Крум Зарков с отворено писмо към социалистите и предложение за Манифест на левите сили

Крум Зарков се обърна с отворено писмо към социалистите и предложи проект за „Манифест на левите сили“, озаглавен „Социализмът на нашия век“. Той призова за мащабна дискусия за бъдещето на организираното социалистическо движение в България и за неговата крайна цел – преодоляването на капитализма. По думите му документът не е окончателна програма, а рамка за разговор и обща идейна основа на БСП и левите сили през следващите години. Зарков заявява, че не търси просто подкрепа, а съавтори сред членовете на партията и всички, които споделят социалистическите идеи. В проекта капитализмът е определен като система, която задълбочава неравенствата, обезценява труда, руши демокрацията и концентрира богатството и властта в ръцете на малцина. Като алтернатива се предлага общество, основано на свобода, равенство, солидарност, мир и демократичен контрол върху икономиката.

Манифестът защитава достоен труд, достъпни здравеопазване, образование и жилища, както и ограничаване на властта на капитала. В него се отхвърлят милитаризацията, империализмът, пазарният фундаментализъм и идеята, че „зеленият капитализъм“ може да реши климатичната криза.

Зарков предлага в обсъждането да се включат партийни организации, леви движения, синдикалисти, общественици и трудови хора от цялата страна. Целта е в края на годината или в началото на следващата БСП да приеме ясен идеен курс и нов устав, който да превърне партията в действащ инструмент за реализацията на тези цели.

За целите на манифеста

Социализмът има почва у нас! А що е социализъм?

Днес, 135 години след началото на организираното социалистическо движение в България, ние, българските социалисти, сме длъжни да припомним, че социализмът се основава върху идеите за свобода, равенство и солидарност. Длъжни сме да събудим общественото съзнание за неговата актуалност поради острата необходимост от преодоляване на капиталистическата система.

Навлизаме все по-дълбоко в епохата на Четвъртата индустриална революция. Изкуственият интелект и новите технологии преобръщат из основи начина, по който произвеждаме, придобиваме и потребяваме обществените блага. Но вместо да освободят хората от несигурност и лишения, те се превръщат в нов източник на огромни богатства и власт, концентрирани в ръцете на шепа мултимилиардери.

Паралелно с това сме свидетели на повсеместен социален и хуманитарен регрес. Общият резултат са общества, белязани от несправедливост. Най-яркият белег на несправедливостта са социалните неравенства. Най-мощният? мотор е обезценяването на труда като фактор за достоен и пълноценен живот. А най-сигурният лек – радикалната промяна.

България е страната на най-дълбоките социални неравенства в Европейския съюз. Докато малцина си присвояват богатство и власт, милиони живеят от заплата до заплата. Цели региони се обезлюдяват, а бедността се предава от поколение на поколение. Казват ни, че успехът зависи единствено от личните усилия. Истината е, че съдбата ни се предопределя от мястото, където сме родени, доходът на семейството и достъпът до образование. У нас не се ценят усилията, а връзките.

Затова нашият призив е към всички, които разпознават като свои каузите за социална справедливост, демокрация и солидарност; към всички леви хора – да изградим ново социалистическо движение. Да начертаем друг път за страната ни, далеч от разпада, деградацията и отчуждението, обсебили съдбата на нашия народ и народите по света.

Възможно е!

Да живеем достойно от своя труд.

Да сме общество, а не враждуващи групи, раздирани от неравенства и дискриминация.

Да изградим демократична, правова и социална държава, съгласно Конституцията, като отхвърлим олигархичната „демократура“, натрапена ни тайно, но трайно.

За философията на социализма днес

Капитализмът руши. Той разрушава световния правен ред, като предизвиква войни. Унищожава планетата, като причинява климатична криза. Подрива демокрацията, като дава власт на икономически малцинства над експлоатирани маси. Обрича България на деградация, като я изпразва от най-ценното – хората. Разделя и разединява народа ни, като целенасочено подменя системите за солидарност с господство на пазара и различни форми на насилие.

