Защо не плащат на "тръбачите"?

В преддверието на приемането на Народното събрание на новото законодателство за противодействие срещу корупционните практики у нас, една от основните словесни баталии беше по темата да бъдат или не разглеждани анонимни сигнали за използване на „сребърни аргументи“, какво още древните римляни наричали подкупите.
Изчислим ли на база часовото заплащане на един народен представител колко струва на работодателя на съвкупното парламентарно тяло – българския суверен, – окончателно залегналото положение в закона, че анонимни сигнали няма да бъдат разглеждани, то резултатът е, че българските граждани са платили стотици хиляди левове, за да получат правна норма, която е уместно да бъде сравнена например със горна зимна дреха в стил „набран въздух с коланче“. Сиреч едно рекламирано шумно голямо Нищо, но етикетирано като панацея срещу нарушителите на интересите на българския народ.
Дефектът в законодателството за борба против корупцията у нас, първоначално във вида на Наказателния кодекс от времето на Народна република България, останал в действие в началните години на т. нар. „преход“ след 10 ноември 1989 г., включително и на най-новия вариант на съответната норматива база е, че липсва материалният интерес на евентуалните осведомители за извършени корупционни престъпления и в по-общ план за ощетяване на държавата.
Не такава е практиката в редица държави, включително и в Съединените американски щати. Всъщност идеята за парично възнаграждение на „доносник-тръбачите“ (от англ. глагол „whistle“ – „доноснича“ в жаргонното си значение и „blower“ – „тръбач“), произхожда от Обединеното кралство на Великобритания през далечната 1318 г. Тогава крал Едуард ІІ предлага една трета от глобата на „relator“-а (какъвто е правният термин), тоест човека, донесъл за извършено стопанско престъпление, което е ощетило кралската хазна, в случай, че релейторът успешно заведе дело срещу държавните чиновници, които са злоупотребили с правата си в своя полза. В своя Закон за борба с користната помощ в интерес на една от страните при съдебен спор и срещу практиката на подкупване на съдии, крал Хенри VІІІ през 1540 г. постановява обикновени информатори да имат право да завеждат дела в известни случаи, когато става въпрос за претенции относно поземлена собственост. Този закон е все още в сила в Република Ирландия, въпреки че през 1976 г. в Англия той беше отменен. Идеята за правото на един обикновен информатор да води съдебно дело когато са засегнати интересите на Обединеното кралство по-късно е пренесено в английската колония Масачузетс в Новия свят. Формулирано е като „глобите за измама при продажбата на хляб да бъдат разпределяни една трета за инспектора, който открие измама и останалата част в полза на града, където е станала измамата“. Подобни закони биха могли да бъдат открити в правните кодекси на Кънектикът, Ню Йорк, Вирджиния и Северна Каролина.
Гражданската война в Съединените американски щати (1861–1865 г.) е белязана с измами на всички нива на държавното управление, както във федералните служби, така и в администрацията на въстаналата Конфедерация. По време на войната, безскрупулни доставчици продават на армията на Съюза грохнали и немощни коне и мулета в лошо здравословно състояние, дефектно оръжие и амуниции, както и гранясала храна, освен другите измамнически действия. Ето защо Конгресът на САЩ одобрява Закон срещу фалшивите претенции. Идеята на закона е, че който доставя стоки или извършва услуги на държавата, които не отговарят на заявените количества или на изискуемото качество, носи наказателна отговорност. Този закон влиза в сила на 2 март 1863 г. и понеже е приет по време на президентстването на Абрахъм Линкълн, е наречен „Законът на Линкълн“. Законодателният акт налага отговорност на лицата или компаниите (най-често федерални доставчици), които мамят при участието си в изпълнението на правителствени програми.
Много важно е, че законът предлага награда, която е наречена „qui tam обезпечаване“, която позволява на гражданите да завеждат дела от името на държавата и да им бъде заплащан процент от възстановената сума. „Qui tam“ е абревиатура от латинската правна фраза „qui tam pro domino rege quam pro se ipco in hac parte sequitur“ – „този, който започне дело в полза на нашия господар краля, както и за самия себе си“.
