Българинът – имигрант в България

Напоследък все по-често се срещат парадоксални случаи, в които български граждани нямат право на българско гражданство по редица крайно неадекватни причини. За съжаление това не са прецеденти, а тенденция, която е сериозно притеснителна. Неформално проучване разкри и други аспекти (извън гражданството), които възпрепятстват „имигрантите“ да водят нормален живот в пределите на страната.

Един от тях се съгласи да бъде цитиран, за да разкрие какви са обективните несъвършенства на българското законодателство, които са му пречили. Той разказва част от своята житейска история:

„Казвам се Мартин Айоделе Акинреми. Роден съм в България, в град Стара Загора, и съм на 24 години. От четири години работя и живея в София.

Проблемът с моето гражданство стана ясен, когато навърших 16 години и трябваше да си вадя лична карта. Работата е там, че майка ми Аида Мария Маркети Господинова е с кубинско гражданство по бащина линия и е родена в Куба. Тя цял живот е пребивавала в България като постоянно пребиваващ чужденец. През 1982 г. се омъжва в България за друг чужденец с нигерийско гражданство и аз съм записан с неговото име - Айоделе Акинреми. От това се получава един абсурден парадокс, в който аз се водя с двама родители чужденци и нямам право на българско гражданство, макар че съм роден тук и родителите ми са с българска етническа принадлежност.

През 2006 г. започнаха моите сериозни проблеми. Постоянно се обикаляха различни институции в търсене на някакво решение. Оказа се, че тази ситуация е нямало да се случи, ако съм бил припознат от биологичния си баща, който е българин и съответно с българско гражданство. Последвалите действия имаха характер на война срещу държавата.

В началото, при среща с директора на служба „Миграция“ в Стара Загора, се изрази мнението, че аз трябва да стана първо кубински гражданин и после да мина цялата процедура по кандидатстване за българско гражданство. В посолството на Куба в София се оказа, че това е съвършено невъзможно, защото по техните закони трябва или да съм роден там, или поне да съм пребивавал 6 месеца. Изпаднахме в задънена улица и се видяхме принудени да търсим подкрепата на община Стара Загора, където съм роден.

След стабилни разследвания на случая ми беше направен „компромис”- тръгна процедура по „документирането” ми като временно пребиваващ чужденец в страната. За целта трябваше да се сдобия със свидетелства от всичките ми училища, детски градини, копия на нотариален акт за жилище, медицинско свидетелство и куп други документи, за да докажа, че съм роден тук и цял живот пребивавам тук. Съответно, както се и предполага, не разполагах с никаква възможност да напусна страната. В резултат на цялото чакане през 2009 г. се сдобих с карта за временно пребиваващ чужденец в страната, но забележете - „с неизвестно гражданство или без гражданство”.

Следващата стъпка беше подготовката на документите за постоянно пребиваване, която отне още година и половина и още две лични карти за временно пребиваващ чужденец, който не бе удостоен дори да притежава собственото си ЕГН, което има по акт за раждане, и се бе сдобил с едно атрактивно ЛНЧ-1001654287.
В Дирекция „Миграция“ в София се сблъсках със следващия парадокс. През 2003 г. бил приет закон, според който лица без гражданство могат да бъдат само лица от бившите руски републики, които Русия отхвърля като свои, тоест аз нямах право и на единствения статут, с който имах право да живея в България.

Направиха поредния „компромис” за моя уникален случай и в рамките на една година трябваше да задействам процедура по българско гражданство. И така през 2010 г. се сдобих с лична карта за постоянно пребиваващ чужденец в страната със срок 1 година (като по принцип са 5 години) и имах невероятната чест да си платя, за да притежавам собственото си ЕГН.

Последваха две дълги години и още две карти, събиране на документите наново, нови грешни пари и още чакане. И така стигаме до 2012 г., когато излиза указът ми за българско гражданство и аз съм повече от щастлив - та аз, човекът роден в България и изучаващ историята и обичаите й, най-накрая ще имам правото да се нарека българин!

Радостта ми обаче бързо се изпари, когато разбрах, че указът е със срок 1 месец и е изтекъл, а аз не можех да го взема, защото издаването му се припокри със срока на последната ми карта за постоянно пребиваване и аз не бях легален, отново. И така, платих си и глоба в минимален размер, за да мога да продължа напред и вече имам пълното право да кажа, че съм български гражданин, защото съм може би единственият, който истински се е борил за това”.

Мартин твърди, че е срещал множество проблеми и в професионален план. Налагало се е да работи без трудов договор – нелегално, както и е живял. Заради това работните смени, които е поемал, са били само нощни, за да не се създадат неприятни ситуации за работодателя му. Подобни са и случаите на всички запитани лица, българи имигранти в своята страна.

Оплаквания при проблемите с гражданството има и във връзка с образованието. Това се корени в притежанието на ЛНЧ и същевременното изискване в дипломата да бъде записано ЕГН, което реално тези лица нямат право да притежават, т.е. те притежават, но без правна натовареност на тези цифри.

Мартин допълва: „Имах честта да се сблъскам с възможно най-некомпетентните хора от почти всички институции в милата ни държава, бях обиждан и пренебрегван многократно, но смятам, че си заслужаваше. За жалост е факт, че чужденците в България (истинските чужденци) се ползват с различни привилегии в сферата на образованието, здравните услуги и т.н., но аз дори и от тях не успях да се възползвам, защото, както стана ясно, не бях българин, не бях и кубинец и всъщност бях никой”.

Всички запитани споделиха, че се гордеят, че са българи, но въпреки това след като вече повечето от тях са си извоювали гражданството, допускат и вероятността да станат истински имигранти в нечия друга родина. Някои от тях споделят: „Да се чувстваш чужд сред свои е може би най-лошото, което може да ти се случи”. Те призовават да се прегледат всички аспекти на българското законодателство, които засягат това проблемно поле, за да се избегне вероятността и други да изпаднат в подобното положение.

Сред запитаните има хора, родени в България с двама родители чужденци, а също и такива, които са родени извън България, но веднага след раждането си се местят тук. Те са с родители българи и също като Мартин се водят без/с неопределено гражданство.

Потърпевшите от законовите уредби не желаят да бъдат цитирани от страх, че това може да им навреди, а „най-накрая са успели да наредят нещата”. Малка част (в която е и Мартин) са с висше образование. Останалите не са успели да „преборят бюрокрацията” (както твърдят самите те). Само един от тях взима заплата, по негова оценка - „доста над средната за страната”, признавайки, че дълги години се е борил за това. В началото също е работил нелегално без трудови правоотношение между него и работодателя му, което впоследствие му е създало доста неприятности – липса на трудов стаж и съответно не особена конкурентоспособност на пазара на труда.

Всички са единодушни, че правната система е остаряла, а едновременно с това съществуват и доста неуредени моменти в нея, които са първоизточникът на подобни проблеми. Някои от засегнатите са допускали и мисълта да съдят държавата, но и това не се оказало възможно. Обмисляли са вариант, в който да си издействат обезщетение, тъй като са изпуснали много ползи в сферите на осигурителната система, трудовия стаж, образованието, здравеопазването и т.н.

С оглед на събраната информация могат да се предприемат мерки за по-задълбочено и специализирано изследване на този проблем, защото той нарушава основните права на личността – нещо, което Конституцията забранява!

Александра Тимофеева

студент по социология в УНСС