Ядрената програма на Иран: рентабилна ли е

Мирните преговори между Съединените щати (САЩ) и Иран в Исламабад не успяха да доведат до споразумение, като един ключов въпрос се оказа основната пречка: ядрената програма на Иран. Ядрените амбиции на Иран са най-голямото препятствие пред нормализирането на отношенията със Запада вече повече от две десетилетия и бяха посочени като основен фактор зад съвместните американско-израелски бомбардировки тази година и през лятото на 2025 г.

Ядрените амбиции на Иран: нереалистични или лъжливи?

Официално заявената цел на Техеран е производство на електроенергия, както и енергийна сигурност, а не създаване на ядрено оръжие. Наличните данни обаче сочат друго. Иран обяви, че планира да увеличи капацитета си за производство на ядрена електроенергия до 20 гигавата до 2041 г.

Атомната електроцентрала „Бушер“, построена с помощта на Русия в Южен Иран и въведена в експлоатация през 2013 г., има капацитет от 1000 мегавата и остава единственото действащо ядрено съоръжение в страната. Тя осигурява около 1% от общото производство на електроенергия в Иран, което в голяма степен разчита на природен газ и петрол.

„Иран притежава едни от най-големите запаси от природен газ и петрол в света, което позволява производство на електроенергия на значително по-ниска цена от ядрената“, казва за ДВ Умуд Шокри, старши гостуващ изследовател в университета „Джордж Мейсън“ в САЩ. „На практика енергийният микс на страната остава доминиран от природния газ, докато ядрената енергия има малък дял от единствения работещ реактор в Бушер.“ За да се компенсира съществуващият недостиг от 25 000 мегавата в електропреносната мрежа на Иран, би трябвало да се изградят около 25 електроцентрали като Бушер. Строителството на Бушер отне около 20 години.

"Икономически нерационално"

Според някои оценки завършването на централата е струвало приблизително 5 млрд. долара, което експерти определят като пет пъти повече от първоначално предвиденото. Други оценки отиват още по-далеч, като предполагат, че дори без да се отчитат високите разходи, свързани със санкциите, проектът може да е струвал на Иран до 10 пъти повече от първоначалните разчети. Тъй като независими външни наблюдатели нямат достъп до съоръжението е изключително трудно да се определят по-точно разходите.

Това сравнително ниско ниво на производство на електроенергия представлява минимална полза срещу много висока цена. Настояването на Иран, че обогатяването на уран е за производство на електроенергия, доведе до тежки санкции, които според някои оценки възлизат на между два и три трилиона долара преки икономически загуби.

За граждански цели като производство на електроенергия уранът трябва да бъде обогатен до 3-5%. Според Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) Иран е натрупал запаси от уран, обогатен до 60%. За ядрено оръжие е необходим уран, обогатен до 90%. „Ядрената програма на Иран, разглеждана строго като граждански енергиен проект, не изглежда икономически рационална“, казва Шокри. Освен това Иран е инвестирал значително в инфраструктура за обогатяване и горивен цикъл, „което добавя съществени разходи, но предлага ограничена икономическа обосновка предвид скромните му уранови ресурси и достъпа до вносно гориво“, казва Шокри.

Освен политическите и дипломатическите спорове, произтичащи от ядрената програма на Иран, настояването за вътрешно обогатяване на уран изглежда икономически необосновано от гледна точка на разходи и ползи.

Липса на легитимна гражданска обосновка

В съвместно изявление от 2021 г. до Съвета на управителите на МААЕ Франция, Обединеното кралство и Германия заявиха, че Иран няма достоверна гражданска причина да обогатява уран до 20% или 60% и че производството на уран с такова обогатяване е безпрецедентно за държава без оръжейна програма.

Според доклад от 2013 г. на института “Карнеги” запасите от уран на Иран са ограничени. МААЕ посочва, че страната дори не е сред първите 40 в света по запаси от уран, а известните ѝ резерви са много малки в сравнение с други държави. Според данни от 2011 г. доказаните запаси от уран в Иран възлизат едва на 700 тона, като по-голямата част от тях попадат в категории с високи разходи за добив. Освен количеството, качеството на този уран също е ниско, което допълнително увеличава технологичните разходи за извличането му.

С други думи, добивът на уран от находища с ниско съдържание е едновременно скъп и технически труден. Някои оценки сочат, че известните уранови запаси на Иран биха могли да осигурят гориво за централата в Бушер най-много за около девет години. В същото време добивът на уран изисква милиони литри прясна вода дневно. Като се има предвид, че урановите мини в Иран се намират в сухи и полусухи региони, това поражда сериозни екологични опасения.

Международната изолация на Иран допълнително усложнява ситуацията

Необходимостта от отказ от изкопаеми горива накара много държави да изберат ядрената енергия като относително чист източник. Много страни, като Белгия и Швеция, са стигнали до извода, че вносът на обогатен уран е по-икономически изгоден от производството му.

„Успешните граждански ядрени програми в страни като Франция, Южна Корея или ОАЕ разчитат на икономии от мащаба, стандартизирани дизайни на реактори и интегрирани глобални вериги за доставки“, казва Шокри. Но статутът на Техеран като изолиран играч означава, че тези възможности не са достъпни за него.

Твърденията на ирански официални лица, че ядрената енергия дава на страната повече възможности да изнася газ и петрол и да генерира приходи, също са силно съмнителни, казва Шокри. Когато се оценява единствено от енергийна гледна точка, ядрената програма на Техеран „не съответства на логиката разходи-ползи на конвенционалните граждански ядрени стратегии и изглежда икономически неефективна“, заключава Шокри.

Автор: Ефран Касрайе