече от 12 години), в размер между 173 000 и 183 000 щат. дол., и годишната настояща заплата на български депутат, която е базисно 5190 лв. плюс прослужен стаж, плюс надбавки за участие в парламентарни комисии (въпреки че заседанията са по време на работното време на самия парламент), то реално месечната заплата е от порядъка средно 9000-10 000 лв., т. е. около 55 000-61 000 щат. дол., т. е. 3 пъти по-ниска от заплатата на сенатор или член на Камарата на представителите в САЩ.
Първото съотношение – това на частта от американския бюджет, управлявана от един американски конгресмен, към съответната цифра у нас, е около 80:1.
Следователно българските хитреци в „Народното“ (уж!) събрание, са си уредили около 27 пъти (!!!) по-високо заплащане, отколкото е съответното в САЩ за заседаващите в Капитолия по сравнителен обективен критерий.
Това е малката част от наглостта. Голямата част е, че председателят на Управителния съвет на Асоциацията за борба против корупцията в България (А.Б.К.Б) отдавна е уведомил за това омерзително скандално положение редица ръководители на партии в България, за което притежава официални документа, но няма никаква инициатива за промяна. Нали който има, получава. Или както мъдро е открил българският народ: „Пари при пари отиват“. Това е неоспоримо доказателство за императивите в тяхната морална конструкция. Морална конструкция на „чорбаджии-изедници“, както Христо Ботев е именувал онези, които смучеха от снагата на българския народ.
Горчивата, отровна за българския народ, черешка на тортата е, че лицето Йотова, Илияна, както и партньорът ѝ Радев, Румен, бяха документално призовани да изнесат в публичното пространство инициативи за драстично намаление на базисната заплата на депутатите, спрямо която се изчислява възнагражденията на заемащите високи постове в трите сфери на властприлагане (властимащ е само суверенът!).
Последва един фрапантен отговор от страна на началника на кабинета на Румен Радев до председателя на А.Б.К.Б., от който де факто следваше, че на него, един български гражданин, се възлага „да продължава да се бори за общата справедливост за българския народ“. Откъдето следват няколко незаобиколими въпроси.
Първо. За какво настоящата двойка президент и вицепрезидент изобщо получават заплати?
Второ. Не са ли те двамата клетвопрестъпници, както и всички, пребивавали по време на т. нар. „преход“ в Народното събрание, след като краят на текста на клетвата, която те всички са произнасяли, гласи „... и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа“?
„Освен ако те не противоречат на моите“, е масово практикуваната при тази процедура „rezervatio mentalis“, т. е. „мислена уговорка“, която ограничава или напълно унищожава значението на поетото под клетва задължение.
Всяко съзидание започва с разрушение! Съзиданието може да бъде извършено само от едно новосъздадено политическо движение „Българи за една нова България“.
Това е дълг пред дедите ни, които са жертвали пред олтара на Отечеството, когато е било необходимо, дори живота си. Това е и дълг пред идните поколения. Това е дълг на всички пълнолетни живи българи. Както е заключил френско-алжирският революционер, психиатър и социолог Франц Фанон (1925-1961 г.): „Всяко поколение трябва да открие своята мисия и да я изпълни или да ѝ измени!“.
Или да измени на Отечеството!

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.