Футболист на годината или футболист на компромиса

Преди една седмица бяха раздадени наградите за „Футболист на годината“ във България и те показаха само едно. Нивото на българския футбол пада все по-стремглаво.

Като погледнем кои бяха номинирани и кои спечелиха наградите ще разберем, че у нас няма нито една истинска футболна звезда. Общо взето призовете бяха поделени между футболистите на Лудогорец, които направиха пробив в Шампионската лига. Горчивата истина обаче е, че в този отбор на Лудогорец големите звезди са чужденците. Владислав Стоянов и Станислав Дяков са добри играчи, но сякаш не са точно звезди.

Все пак Стоянов получи приза за „Футболист на годината“, основно на базата на страхотните си изяви пред вратата на тима от Разград. Проблемът е обаче, че той далеч не беше толкова убедителен на вратата на националния отбор. В същото време Дяков е любимият черноработник на родния футбол, който сякаш е орисан да постигне всеки свой връх със зелена фланелка.

Лошото е, че сред номинираните и не се забелязват играчи, които да имат огромен потенциал и които да могат в бъдеще да дърпат националния отбор към върха. Естествено трябва да изключим Димитър Бербатов, който остана втори подгласник на победителя. Берба е голям футболист, но е на 34, а и отдавна е приключил с националната фланелка.

Тези награди показаха колко изостанал е българския футбол. През последните години реално ние не разполагаме с голяма звезда, която да може да вземе наградата и по-скоро тя се връчва на базата на компромиса. През 2014-та националният отбор изживяваше провал след провал, български играчи в големите първенства няма, така че „Футболист на годната“ просто трябваше да стане някой от играчите на Лудогорец, които постигнаха завидни успехи в европейските клубни турнири. Само, че големите звезди на този отбор са Марселиньо, Кайсара и Абало. Дяков е капитан, но не е точно футболен факир. Така, че наградата отиде във Владислав Стоянов, просто защото той беше най-приемливия избор. А най-лошото е, че по-добър избор от него няма.

Към момента България не разполага с нито един футболист, който да играе поне в отбор на средно ниво от някое от водещите първенства. Топлим се с идеята, че Георги Миланов играе за руския шампион ЦСКА Москва. Но руското първенство все още е далече от класата на Англия, Испания, Германия и Франция. 

Преди време наградата за „Футболист на годината“ пораждаше куп полемики в обществото. Кой  футболист е по-голямата звезда, кой е допринесъл повече за националния отбор, кой е по-популярен в света? През 90-те за този приз спориха Христо Стоичков от Барселона, Емил Костадинов от Порто и Красимир Балъков от Щутгарт. Преди няколко години за него спориха Димитър Бербатов от Манчестър Юнайтед, Стилиян Петров от Астън Вила и Мартин Петров от Манчестър Сити. Днес журналисти и специалисти се чудят кого да отличат, на базата на изключително постната ни футболна реалност.

Националният отбор е в колапс, сериозни родни футболисти навън липсват и остават само някои искри от А група. Общо взето добре, че през 2014-та година го имаше отбора на Лудогорец, че иначе от тази анкета нямаше да има никакъв смисъл. Ивелин Попов от сума ти време чака да стане „Футболист на годината“. Ние все го водим водещия български футболист, но как да се връчи този приз на играч, който не винаги блести за националния отбор и който се изявява в руския средняк Кубан. Станислав Манолев пък играе силно за националния, но през последните години все не може да си намери отбор. Така, че ребусът е труден за разрешаване.

Надеждата идва от младите таланти. Остава ни да стискаме палци, че след 4-5 години Божидар Краев, Антонио Вутов и Ивайло Чочев ще са се наложили сред звездите поне на италианската Серия А. Тогава поне ще има смисъл да ги обявяваме за най-добрите български футболисти. До тогава ще трябва да търсим временни проблясъци, които просто ще трябва да вземат наградата, защото такава се дава. За да си „Футболист на годината“ е добре да си звезда, такива в родния футбол обаче няма.