В процес „qui tam“, гражданите, иницииращи съдебни дела, са наричани „relator“ (релатор) – „доносник“ за стопанско престъпление. Като изключение на общите правила за граждански съд, съдилищата признават, че qui tam релаторите са с признати частично прехвърлени от страна на правителството права за завеждане на дела.
В подкрепа на това законодателство американският сенатор Якоб М. Хауърд заявява: „В поддръжка на qui tam процедурата е древната идея да е налице изкушение, и подтикване „на мошеника да хване мошеника“, което е най-сигурния и експедитивен начин, който аз изобщо съм открил, за да бъдат изправени мошениците на съд“, имайки предвид, че самите релатори най-често и те са участници в мошеничествата.
По време на значителните военни разходи по време на Втората световна война генералният прокурор на САЩ (министър на правосъдието), разчита на общите положения на законодателството, за да се справя с измамите, повече, отколкото на Закона срещу фалшивите претенции. Като резултат прокурорите изчакват докато Министерството на правосъдието инициира съдебно дело и след това веднага започват граждански дела на основание на Закона срещу фалшивите претенции (ЗФП), една практика, наречена по онова време „паразитна“. В Конгреса се появяват настроения – с напълно прозрачна мотивация, – да бъде отменен ЗФП, но в последната минута е решено вместо премахването на закона, само да бъде намален делът за награда на релаторите от възстановените загуби, понесени от държавата.
Законът търпи още една поправка през 1986 г., която отново се дължи на дела, свързани с военните разходи. По време на осъществената от президента Роналд Рейгън програма за модернизиране армията на Съединените щати, бяха открити множество извършени измами от военните доставчици. Затова и Конгресът ожесточава законодателството според ЗФП.
Законът първоначално е прилаган по отношение на военни доставчици, но от последното десетилетие на миналия век акцентът се измества към общественото здравеопазване, като 40 % от възвърнатите средства са от различни мошеничества, свързани с двете най-големи държавни програми за здравеопазване „Медикейд“ и „Медикеър“. Най-често срещаните измами са извършвани от големите американски фармацевтични компании. Обикновено трикът е фирмата-производител на даден медикамент незаконно да разширява в приложеното упътване обсега на неговото действие извън този, който е одобрен преди пускането на медикамента на пазара. По този начин лекарите го предписват за по-широк кръг заболявания, отколкото е регламентиран от американската Агенция за лекарствата и храните. После здравноосигурителните каси изплащат направените от болниците и пациентите разходи за закупуване на съответните количества от медикамента. Когато обаче се намесят „доносниците тръбачи“, след съответното разследване, фармацевтичните компании биват санкционирани, като релаторите получават своя дял от глобата, платена от фирмите-нарушители. Например през 2010 г. филиал на „Джонсън & Джонсън“ се съгласи да изплати повече от 81 млн. щат. долара граждански и криминални глоби, за да разреши обвиненията в дело в полза на Агенцията за лекарствата и храните, водено от двама „доносници-тръбачи“. Искът на съдебното дело обвинява „Орто-Мак Нейл-Янсен-Фармацетикълс“, че е действала некоректно по отношение на маркетинга, промоцията и продажбите на антиконвулсивния медикамент „Топомакс“. По-конкретно по делото се твърди, че „OMJPI“ нелегално е представяла „Топомакс“ за употреба за редица психиатрични заболявания, в допълнение към тези, одобрени от Агенцията за лекарствата и храните в САЩ. Също така се посочва, че „Редица от тези приложения не са медицински възприети по отношение на покриването им от държавните здравноосигурителни програми“ и поради това „OMJPI“ съзнателно е отправяла фалшиви претенции за финансиране на употребата на „Топамакс“ по редица от тези държавни здравноосигурителни програми.
По подобни обвинения беше санкционирана и фармацевтичната компания „Мерк“ заради иницииране на свръхпрезапасяване на екипажи от войските на САЩ по време на войните в Ирак и Афганистан. В изявление, обявено на 3 януари 2012 г., компанията се съгласи за 31,9 млн. щат. долара глоба, без обаче да признае официално своята вина. Въпреки това „доносникът-тръбач“ по делото Джери Х. Браун получи 3,6 млн. щат. долара.
