Драгомир Иванов: Кремъл не може да заглуши истината за Русия

Русия в последното десетилетие на XX век – в двата президентски мандата на Борис Елцин – имаше много кусури и несъвършенства, и без съмнение носеше демоничния плод, който възседна Кремъл в началото на XXI-ото столетие. Изчадието поведе страната в посока, напомняща повече мрака на сталинизма и съветската система за унижаване, потискане и контрол на човешките същества.

Но в 90-те години все пак поникнаха и някои крехки кълнове на демократичност и отвореност към света. Прокараха си път известни права и свободи, които подхранваха надеждици за малко по-нормално развитие в Необятната. Разбира се, кухи блянове и празни очаквания – от днешна гледна точка – но тогава не бяха малцина вярващите в по-симпатичното лице (а и бъдеще) на наследницата на СССР.

Една от заслугите на ония години са плахите, но упорити опити за проучване и разработване на тоталитарното минало. Демонстрираше се, поне на официално ниво, желание за отваряне и прочитане на скритите листове на историята. За осветляване на грижливо пазени с десетилетия тайни, дори – ако щете – и за признаване на отговорност. До голяма степен това се дължеше на инерцията от перестройката на Михаил Горбачов. Да припомним, че тъкмо последният генерален секретар на ЦК на КПСС предаде на Полша копия от съветските документи за Катинското клане, доказващи пряката вина на НКВД за разстрела на близо 22 хил. полски офицери и граждани през март 1940 г. Това стана по време на посещение в Москва на ген. Войчех Ярузелски през април 1990 година.

При Горби и Елцин учени и изследователи получаваха достъп до архивите. Организации като "Мемориал" и Сахаровският център свършиха доста в разучаването на сталинските репресии, на политическия терор, депортациите, архитектурата на ГУЛаг и т.н. Публикуваха се безчет книги, видяха бял свят безброй свидетелства за тоталитарното минало. Отвориха врати и държавни мемориални институции, например Музеят за историята на политическите репресии "Пермь-36". Обществеността в страната и зад граница узна за десетки и стотици хиляди трагични съдби на пострадали от ЧК-НКВД-КГБ.

Този напредък изглежда дразнеше нявгашните чекисти. След като си върнаха властта в Кремъл с избирането на Владимир Путин на прага на новото хилядолетие – власт вече неограничена, без предишната "усмирителна риза" на партийния монопол на КПСС – историята на съветската епоха отново беше турена "под запрещение". Пак стана неимоверно трудно да се ровиш в архивите за близкото минало, да търсиш документални следи за престъпленията на тоталитарната свръхдържава. Руски съд ликвидира през декември 2021 година международното историко-просветителско и правозащитно общество "Мемориал", основано през 1987 г. от Лев Пономарьов и Андрей Сахаров (https://tass.ru/obschestvo/13324049). В момента организацията няма юридическа форма, но нейната дейност продължават самостоятелно редица независими експерти. Миналата есен на "Мемориал" беше връчена и Нобелова натрада за мир.

Още през 2014 г. Сахаровският център беше включен в рестриктивния регистър на "чуждестранните агенти" – а в началото на тази година Московската градска управа прекрати всички договори за отдаване под наем на помещения на института (http://www.sakharov-center.ru/…/zayavlenie-v-svyazi-s…).

Историци, занимаващи се с политическите репресии, попаднаха зад решетките. Най-известният пример е с бившия ръководител на карелския отдел на "Мемориал" Юрий Дмитриев. Той проучваше жертвите на терора през 1930-1940 г., търсеше загинали при строителството на Беломорканал, организираше експедиции за откриване на масови гробове и др. През 2020 г. беше осъден на 13 години затвор по скалъпени обвинения в сексуално насилие над непълнолетни. В края на 2021 г. присъдата беше увеличена на 15 години (www.rbc.ru/politics/27/12/2021/61c97c6f9a7947099b12ab1e); днес Дмитриев излежава наказанието в колония със строг режим.

Други негови колеги като известният професор Андрей Зубов бяха принудени да напуснат Русия. Сега Зубов, който преподаваше в Московския институт за международни отношения (МГИМО) и критикуваше Кремъл още при анексията на Крим през 2014 г., се намира в Чехия и води курсове по история в Масариковия университет в Бърно (https://ruski.radio.cz/rossiyskiy-istorik-andrey-zubov…). През февруари 2023 г. и той беше включен в списъка на руското правосъдно министерство с "чуждестранните агенти".

Путиновата клика прекрасно разбира, че истината за съветското минало е директна заплаха за самата нея. Че властта ѝ се крепи не само на притежанието на ключовете към тайните – връзка с ключове, които в никакъв случай не бива да попаднат в неблагоразумни ръце (а не дай си боже у съвестни изследователи). А също и в умелото боравене и манипулиране с историческите факти и поднасянето им под формата на пюре на руското население, зомбирано до крайност от проправителствените телевизори.

Все пак в безбрежното море на интернет остават някои възможности за задълбочен и непредубеден прочит на тотаритарната ера. В Президентския център "Елцин" например могат да се открият някои документи за отминалите десетилетия (https://yeltsin.ru/). Със забележителен архивен ресурс разполага и интернет-проектът на името на нявгашния партиен функционер, член на Политбюро на ЦК на КПСС, дипломат и близък помощник на Горбачов – Александър Яковлев (www.alexanderyakovlev.org).