Социализмът гради. Той е устремен към изграждането на световна система, която да гарантира мир. Към създаването на икономически и социални предпоставки за спасение на планетата, а оттам и на човечеството. Към утвърждаването на истинска демокрация, която защитава правата и свободите на всички хора. Към укрепването на човешкото достойнството и съзидателните сили на всички, които живеят като многообразна, но единна общност в България.

Общото между нас, левите хора, подкрепящи този манифест, е стремежът към общество, основано на солидарна демокрация; към мирен свят, основан на глобална справедливост.

За да пристъпим към това общество, на първо място трябва да осъзнаем, че мантрите за несметните блага на приватизацията, за гарантираната от пазара свобода и за щастието чрез потребление, правят богати, свободни и щастливи единствено малобройните национални и наднационални елити. Трябва да си дадем сметка, че разточителното благоденствие на елитите е резултат от подчинението на многобройно население, търпящо лишения и потискано в бедност.

Лъжата, че подобна система може да бъде демократична, трябва да бъде разобличена! Това е нашата задача. Нека започнем да я изпълняваме целеустремено и незабавно – от всяка фабрика, от всеки офис, от всеки магазин в квартала, от всяка махала, от всяко село и от всеки град, от всяко кътче на света.

Необходима е различна икономическа база, която да подобри живота на работниците в промишлеността, строителството, селското стопанство и транспорта, на служителите в търговията, на работещите в сферите на здравеопазването, образованието, услугите, IT сектора и административния персонал. Необходима е нова политическа структура, която да признава домашните грижи като труд. Чиято крайна присъда не е работа до гроб, а заслужен и достоен отдих за възрастните, която да не захвърля хората в неравностойно положение и малцинствените групи на бунището на мизерията и отчаянието. Нужно е ново обществено съзнание, което да превърне разпокъсаните ни тревоги в обща воля за промяна. Да постави солидарността над конкуренцията, общото благо над частната печалба, дружбата над омразата и човека над капитала.

Време е да си пробием път през мъглата на заблудата, че личното ни битие съществува отвъд общественото, че личното ни щастие е възможно, когато всеки воюва срещу всеки. Излезем ли на светло от десетилетното затъмнение за „края на историята“, неизбежно ще стигнем до идеята за необходимостта от социалистическо общество. Общество, в което свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички, в което хората не са съперници и врагове, а са обединени като човешки същества, сънародници, съграждани, съмишленици и приятели. Това е философията на левите движения, на социализма.

За властта на капитала днес

През 2026 г. за първи път богатството на една отделна личност надхвърли трилион долара. Това бележи особен етап в развитието на глобалната капиталистическа система. Капитализмът е обримчил целия свят надлъж и нашир в преплетени производствени вериги, които изсмукват стойност от работната сила и я концентрират във все по-малко и все по-масивни корпорации. Чрез спекулативни стъпки фондовите пазари умножават тази стойност до невъобразими мащаби. Философията на новите мултимилиардери обединява двете основни перспективи за новите пространства за натрупване на капитал: (1) нарастването на производителността на труда чрез изкуствен интелект и (2) комерсиализацията на космическото пространство. Тези две направления на конкурентна борба изразяват и двете основни форми на капиталистическия растеж: интензивен (с усвояване на нови форми на производство) и екстензивен (с усвояване на нови физически пространства за производство). Експанзията към космоса обаче не означава, че земната природа престава да бъде основен обект на капиталистическо натрупване или че капиталът е постигнал независимост от труда, за да се разраства. В крайна сметка работната сила и природните блага, които правят тази експанзия възможна, са тук на земята. Както природата, така и човешките тела остават фундаментални условия за възпроизводството на капитала, които той непрекъснато подчинява, преобразува и включва в нови режими на експлоатация и потисничество, разширявайки границите на своя растеж.