От 2012 г. над 70 % от всички инициирани федерални акции по ЗФП са започнати от „доносници-тръбачи“. Правителството си възвръща 38,9 млрд. щат. долара от 1987 до 2013 г. на основание на дела по Закона срещу фалшивите претенции, от които 27,2 млрд. щат. долара са вследствие на qui tam, започнати от релатори. През 2014 г. релаторите инициират над 700 дела на основание ЗФП. През 2016 г. Министерството на правосъдието на Съединените американски щати постига 4,7 млрд. щат. долара възвръщаемост след водене на дела на основание на Закона срещу фалшивите претенции. Само от 2009 г. досега федералното правителство си е възвърнало 31,3 млрд. щат. долара на основание ЗФП.
Защо в България не е в сила аналогичен закон ли, който да стимулира разкриването на измами спрямо интересите на гражданите в лицето на държавата, включително и на случайно укрити данъци?
Отговорът, образно казано е, да няма тук, на българска територия нашенски Брадли-Брикенфелдци. Въпросната персона – бивш високопоставен служител на швейцарския банков гигант „Ю Би Ес“ уцелва суперджакпота в живота си след като Главното данъчно управление на САЩ (IRS) разработи нови правила за приложение на Закона за неверни данъчни документи.
Размерът му е точно 104 млн. щат. долара – е, преди облагането с данъци. Която огромна сума е изплатена на Биркенфелд за ценната информация, предоставена от него на IRS, за това как бившият му работодател е съдействал на хиляди американци да укриват данъци. Беше поставен и рекорд за най-високо индивидуално възнаграждение за информатор в американската история. И най-щедрата компенсация за призната вина, заради която Брадли Биркенфелд лежа 30 месеца в затвора, а след излизането си иззад решетките трябваше да прекара още 10 месеца под домашен арест.
Както е казал флорентинският политически деятел и философ Николо Макиавели (1469–1527 г.): „Хората рядко имат доблестта да бъдат или съвсем добри, или съвсем лоши“. По тази причина и Брадли Биркенфелд е не само добър в действията си, чрез които си заслужава наградата, но е бил и с лошо поведение. Когато в продължение на пет години, след постъпването му през 2001 г. в „Ю Би Ес“, е един от 60-те банкери на швейцарския банков лидер, изпращани редовно на лов за богати американски клиенти, въпреки че чиновниците не са притежавали изискваните от щатската Комисия за ценни книжа и фондови борси лицензи за тази дейност.
„Ловната дружина“ на „Ю Би Ес“ дебнела госпожите и господата с внушителни наличности по банковите им сметки на аукциони за ценни произведения на изкуството, в изложбените салони, по време на яхтени регати, в голф и тенис клубове. В „Ю Би Ес“ вербувачите на клиенти били обучавани предварително как да не бъдат разкривани от американските регулаторни органи. Ето защо шефовете им ги задължавали да оперират единствено с кодирани лаптопи, както и да попълват фалшиви декларации, че пътуват до САЩ като туристи, а не за бизнес. В резултат Брадли Биркенфелд и колегите му от „Ю Би Ес“ привлекли за свои клиенти мнозина заможни американци, а банката управлявала техните авоари с общ размер 20 млрд. щат. долара, помагайки им да измамят Главното данъчно управление на САЩ и да заобиколят напълно ограниченията на контролните финансови органи. Комбинациите включвали насочването на американските богаташи към задгранични консултанти, които основавали фалшиви компании в данъчни убежища, като Британските Вирджински острови, Панама и пр. Самият Брадли Биркенфелд успял да убеди най-богатия си клиент – милиардера Игор Оленикоф, видна фигура в бизнеса с недвижими имоти, да прехвърли активите си от английската банка „Барклейз“, където Биркенфелд работел преди постъпването си в „Ю Би Ес“. По-късно от „бримката“ чорапът на измамите бързо се разплита, след като Брадли Биркенфелд разказва историята си на прокуратурата в САЩ. Моментално срещу него са повдигнати криминални обвинения, понеже първоначално отказвал да разкрие собственото си участие в измамата, както и факта, че е работил с Оленикоф.
