Най-известните българи не говорят български

Неизбежна тема при всяка среща между българи от чужбина със сънародници от страната. Познавам ли Юлия Кръстева, срещал ли съм Цветан Тодоров, Силви Вартан, харесвам ли Христо Явашев са въпроси, на които съм отговарял по един и същ начин. Знам ги, но съм напълно безразличен към тяхната „известност“ и творчество. Хора, родени в България, които отговарят на френски или на английски, когато им се говори на български, за мен са незабележими.

Изключвам Силви Вартан, която отдавна не е това което е била и за която имам „особено мнение“, защото зад благотворителните ѝ изяви се крие фондация пласираща български сираци на френския пазар, срещу заплащане. Тя както и цитираните по горе наши сънародници, не общуваха с българи или когато го правеха, това става чрез трети лица.

Защо обаче е толкова необходимо да има „известни българи“ на Запад е натрапчив въпрос, който заслужава отговор. Или поне начало на отговор.
Единствени на Балканите, българите нямат Нобелова награда. Сърбите, румънците, гърците, турците, дори албанците – имат. Ние нямаме. Велики българи имаме, но за Световната награда, носителят трябва да е жив. За нещастие, нашите „Велики номинирани“ не са доживели за да я получат. Тази разбираема необходимост се изразява в болезнено търсене на чуждестранна признателност към българите като цяло. Напоследък фейсбук е пренаситен с млади българи облечени в черни тоги, със смешни четвъртити шапки-ветрила, с дипломи, които няма да им служат може би за нищо, освен да висят в рамка в хола на родителите им.
От всички считани за „известни“ родени в България, най-известният според медиите и съответно обществото е Христо Явашев. А същият този габровец през целия си живот прави всичко възможно да не го помислят за българин и притиснат понякога от западни журналисти за произхода му, казваше дори, че е „македонец“! Което не е съвсем невярно, защото майка му е от Солун. За разлика от него, един друг „македонец“ – световния бас Борис Христов, който също е имал неприятности с ДС, винаги е казвал, че е българин.

Ако българските медии реално търсеха известни творци, родени в България от световна величина, първият от тях е Жул Паскен, роден във Видин,. познат като „Ел Булгаро“! Част е от групата на „експресионистите“, чиято база е квартала Монпарнас. Нейни членове са Пикасо, Шагал, Сутин и Модилиани. Запознах се с негов племенник, който ме заведе до гроба му, в съседство на гроба на Мина, злополучната любов на Яворов.

За първи път чух за американският „авангардист“ Кристо, след като опакова „Понт Ньов“ в Париж. На петдесетина метра от моста се намираше ресторанта „Vilage Bulgare“ (Българското село). Собственикът му беше бай Даченко, сърдечен и гостоприемен българин, бивш циркаджия. Спечелил пари от турнета по целия свят, той ги беше вложил в ресторанта. Там се събираше скромната българска Диаспора. Вятърът разнасяше миризмата на кебапчета до брега на Сена и съответно по моста, който Кристо опаковаше. Артистичното поприще на твореца явно бе изтрило от нюха му миризмата на кебапчета и той никога не дойде при нас.
Според биографите Кристо е от репресирано семейство и съответно е потърпевш от комунистическата система. През 1952 година, още по времето на Сталин, нашият талантлив младеж започва висшето си образование в Художествената академия „Николай Павлович“.

Тук е първата загадка. Има и други. По това време, всеки български гражданин имаше „характеристика“, която елиминираше от висшите учебни заведения децата с буржоазен произход. Христо Явашев вероятно се е възползвал от специална „квота за синове на репресирани“, за която не съм чувал. Биографите също наблягат на „бягството“ от Комунизма, който е задушавал творческото му въображение. Христо не е бягал, а е заминал за Прага и след това са го закарали с кола да Виена, когато още не се стреляше по бегълците. Има някаква легенда, че се е скрил подобно на Ленин в пломбиран вагон. Допълнителна загадка е участието му в изложба в София през 1986 година, посветена на Българите от чужбина, на която той самият от предпазливост не присъства. Какво търси нашият американо-френски творец, с променено име, на изложба в Комунистическата столица – София, от която е избягал?.

Считам, че изброих достатъчно подробности, които обясняват безразличието ми към „репресираният“ творец, избягал от Комунизма.

Има обаче и една друга подробност. Тя е хвалебствените коментари към творчеството на Христо Явашев от родните журналисти – творецът прославил България посмъртно с опаковката на „Триумфалната арка“ в Париж. Подобно на опаковката на Райхстага в Берлин, противопоставила Вили Брант на Хелмут Кол, тази във френската столица също повдигна огромен скандал на различни нива. Привърженици на „Мимолетното изкуство“, защитиха опаковката, а противниците я обвиниха в безпрецедентно разхищение. Възхищение срещу възмущение се спречкаха здраво. Междувременно Съюзът на художниците беше заявил, че не призна Кристо за художник. Този на архитектите зае същата позиция. Десетки статии го окачествиха за предприемач – манипулатор. Триумфалната арка бе пакетирана с 24000кв.м. полипропилен от 95 алпиниста. Цената на мимолетната творба възлезе на 14 милиона евра. „Безумие и разхищение“ бе най-често чувания коментар на минувачите, които пресичаха площада „Етоал“.

Разрешението за скандалната реализация бе дадено от кметицата на френската столица – Ан Хидалго. Само след месеци, тя се явяваше на избори за президент на Франция, като кандидат на Социалистическата партия. Освен това не беше кметството което плащаше, а фондацията на Кристо. Лоша реклама по принцип няма, още повече ако сметката плаща друг. За нещастие обаче избирателите не ѝ простиха подигравката с гроба на „Незнайния воин“. В края на краищата, за нея гласуваха само 2,5% френски избиратели.

Най-добрият български художник в Париж – Лъчезар Ошавков, сподели с мен съветът даден му от Явашев. „Трябва да измислиш някаква щуротия, защото ако разчиташ на четка и палитра, рискуваш да умреш от глад!“