Възможностите за демократично разпределение на ресурсите за обществено развитие са крайно ограничени в система, концентрираща толкова много власт в частни лица. Преследването на новите форми на натрупване на капитал допълнително ограничава възможността на работниците да участват във вземането на решения, определящи съдбата на цялото човечество. В същото време капиталистът продължава да зависи от работника, въпреки отколешната му мечта да се отърве от него.

Технокапитализмът не премахва материалните условия на производство, а ги преструктурира. Развитието на изкуствения интелект се опира на огромни количества човешки труд в добива на суровини, производството на чипове, филтриране и модериране на данни. Наред с това поддържането на големите езикови модели изискват колосални количества електроенергия и вода, превръщайки природните ресурси в още по-интензивен обект на присвояване. Зад привидно автономната интелигентност на машините стои глобална инфраструктура от експлоатиран труд и присвоени природни ресурси.

Конфликтът между труд и капитал в тези нови способи на натрупване тепърва ще ескалира. И докато практически всички политически сили са се строили зад капитала, ние трябва да защитим наемния труд!

Същият процес, но в умален мащаб, се развива и в България. Изчерпала възможностите за екстензивен растеж през рентиерския контрол върху основните финансови потоци (държавен бюджет, евросредства и кредитиране) и производствени мощности (най-вече енергетика), капиталистическата система у нас е притисната между нуждата от интензивен растеж и перспективата за пълен политически и икономически крах. Интензивен растеж не може да има, ако нова фракция на капиталистическата класа не замени рентиерите, утвърдени в мутренските борби на 1990-те и 2000-те години. Противопоставянето между фракциите на капиталистическата класа в България е очевидно, но то не беше разрешено в директния им политически сблъсък.

Докато не се осмелим радикално да променим обществената организация на преразпределение, на труда и на достъпа до публични блага, на политическата сцена ще се появяват все нови и нови „спасители“, призвани да разрешат противоречия, които самата система непрекъснато възпроизвежда. Но нито един „спасител“ не може да премахне общественото недоволство, произтичащо от несправедливото разпределение на богатство и власт. Докато общественият хоризонт се ограничава до търсенето на нови модели за капиталистическо натрупване, ще продължим да живеем в цикъл на възход и разпад на краткосрочни политически проекти.

В тази ситуация работниците са изправени пред опасността да загубят и малкото останали възможности да влияят върху решенията, определящи живота на всички ни. За да избегнем този риск, трябва да изградим собствени организации, съюзи и форми на колективно действие, независими от властта на капитала. Това е друга наша първостепенна задача! Само ако се свържем помежду си в отношения на равенство, солидарност и демократично участие ще имаме силата да се противопоставим на икономическото и политическото господство на капиталистическото статукво.

За равенство и солидарност, против неравенствата и потисничеството

И днес класовият произход продължава да определя какво образование получаваме, какъв достъп до здравеопазване имаме и в каква жилищна среда живеем. Родените бедни са сегрегирани географски, изключени образователно и впоследствие професионално. Обедняването и декласирането се възпроизвеждат от поколение на поколение сякаш са природен закон. А те не са. Те са резултат от политически решения и от икономически отношения.

Десетилетия наред политиките на приватизация, дерегулация, бюджетни икономии, плосък данък и пазарно подчиняване на публичните сфери прехвърлят богатство и власт към малцина. Широко разпространеният бюджетен принцип гласи, че публичните пари трябва да следват ученика и пациента. На практика обаче и ученикът, и пациентът могат да са сигурни, че ще получат качествено образование и здравна грижа само ако разполагат със значителни собствени средства. Така правото се превръща в привилегия, а общественото благо в стока.

При капитализма богатствата на определени групи се натрупват за сметка на извличането на икономическа и социална стойност от други. Неравенствата не са страничен ефект на системата, а неин основен механизъм на възпроизводство. Те не са неизбежност, а възможни благодарение на брутално класово, а често и расово, насилие. Те не се поддържат единствено чрез механизмите на икономическата експлоатация, а също и с ожесточена борба срещу съюзите на потиснатите.