В началото на 2008 г. обаче американската прокуратура издейства обвинителен акт срещу Биркенфелд от федералното голямо жури във Форт Лодърдейл, Флорида. Признава се за виновен през юни 2008 г. и свидетелства, че „Ю Би Ес“ е печелела минимум по 200 млн. щат. долара годишно от управлението на недекларираните активи в размер на 20 млрд. щат. долара.
Притисната в менгемето на неоспоримата фактология, швейцарската банкова група се съгласи да бъде глобена със 780 млн. щат. долара, за да предотврати наказателно преследване срещу себе си, както и призна, че е поощрявала данъчни измами от 2000 до 2007 г. и предаде на американските данъчни власти данни за 250 швейцарски банкови сметки на граждани на САЩ. По-късно „Ю Би Ес“ беше принудена да огласи информация и за други 4 450 сметки. Събраните от американските данъчни власти над 5 млрд. щат. долара укрити налози са само началото на финансовия принос към хазната на Съединените американски щати, заради който Брадли Биркенфелд получи колосалната сума 104 млн. щат. долара като премия като „доносник-тръбач“.
Е, представяте ли си вече поне отчасти какво би могло да се случва, ако в България бъдат въведени Законът срещу фалшивите претенции (Законът на Линкълн) и Закона за неверни данъчни документи, но подкрепени за своята реализация от материално стимулиране на „доносниците-тръбачи“?
Ами, например, когато на някоя съпруга ѝ писне повече да изтърпява „половинката“ си я заради изневери, я заради злоупотреба с алкохол, като мотивацията ѝ дотогава да имитира хрисимост е била единствено от материален интерес, а същевременно е уведомена в подробности за финансови далавери на омразната (вече!) „половинка“, повече няма защо да се самоизтезава. Прас! Едно „доносно тръбене“ и с един куршум се уцелват едновременно три заека. Първо, освобождава се от „игото“. Второ, докопва една трета от издалаверосаните пари, които иначе при класически развод би видяла през крив макарон, и то на кукуво лято. Трето, изчиства терена от съпруга, като го изпраща на държавно топло под ключ и зад решетки. Като на спокойствие ще може да се уреди с нов партньор за амурени занимания, като този път ролите ще бъдат тотално разменени, понеже мангизите ще са у комбинативната екс-съпруга.
Или пък друг вариант. Някое мамино синче (или дъщеричка), преминала възрастта за пълнолетие, решава в пристъп на поколенски бунт повече да не се налага да прави мили очи (в младежките представи – да „проси“), за някой и друг нов автомобил от далавераджийските пари на единия (или и двамата) родители. И хоп! Тъкмо всичко се решава чрез един съответен сигнал там, откъдето после раздават тлъстите парични награди за „доносник-тръбача“.
Вариантите са безчет. Между тях е и наранената гордост на някоя секретарка, докопала се до секретна информация и решила да си осигури пътуване за дълго в Рая, но тук, в земния, понеже опитът ѝ преди това да избута от съпружеското легло позастарялата „половинка“ на шефа се е провалил тотално, въпреки че е полягала в аванс дори върху служебното бюро, какво остава и за други по-екзотични терени.
Като имаме предвид цялостната далавераджийска обстановка в България, стига да бъдат приети тези два закона за противодействие на ощетяването на държавата, барабар с щедрото материално стимулиране на „доносник-свирачите“, то опашката, която денонощно ще се вие пред съответното ведомство, ще да бъде по-дълга от навалицата пред хранителните магазини по време на Лукановата зима.
И понеже българският (псевдо)елит колкото е нагъл, то е не по-малко хитър как да мами своя работодател – суверена, посмъртно няма да си сложи таралеж в гащите.
Но съществува и друг вариант. Както е прозрял Томас Джеферсън, чието е мотото над тази публикация: „Големите врагове на хората са престъпниците и управниците, затова нека да вържем вторите с веригите на Конституцията, за да не се превърнат те в легализирана версия на първите“. Откъдето се налага изводът, че българският народ е изправен пред незаобиколимата дилема: или да продължи да бъде ограбван от (псевдо)елита, или да наложи по мирен път или със сила справедливи за неговите интереси закони. Понеже, както отново поучава пламенният привърженик на републиканската идея в държавното управление Томас Джеферсън: „Когато несправедливостта стане закон, съпротивата става дълг“.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България