Левски най-сетне си върна душата в Разград

В мача срещу Лудогорец от последния кръг на А група, отборът на Левски доказа, че за да побеждава силни съперници, не му е нужна толкова много класа, колкото душа. Отборът от Разград може да има по-класни футболисти и повече пари, но едва ли скоро ще има традициите и името на столичния гранд.

Настоящият сезон е един от най-трагичните за сините, като вече е трудно на човек да се сети колко точно загуби са допуснали те в първенството. В мача в Разград обаче сините футболисти най-после забравиха за моментните си възможности и заложиха на борбата и емблемата, която носят на гърдите си. В този мач всеки футболист на Левски достигна максимума си и даде своя дан за победата.

От известно време синият отбор е изключително зависим от няколко футболисти. Ясно е, че Владимир Гаджев е опората, на която се крепи цялата халфова линия на отбора, Дъстли Мюлдер е единственият играч, който може да прави свръзката между защитния вал и нападението, а Гари Родргигез е единственият ефективен нападател на отбора. Дефакто, който и да е от тях да липсваше до сега, столичния отбор потъваше в посредственост.

Е в Разград се видя, че когато имат желание и амбиция, останалите футболисти също могат да блестя. Нуно Пинто направи най-доброто си представяне от години. Крадеше топки от противниковите нападатели, помагаше на халфовата линия, а когато играта му не вървеше, търчеше като луд по терена за да помогне на съотборниците си.

Пламен Илиев припомни защо му викат Пацо Тигъра, разтягайки се като пружина, за да спасява ударите на разградчани. Орлин Старокин и Даниел Димов пък правиха това, което правят най-добре - бориха се като луди, печелиха единоборства и мачкаха противника. Ясно е, че те не са някаква супер класа футболисти, но е ясно и това, че винаги се влагат в играта. А влагат ли се, само на базата на себераздаването си помагат на отбора.

Трябва да се спомене и Димитър Макриев. Той така и не успя да преодолее головата си импотентност, но пък за сметка на това, помагаше изключително на съотборниците си.
Помагаше на халфовете да пресират противниковите защитници, като биеше противниците за  първа топка. Той определено не е най-високо ниво нападател, но показа, че може да бъде полезен когато се налага. Ларсен Туре е ясен. Той може и да не е най-големият техничар на света, но има нюх към гола, умее да се позиционира и не го е страх от черната работа. Той покриваше бековете при всяка противникова атака, затруднявайки изключително футболистите на Лудогорец. Станислав Ангелов пък напомни за своите най-добри дни. Той свързваше защитата с халфовата линия. Важно беше и това, че след като го изгониха с червен картон, неговите съотборници не се отчаяха както правиха до сега. Те стояха компактно заедно, издигащи бетонна стена пред вратата на Пламен Илиев.

И разбира се трябва да се споменат Борислав Цонев и Антонио Вутов. Това са истинските левскари в този отбор. Те са невръстни юноши и макар все още да не притежават класата, която да променя качеството на един отбор. Желанието което те влагат в своята игра, обаче вдъхновява техните съотборници. Докато беше на терена Цонев влизаше като луд във всички единоборства и се справяше прилично с офанзивните си функции. Истината е, че ако поработи над техническите си дадености и запази желанието, което влага, той ще бъде най-вероятният заместник на Гаджев, след очертаващия се негов трансфер. Вутов пък е бъдеща звезда. Крехката му физика често му пречи да печели единоборства, но техническите му качества принуждават противниковите футболисти да го фаулират. Това пък печели време за тима му, и му открива шансове за голове.

С мача с Лудогорец Антони Здравков върна на Левски неговата душа. Синият отбор може да печели и с оскъдна класа, стига да носи душата си. Това го е доказвал много пъти. Истината е, че Левски няма нужда от класа, има нужда от своята душа. Ако нейното завръщане в Разград бъде запазено и за в бъдеще, синия клуб може да го очакват и по-добри дни.