За съхраняването паметта на жертвите от съветския терор ненадминат е приносът на проекта "Бессмертный барак" (https://bessmertnybarak.ru/). Там се пазят хиляди семейни истории, фотографии, архивни документи и спомени за репресираните, а в неговата изследователска мрежа участват доброволци от Русия, Германия, Казахстан, Латвия, Армения, Грузия, Украйна, Израел и други държави. Сходна инициатива е и "Открытый список", която е изградена на принципа на "Уикипедия" и държи най-пълната база данни за жертвите на репресиите в СССР от 1917 до 1991 година (https://ru.openlist.wiki/%D0%9E%D1%82%D0%BA%D1%80%D1%8B%D1…).

***

Из масивите в интернет – на които и най-сатрапската власт по понятни причини не може да сложи ръка (особено щом сървърите са в чужбина) – понякога изскачат прелюбопитни истории. Като тази на съветската оперна певица, педагог и политически деец Валерия Барсова (1892-1967). Сопрано. Обучавала се е при сестра си Мария Владимирова, солистка в Мариинския театър, сетне преподавател в Московската консерватория. В хаоса на Гражданската война Валерия завършва пиано и солово пеене в консерваторията. Съветският строй ускорява кариерата ѝ: през 1920-а става солистка в Болшой, там се задържа до 1947 г. В началото на 50-те преподава в консерваторията, гастролира многократно в чужбина. В нейния репертоар влизали 600 произведения на композитори от различни страни и епохи.

Друго обаче ми се стори заслужаващо внимание: паралелно с творческия ѝ път (не поставям, разбира се, изкуството ѝ под съмнение), тя катери и партийната стълбица. Барсова е депутат в първия състав на Върховния съвет на РСФСР (1938-1946), после е депутат в Градския съвет на Москва (Моссовет). В продължение на 30 години е в президиума на Централния дом на работниците от изкуствата (ЦДРИ).

А къде е връзката с репресиите и терора? Ами нейният съпруг е затрит в най-кървавите дни на Голямата чистка през 30-те. Константин Барсов (1889-1938) бил микробиолог. Завеждал бактеорологична лаборатория към водонапорната станция в Рубльовка, престижния район в западните части на Москва. Там се намирали резиденциите на висшите функционери на СССР, дачите на политическия и културия елит и т.н.

През януари 1938 г. Барсов е арестуван от НКВД по изфабрикувано обвинение, че е участвал в контрареволюционен заговор. В измислената "шпионска организация" микробиолози и служители във водоснабдяването уж планирали да отровят най-важните лица на партията и държавата. Наказанието, очаквано, е най-тежкото. На 27 септември 1938 г. Барсов е разстрелян на полигона "Коммунарка", където е и погребан. Реабилитиран е през февруари 1956 г. (https://bessmertnybarak.ru/barsov_konstantin…/).

Арестът и разстрелът на съпруга ѝ не променят отношението на Валерия Барсова към режима. В същата тази кошмарна за семейството година оперната дива става депутат в парламента на Съветска Русия. В архивите е запазена и нейна снимка от октомври 1938 г. на Червения площад, това е само месец след трагичния свършек на мъжа ѝ.

Покрай случая с Барсови се натъкнах и на българска връзка. В разстрелния списък от 12 септември 1938-а – на титулната му страница изпъква червеният подпис "И. Ст" – са изброени 20 човека от Московска област, осъдени по "1-а категория". (От съхранилите се копия не става ясен точният брой на пратените на смърт. Възможно е 20 да са само на първата страница.). Редом с Константин Константинович Барсов присъства името "Ангелов Петко Ильев". Логично е да се предположи, че е българин.

Справка в друга база данни – тази на "Открытый список" – сочи, че действително иде реч за българин. Роден през 1895 г. в Севлиево. Нашият сънародник произхождал от семейство на работници, имал висше образование и членувал в болшевишката партия. Лаконичната информация добавя, че е бил преподавател в т.нар. Курсове "Выстрел". Това е висша офицерска школа за Въоръжените сили на СССР, създадена през есента на 1918 г. В съветските години носи името на маршал Борис Шапошников. Курсовете "Выстрел" просъществуват двайсетина години и след разпада на СССР, в състава на Общовойсковата академия на Въоръжените сили на Руската федерация. Разформирани са през октомври 2009 г.

Петко Илиев Ангелов бил арестуван от НКВД през декември 1937 г. Обвинението срещу него е "шпионаж". Присъдата е произнесена на 17 септември 1938 г., същия ден е изпълнена. Местото е отново "Коммунарка". Българинът е реабилитиран през юни 1956 г. https://ru.openlist.wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0…

Истината винаги си проправя път. Колкото и усти да бъдат запушени, колкото и поборници за нея да бъдат пратени в занданите – или пък прокудени в странство. Един ден публиката в Русия отново ще има свободен достъп до историческото познание за съветския терор. Въпросът е обаче доколко ще го пожелае – и дали от това знание ще произлезе (политическо) действие.