България: кога ще дойде краят на безразсъдното шофиране?

Качеството на пътната инфраструктура е безобразно, но най-големият проблем е в мозъчната, не в скоростната кутия на шофьорите. Докога така? Александър Андреев търси отговора:

Мотоциклетист се шмугна между два автомобила по двулентовото шосе, изпреварва ни по осевата линия и продължава напред с около 140 км/ч. При ограничение 40. Честно казано, очаквах да го видя размазан като муха на следващия остър завой, но за щастие човекът явно беше оцелял. Този път.

Всекидневие по улиците и пътищата в България. Според различни статистики страната е с най-висок процент загинали от пътни катастрофи в ЕС, а жертвите са почти два пъти повече от средното за Европа.

В страната през цялата минала година жертвите на пътя бяха 157, а само за първата половина на 2024 година според медийни публикации загиналите вече наброяват 115. Това е страната, която за участниците в движението продължава да бъде сред най-опасните в ЕС - според оценките на Еврокомисията.

Мотоциклетистът отпреди няколко дни оцеля. Видимо оцеляха и шофьорите на двата автомобила, които при същото ограничение от 40 км/ч святкаха с фаровете на предните автомобили, притискаха ги и при първа възможност ги изпреварваха отляво, отдясно и по аварийната лента със скорост далеч над 100 км/ч. Да се чудим ли при това положение, че пак според експертите основната причина за жертвите по българските пътища е "безразсъдното шофиране"?

Черната статистика се е превърнала в ежедневие

Само в рамките на три дни в българските медии се появиха следните новини:

"За ден МВР установи 28 пияни и деветима дрогирани шофьори."

"Кола се блъсна в бетонна стена и се обърна на пътя Симитли-Кресна."

"23-годишен моторист се удари челно в автобус и загина."

И седмица след седмица заглавията звучат по сходен начин. Да, специалистите ще ви кажат, че броят на превозните средства за трийсетина години се е увеличил неимоверно - само автомобилите от 1,5 са достигнали до близо 4 милиона. А въпреки това броят на жертвите в абсолютни числа е спаднал почти десетократно: според Световната здравна организация (СЗО) през 1990 година по улиците и пътищата на България са загинали между 1200 и 1500 души. С други думи, тенденцията е добра и не бива да вдигаме излишна аларма.

Наистина ли не бива? Не само експертите на ЕС, но и всеки пътуващ из България ще ви каже, че качеството на пътната инфраструктура е безобразно, а сигурността на превозните средства често пъти може да се опише като доста своеобразна - или на жаргон "едно към гьотере". Десетилетия наред, още от Живково време, държавата уж строи магистрали, но прословутият пръстен все още не е свързан. И често ще чуете реплики като: "Няколко стотин километра магистрали потънаха като парични знаци в джобовете на властимащите." Или: "Китайците щяха да затворят пръстена само за една година, ако някой им дадеше държавната поръчка."

Проблемът не е в скоростната, а в мозъчната кутия

Дали е така или не е, дали е преувеличено или преумалено - това никой не може да каже. Фактът е, че много българи все още търкалят своите остарели таралясници с изтъркани гуми и накладки през лунния пейзаж на пътищата в страната и макар да не гинат така масово, както през 1990 г., огромният брой потрошени крайници и ламарини определено може да бъде сериозно редуциран.

Но не е само "безразсъдното шофиране", не са само лошите пътища и амортизираните автомобили. Катастрофите на пътя често започват в главите на участниците в движението. Не е скоростната кутия, мозъчната кутия е. В нея невроните трябва да си предават няколко съвсем прости съобщения: "Спазвай правилата", "Не карай пиян или дрогиран", "Бъди толерантен към другите". Вместо това невроните на част от участниците в движението излъчват други импулси: "Законът е врата в полето", "Аз ще мина метър". Или както ми подвикна един шофьор, каращ срещу знака в еднопосочна улица: "Карай бе, има място да се разминем."

Да, място за разминаване имаше. И се разминахме безаварийно на улицата. Но очевидно се разминахме драматично в нагласите си към закона и правилата, към етичността и взаимното уважение.

Пътят, който трябва да бъде извървян, е дълъг

Тук един циничен глас вече ми се присмива, че пиша баналности. Да, всичко това е казвано и писано хиляди пъти. Плюс още много: за ниското образование и ниската култура, за купените шофьорски книжки, за рушветите и за правото на силния по пътищата, за полицейските или прокурорски чадъри. Но може би все пак си струва да се повтаря всеки ден. Полза сякаш има. Българските шофьори вече масово свикнаха да спират на пешеходна пътека и на червен светофар, да си закопчават предпазните колани и дори да те пропускат, когато искаш да се влееш в движението.

Явно броят на добросъвестните и мислещи участници в движението в България расте, но все още е далеч от критичната маса. Техният пример обаче е много важен. Дори не всеки от тях да е чувал за "категоричния императив" на Кант.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.