Още една мъчна година...

2016-а се оказа поредната тежка и мъчителна година за изстрадалия футболен фен у нас. Освен тези на Лудогорец. Те имаха поводи за радост, за разлика от всички останали привърженици. За „отрицателно“ време политиката на управление при разградчани даде резултат. За някакви си пет-шест години „зелените“ се развиха до тотален хегемон в България, скривайки грандовете ЦСКА и Левски в малкия си джоб. Стигна се дотам, че думата „гранд“ да се възприема от мнозина за вече неподходяща, когато се отнася за най-титулуваните ни столични тимове. ЦСКА, или по-точно каквото остана от ЦСКА, и Левски отдавна по пътя на посредствеността.

Отиващата си календарна 2016-а затвърди това. Систематичното осакатяване на ЦСКА от години насам доведе автентичното дружество до пълен фалит. А виновниците, разбира се, ги няма… Да върнем лентата назад. Собственици от кол и въже се изредиха на руля на „Българска армия“. То не бяха Прамод Митал и Александър Томов, пернишките „Титан“-аджии, после пак Томов. Воден от слепи надежди, всеки фен на ЦСКА изглеждаше като наивен мечтател, очаквайки, не щеш ли, инвестиции в спортни бази, детско-юношеска школа, добри футболисти и треньори. Кучетата си лаят, керванът си върви, а който минеше през „Борисовата градина“ само взимаше.

ЦСКА осъмна във „В“ група, в аматьорския футбол – за пръв път в своята история. Това обаче вместо да сломи „армейската“ агитка, я направи по-силна. ЦСКА играеше по села и паланки, а стадионите бяха пълни. По-пълни от „А“ група. Стартът от нулата отново запали лъча на надеждата. Чист път, който феновете бяха готови да следват неотлъчно, без значение дали отборът щеше да е по долните дивизии две, три или пет години. Футболистите на „Българска армия“ не бяха от най-висока класа, но бяха БЪЛГАРИ, играеха със сърца и стъпка по стъпка дори си проправиха път до финала за Купата на страната. Мачът с Монтана бе спечелен пред над 35 000 души – най-посетената среща между български отбори през новия век. Всички виждаха изход от дългогодишната мъка, но само месец по-късно катаклизмите започнаха отново. Оказа се обаче, че всичко е илюзия, ЦСКА е бил на командно дишане.

Тогава дойде и най-страшното - бяха създадени два нови клуба, носещи името ЦСКА. Това раздели „червената“ общност. Хора, драли гърлата си, прегърнати в сектор „Г“, поеха по различен път. Започнаха да се хулят едни други. Едни видяха своя ЦСКА в новото творение на Гриша Ганчев, други в аматьорския ЦСКА 1948, а трети просто видяха трупа на любимия си клуб. По-тежко от това не можеше да стане.

На „Герена“ започнаха да злорадстват. Викнаха катафалка, разпъваха кръстове. Поводи за празник освен чуждата нерадост обаче нямаше и в Левски. Ситуацията бе донякъде идентична с тази на вечния враг – клубът се извиси в кратък полет, но „сините“ бързо-бързо си подрязаха крилата сами.

Отборът тръгна с летящ старт в новосъздадената Първа лига. За кратко време Левски започна да реди победа след победа в родното футболно първенство. Новоназначеният Люпко Петрович оказа своето влияние върху играта на тима и три по три, точките започнаха да се трупат, а отборът се изкачи до първото място в класирането. Къде с тотална доминация и красива игра, къде с известна доза късмет или побутване, но „сините“ побеждаваха.

И изведнъж, сякаш от нищото, сръбският наставник напусна поста си. В последствие причините за оставката му се поизясниха. Те не бяха една и две, а той ги описа прилежно в молбата си до ръководните органи на клуба. Петрович не бе никак доволен от медийния терор, където го „уволняваха“ през кръг, не му се понрави и неразборията по горните етажи на „Герена“, но най-силно прозвучаха думите „фигурата на треньора в Левски е напълно обезценена“. Люпко си събра багажа, благодари на „синята“ общност, а изводът беше, че в отбора все още не се работи по правилен модел.

Така на всекиму стана ясно, че Левски не се развива по правилния начин, и то не от вчера, нито от днес. Не е възможно един спортен клуб да върви нагоре и да „расте“, ако първият отбор не се води дълготрайно от добър специалист, който да не трепери всеки мач за мястото си на скамейката или такъв, който не знае, аджеба, кой е собственикът (съдейки по мнението на Петрович Спас Русев е такъв само на хартия). И, хоп – обратно в тинята. Със стари познайници на ръководни позиции не се катерят нови висини.

Огледално на това, уморените фенове на Левски също не са на стадиона. От сектор „Б“ само промълвиха: "Тъжно, мрачно, тихо. Мястото, което бе и трябва да бъде туптящото сърце на стадион „Георги Аспарухов“ е притихнало. Спряло е. Няма глас. Няма дъх. Няма сила. Няма живот. Сектор „Б“ е празен. Празни са и другите стълбове на „синята“ публика. Хора няма…

Подходящи думи за олицетворение на целия ни футбол. Няма го. Отсъства. Нито фенове по стадионите, нито треньори по скамейките, нито българчета с дух, втурнали се със скърцащи зъби след топката. И 2016-а си мина по старому.