От началото на Прехода насам разказът е един и същ. Когато обществото обеднява, виновни никога не са богатите и властимащите, а бедните, работниците, държавните служители, ромите, жените, хомосексуалните, мигрантите, чужденците и всяка друга непредставена във властта лесна мишена. Към тях нарочно се насочва общественото недоволство. Този разказ не просто отвлича вниманието от обедняването, той пречи на жертвите му да му са противопоставят. Бедният се бори с друг беден, вместо да обединят сили срещу обричащата го на бедност власт.

Следсоциалистическата ни действителност многократно възпроизведе тази тенденция, присъща на западните капиталистически общества. Най-ярък пример за това е как публичният разговор често се концентрира върху нелегалните ромски постройки, докато пред очите ни изникваха цели богаташки квартали, оградени с бариери, превземащи територии от гори, планини и реки в противоречие с всякакви норми и стандарти.

Социалният въпрос бе преобърнат в морален въпрос, който раздели общностите на „достойни“ и „недостойни“ бедни, на „полезни“ и „опасни“ бежанци, на „мързеливци“ и „необходима работна ръка“. Моралното клеймо винаги съвпада с нуждите на съдържателите на капитала и властта.
Разпадът на социалната държава прехвърли отговорността по обновяване на живота на плещите на семействата и най-вече на жените. Консервативни течения умело създадоха обществена морална паника около епидемиите от домашно насилие и хомофобия, за да усилят своите идеологически тези, прикрити като загриженост към опазването на традиционни добродетели. Резултат – обществото ни се раздели, а членовете му се намразиха. Създадоха се условия за ожесточено насилие, за самонаранявания, за връщането на отношението към жените с години назад в пълен противовес с борбите за еманципация на милиони жени социалистки.

Ние отхвърляме формите на господство, които противопоставят хората според техния класов произход, цвят на кожата, религия, пол и сексуалност. Като наследници на антифашистката традиция заявяваме ясно: няма свобода без равенство и не може да има реална демокрация без солидарност. Срещу политиката на омраза издигаме политиката на справедливост и освобождение на човека.

Знаем, че отхвърлянето на наложените от капиталистическата класа икономически, социални и регионални неравенства изискват продължителни и саможертвени усилия. Но сме готови за тях, защото залогът е животът на днешните и утрешните поколения. Затова:

Ние се борим за образование, което разгръща човешкия потенциал, което възпитава в солидарност и подготвя хората не просто за пазара на труда, а за активно участие в демократичния обществен живот.

Ние се борим за здравеопазване, което поставя труда на лекуващия и здравето на лекувания над печалбата, трупана за сметка на нашите страдания и тези на близките ни.

Ние се борим за достъпни жилища – за топъл, чист и сигурен дом. За достъпна култура – с възможности за творчество и споделена радост.

Борбата ни е за общество, в което никой не е обречен на нищета, унижение или страдание поради обстоятелствата на своето раждане; общество, в което равенството не е лозунг, а основа на свободния и смислен човешки живот; основа за живот без потисничество.

Нашият отговор на разделението е солидарността.

За власт на труда, а не на капитала

В общество, в което човек не успява да живее достойно чрез труда си, процъфтяват измами, кражби и корупция.

В държава, в която работниците са обезправени, бързо се стига до надпревара към дъното – за по-ниски заплати, за по-малко права и за по-евтин труд. В такава система дори почтените предприемачи са принудени да бъдат експлоататори и некоректни данъкоплатци, ако искат да оцелеят в смазващата конкуренция.

Именно това се случва в България. Близо четири десетилетия ни обещават просперитет – но! – ако сме търпеливи, ако работим повече и искаме по-малко. Тридесет и шест години чакаме напразно ниските заплати и удълженото работно време да създадат достатъчно богатство по върховете, така че то да потече и надолу. Но благата, създадени с нашия труд, се концентрират горе и си остават там.

Междувременно България бе превърната в периферия на европейската икономика. В трудова колония. В страна, която изнася своите хора и чийто най-ценен ресурс е евтиният им труд. Цели поколения са принудени да стягат куфарите за чужбина, докато инвеститори и политици превръщат родината ни в склад за работна ръка на ниска цена.

