Отнема ужасно много време. Но така работи демокрацията.

Коментар на Евгений Дайнов:

Нещата се наместват.

Още новини от Украйна

След триумфалната за него среща с Тръмп в Аляска, сценарият на Владимир Путин беше повече от ясен. Той планираше да се обърне на Индия, Китай, Филипините, Северна Африка, Средна Африка, Средния Изток и Централна Азия и да им каже: "Видяхте ли сега? Аз съм силният. Установил съм контрол над колективния Запад. Елате при мен."

Ако не беше последвалата среща Европа-САЩ в Белия дом, това му послание можеше да преобърне света в наша вреда. Защото над мирната и подредена цивилизация, в която имаме късмета да живеем, щеше да надвисне зловещата сянка на враждебна нам култура, основана върху насилието и произвола и стигнала до заключението, че е дошло времето да ни попилее.

Няма "местни специфики", има отказ от Просвещението

Битува заблудата, че основните играчи на тази враждебна култура, както и обитаващите я народи, са в крайна сметка "като нас", макар да имат някои екзотични черти и "местни специфики". И че в крайна сметка с начина на преговаряне, присъщ на нашата цивилизация, ние ще можем "да се разберем" с тях.

Още Маргарет Тачър обаче се подиграваше на посткомунистическите режими, които твърдяха, че градят общества като западните, макар и с "местни специфики". Няма такова нещо, отсичаше Желязната лейди, когато някой ви говори за "местни специфики", той ви съобщава, че има намерението да насилва и да обира собствения си народ. Да не говорим, че оттогава досега нещата се промениха и днес такива деятели не говорят за специфики, а за радикална различност от нас, дори - за превъзходство над нас.

Въпросът не опира до класа, раса, религия, пол или занятие. Опира до културни правила, създадени от хората, които са коренно различни от нашите, т.е. тези на Просвещението, на модерността, на мира, на равенството и на всеобщите човешки права. Тези правила оформят нашето поведение като общества. Правилата, определящи тяхното поведение, са съвсем други: неприемане на равенството, водещо до войнстващ национализъм и омраза към другите, агресивна религиозност, предпочитание към насилието като основен регулатор на обществените отношения, и като резултат - неглижиране на правата и на легитимността на отсрещната страна, била тя отделен индивид или суверенна държава. В рамките на тази, противостояща нам култура, вирее презрението към човешкия живот, изтриването на жените от публичната сфера, преследването на малцинствата, насилственото обрязване, жестокостта, изтреблението на различните, убийствата "за чест", мъжкарското перчене, правото на силата над всичко останало.

Путин флиртува с всички тях, тъй като не крие, че поне от 2007 година насам си е поставил за цел да унищожи такива като "нас". Той още тогава разбра, че докато съществуват такива като "нас", той и такива като него ще остават тежки маргинали, събиращи подигравките и погнусата на цивилизованите хора. За да бъдат той и такива като него велики, "нас" трябва да ни няма. Накратко, това е причината Путин да отрича правото на Украйна да съществува. Украйна е "нас" в очите на Путин и е задължително да бъде унищожена, за не дава окуражаващ пример на собствения му народ.

Повече лична отговорност и контрол върху поведението

В последния половин век разполагаме с десетки изследвания, които - подхождайки от различни ъгли - разкриват една и съща цивилизационна картина, що се отнася до "нас". В Европа, колкото повече отиваме на север, толкова по-мирни, благополучни, солидарни и добродушни са обществата. И обратно, движението в южна посока ни вкарва в общества по-малко мирни, по-малко добруващи, по-малко доверчиви и по-колебливи в своето развитие и поведение.

Най-сериозни са трудовете на Хеерт Хофстеде, който подхожда от гледната точка на "локуса на контрол" (външен или вътрешен) на поведението на хората, както и размислите на Франсис Фукуяма по темата "доверие". Изводите накратко: колкото повече локусът на контрол е вътрешен (самоконтрол) и колкото повече хората се доверяват на непознати, толкова по-благополучни са съответните общества. В по-южните страни външният локус на контрол е доминиращ, той върви с недоверие и съответно - враждебност и неблагополучие.

Южна Европа, т.е. ние, макар да не си вярваме особено и да чакаме някой друг да контролира нашето поведение, все пак не сме толкова различни, та да изпаднем от европейската цивилизация. Най-малкото знаем, че е по-легитимно да има ред, отколкото да няма и да няма насилие, отколкото да има.

Не такова е положението в страните, обитаващи онази враждебна нам култура, която е естествената публика на Путин. За нея всички наши основни черти - особено равенството, доверието и солидарността - изглеждат като илюзии, измислени и поддържани от разглезени слабаци. В тази култура не могат да разберат защо изобщо продължаваме да съществуваме, след като сме такива непригодни за мъжкарски битки глезльовци. Затова поколение след поколение в техните среди искрено очакват ние всеки момент - утре, най-късно вдругиден - да се разпаднем и да бъдем плячкосани от тях.

