Как ще ги стигнем поляците?

2006  г. винаги ще бъде запомнена от българските фенове на спорта с повторния възход на родния волейбол. Тогава националният отбор на България успя да достигне до финалната четворка на Световната лига и спечели бронзовите медали на Световното първенство в Япония.

Интересното е, че през същата година своя възход започна и отборът на Полша, който достигна до финала на Световното първенство. От тогава насам тези два отбора сякаш винаги са вървели ръка за ръка. Почти винаги България и Полша са имали еднакви по качество отбори и дори са изживявали своите спадове по едно и също време. Дори статистиката от директните мачове на двата отбора през последните 8 година е сравнително равностойно. Цифрите обаче показват една съществена разлика. През последните 8 години България се гордее с двата бронзови медала от Световното първенство в Япония и Европейското първенство в Турция през 2009 г. Трябва да се спомене и поредицата от четвърти места на Олимпиадата, Европейското през 2013 и Световната лига. В същото време Полша може да се похвали една европейска титла от 2009 г, един триумф в Световната лига през 2012, а вече и световна титла от отминалото преди около месец Световно първенство. И тук идва въпросът защо два отбора със сравнително изравнени възможности постигат коренно различни успехи.

Истината е, че през последните години България успяваше да побеждава Полша в ключовете мачове между двата отбора. Българите победиха поляците в груповата фаза на Олипмиадата през 2012 и на осмина финала на Европейското първенство, на което точно Полша беше домакин. Истината се корени в начина на развитие на волейбола и в двете страни след 2006 г.

След финала на Световното през 2006 г. в Полша реално превърнаха волейбола в национален спорт номер 1.  Да, реално поляците се интересуват много повече от волейбол, от колкото от футбол да речем. В страната много бързо се взеха мерки моментният бум на интереса към волейбола да бъде осребрен и то финансово. Много бързо бяха привлечени един куп спонсори, които да наливат пари в клубното полско първенство. Самата държава пък се погрижи да осигури достатъчно много нови или обновени зали, които да привличат публика в себе си. В Полша бързо разбраха, че за да развиваш успешен волейбол, не е нужно да влагаш немислимите средства, които са нужни във футбола.  За това вместо да гонят немислими цели във футбола, поляците решиха със значително по-малко средства, да развият изключително силно първенство по волейбол. В момента полският волейболен шампионат е напълно равностоен на италианския и руския, което автоматично го превръща в един от най-силните в света.  А когато успееш да създадеш върховна конкуренция на вътрешно ниво, то успехите на национално няма как да закъснеят.

В момента Полша е страната с може би най-добра инфраструктура, що се отнася до волейбол. Не случайно последните Европейско и Световно първенство се проведоха именно там. В тази държава този спорт е истинска индустрия. За телевизионните права на мачовете от вътрешния шампионат се водят истински войни, докато в същото време се появяват все повече спонсори, които са готови да подпомагат финансово този спорт. Просто поляците успяха да се възползват перфектно от своя пик  и да изградят перфектна инфраструктурна и финансова среда за развитие. За това и когато ние се радваме просто на медал, те празнуват титла.

Какво се случи във България след нейния пик през 2006 г? Общо взето нищо. От родната федерация не направиха абсолютно нищо, за да развият вътрешния шампионат. Всъщност към онзи момент  нашият шампионат не беше толкова лош, като дори изживяваше известен подем.  Тогава Левски играеше редовно във волейболната Шампионска лига, разчитайки главно на своите юноши, развивайки родни таланти. Именно Левски произведе по-голямата част от националите, участвали в успехите на националния отбор. По същото време отборът на ЦСКА получи сериозно спонсорско рамо и достигна до полуфинал на турнира за Купата на европейските конфедерации. Въпреки това в родния волейбол така и нямаше реално маркетингово развитие.

Спонсорите се интересуваха от националния отбор, но не и от клубовете. Базите така и не бяха обновени. От федерацията не направиха нищо, за да превърнат родния волейбол в конвертируем продукт. Всъщност и до днес не се намери мениджър, който да изтъргува правилно телевизионните права на волейболното първенство. Финансовата криза пък тотално срина отборите на Левски и ЦСКА, които от основните, носещи родния волейболен триумф, се превърнаха в истински развалини. От 3 години в ЦСКА се чудят как да навързват бюджета си, а през този сезон никой не може да даде гаранции, че Левски ще стартира в първенството, въпреки че отборът е носител на националната купа.

Разрухата в клубния ни волейбол от своя страна доведе до регрес в качеството на родните състезатели. До преди години родният волейбол се развиваше с идеята, че родните клубове произвеждат от рано млади таланти, докарват ги до ниво национален отбор и от там те съвсем млади заминават в чужбина. В чужбина вече се доказва кой колко може. Лошото е, че през последните години за родните волейболисти става все по трудно да се доберат до силните първенства. На всичкото отгоре ръководството се изпокара най-добрите роден играч и треньор, заради което Радостин Стойчев и Матей Казийски в момента не помагат на родния волейбол.

Истината е, че България така и не успя да осребри пълноценно успеха си от Световното първенство през 2006 г. От друга страна в Полша направиха реформата в своя спорт като по учебник и вече могат да наричат себе си световни шампиони. До година България ще е домакин на Европейското първенство заедно с Италия. Това ще е може би и последния ни голям шанс за голяма титла. Ако тя бъде постигната обаче, ще е добре най-сетне да се намерят истински мениджъри, които да изцедят целия потенциал от подобен успех.