Сред многото изследвания обаче липсва достатъчно ясно разбиране на причините поради които ние не се разпадаме, а напротив - имаме навика да побеждаваме разните диктатори и авторитаристи, които периодично ни нападат. Срещата Европа-САЩ в Белия дом илюстрира една от основните причини да се случва това: Накратко, нашето умение да действаме институционално, а не - персонално.

Ние мобилизираме организации и институции

Нападенията срещу нас на вождовете на враждебната нам култура са, в повечето случаи, повторение на битките от варварските времена - юначни атаки на героически типове. Ние не отвръщаме със същото. Нашето тайно оръжие е, че ние сме организирани. На набезите на юнаците отвръщаме с мобилизация на организации и на институции. В рамките на тези безлични, лишени от видими герои структури, хиляди компетентни и отговорни хора провеждат милиони часове анализи и дискусии, стигат до съгласие по основните изводи и впоследствие се организират за изпълнение на дейностите, необходими за постигане на съгласуваните цели.

Постоянно забравян факт е, че по време на Втората световна война най-мобилизираната държава е Великобритания. Ще рече: най-голям дял от нейното население, икономика и ресурси е работил за победа. Макар намиращи се в тотална война, тоталитарните режими не успяват да стигнат до подобна организираност. Съветската, италианската и японските диктатури не са били близо. Дори инак ефективните германци не са били толкова организирани като британците.

Степен на мобилизация, подобна на британската, е постижима само в демократична среда - там, където равни помежду си граждани са изградили институции, които тихо и кротко всеки ден да осигуряват техния мирен живот, както и да организират неговата отбрана срещу външни заплахи. Веднъж задвижили се, институциите нямат спиране. Те работят неумолимо, ден след ден и няма сила, която да ги спре - щом са задвижени, те трябва да произвеждат хартии, описващи някакви резултати и залагащи бъдещи цели. Това ни отличава от различните диктатури и автокрации, които работят на принципа на хрумването, на героичния подскок и на потискането на всякакъв порядък и на всяка инициатива "отдолу": само героите "горе" имат правото да задават посоката.

Точно в това се крие разликата между срещата в Аляска и срещата в Белия дом.

Как европейските лидери опитомиха Тръмп

В Аляска Владимир Путин направи обичайния за неговата култура героичен набег. Тъй като за наш позор Доналд Тръмп е същият като него, руският автократ беше убеден, че е свършил работата: че е вербувал американеца в своя лагер, оставил е Европа вън на студа и сега може да направи тур за овации сред себеподобните в т.нар. глобален Юг. Когато обаче дни по-късно Европа - т.е. цивилизацията на организациите, анализите, институциите, планирането, дискусиите - нахлу на гости на Тръмп, нещата се обърнаха.

В Белия дом европейските лидери не само опитомиха Тръмп, т.е. извадиха го от хипнозата на героическите подскоци, но и го вкараха в режим на процедури - именно в света на онези организации и институции, които са силата на нашата цивилизация. Още преди тази среща се задействаха институционалните механизми, които да бутат напред съпротивата срещу Путин. На практика без почивка оттогава и в момента заседават работни групи на военни, на стратези, на анализатори. Машината е задвижена и, колкото повече скорост набира, толкова по-трудно може да бъде спряна.

Другата наша сила е, че можем да правим съюзи. Нашите противници не могат. Русия, Китай, Иран, всякаквите там Бриксове не умеят да правят съюзи, тъй като не търсят съюзници. Те търсят васали и подчинени, тъй като - за разлика от нас - те не разбират концепцията на равенството. Живеят в йерархия в която, ако не са началници, са подчинени.

И така, докато нашите противници се занимават с уточняването кой кому е началник и с героически подскоци, при нас тихо и кротко работят институции, които включват "коалицията на желаещите". Към днешна дата съюзници в нейните рамки са най-развитие, цивилизовани и мощни държави - от Канада, Австралия и Япония до Европа и САЩ. Всички те умеят да живеят в режим на работни групи, съюзи, организации и институции. И макар бавно, макар сантиметър по сантиметър, макар лишени от героизми, все пак да стигат до победа. Отнема ужасно много време. Но така работи демокрацията.

Защото сме добри, а не "лошави"

Защо "желаещите" не действаха досега по този начин? Защото наред с всичките си плюсове нашата цивилизация има и голям минус. Винаги закъснява със самоотбраната си, тъй като искрено смята, че с всичките си екзотики и "местни специфики" нашите противници все пак искат онова, което искаме и ние - да живеят в мир и в благополучие. И че договарянето на разумна основа е възможно. На нашите представители им трябва голяма война, за да разберат, че онези не са като нас, никога няма да бъдат и бленуват нашето унищожение.

Склонността да се договаряме, вместо да се бием, не е поради това, че сме слабаци. Напротив - то е поради това, че сме добрички. Не разбираме защо някакви хора, които имат избора да бъдат добри, решават да са, както казваше баба ми - "лошави". Но накрая, тъй като нашата добрина произлиза не от слабост, а от нашата сила на равни помежду си граждани, все пак постигаме резултат. Побеждаваме без злорадство, защото все пак дори по време на война не ставаме като тях - "лошави".