Отхвърляме отреденото на България място като резервоар за работна сила. Хората, които работят в заводите, болниците, училищата, лабораториите, офисите и нивите, създават несравнимо повече богатство, знание и обществена стойност, отколкото получават в замяна. Обществото ни разполага с огромен трудов, интелектуален и творчески потенциал, който заслужава да бъде развиван, а не изнасян; уважаван, а не експлоатиран.

Противопоставяме се на модела, който превръща евтиния труд в национална стратегия. Армията от работещи бедни е най-убедителното доказателство за неспособността на капитализма да осигури справедливост дори на онези, които създават общественото богатство.

Обществото зависи от труда на милиони хора. Без тях нито една фабрика не работи, нито един магазин не отваря врати, нито една болница не лекува, нито един влак не потегля. С колективната си сила и воля тези милиони могат да създадат действителност, различна от тази, в която са онеправдани. За да попречат на тази алтернатива, облагодетелстваните се борят срещу всички форми на осъзнато работническо действие: от синдикализацията до социалистическото политическо представителство. Медицинската сестра, учителят, таксиметровата шофьорка, докторът, заварчикът, фрезистката, доставчикът, програмистката, продавачът и всички други работещи имат общи интереси: достойно заплащане, сигурност на работното място, време за отдих и уважение към труда им.

Ние отхвърляме лъжата, че несигурността е свобода, а експлоатацията е модернизация. Нека заедно освободим силите на труда, като се обединим в отстояване на общата ни полза. Вярваме, че бъдещето принадлежи на солидарността, а богатството на онези, които го създават!

...

Парадоксът на нашето време е жесток. Произвеждаме повече от всякога, но разполагаме с все по-малко минути за себе си. Технологиите ни свързват както никога досега, но и никога досега не сме били толкова самотни и разделени. Разполагаме с невиждани научни и технически възможности, но губим контрол върху живота си. Отчуждението и психичните страдания придобиват мащабите на епидемия; налице е вече цяло „Поколение стрес“. Не става дума за индивидуални провали. Това са социални последици от всепоглъщащата пазарна логика и безумната конкуренция между всички за всичко.

Общество, което оценява хората единствено според тяхната производителност, подчинява цялото им съществуване на изискванията на печалбарското производство. Глобализираният капитализъм не допуска смислен разговор за качеството на живота. Неговото мерило се свежда до стойността, с която допринасяме за забогатяването на отделни лица, и до часовете труд, които можем да продадем. Но икономиката трябва да служи на човека, а не обратното.

Трудът следва да е гаранция за достоен живот. Но животът не може да бъде само труд. Един пълноценен човешки живот изисква и време извън работното място: време за семейството, за приятелство, за спорт, творчество, музика, култура и обществено участие – свободно време.

Социализмът третира не само въпросите за собствеността и заплатите. Той дава отговор на питането „Как и за какво живеем?“.

Ние, левите хора, не търсим възстановяване на социалистическите модели от предишния век. Ние гледаме напред с убеждението, че технологичният напредък трябва да освободи време за живот, вместо да увеличава натиска за още работа. Ще градим общество, в което образованието, културата, отдихът, свободното време са всеобщо право, а не привилегия на икономическия елит.

За преодоляването на капитализма като защита на демокрацията

Българската конституция от 12 юли 1991 г. е издигната върху постамент от ценности, а именно – свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Но съвсем други са ценностите, на които е подчинено прилагането? през последните десетилетия: конкуренция, печалбарство, неспирно трупане на капитал, бюджетен остеритет, раздържавяване и корупция. Десетки правителства се смениха през годините, но нито едно от тях не поиска да прогледне за щетите, нанесени от съвременния капитализъм.
Българските управляващи са убедени и убедиха много от сънародниците ни, че демокрацията и капитализмът са неразривно свързани и взаимно зависими. Капиталистическата жажда за натрупване обаче постоянно поставя ограничения пред демократичното развитие на обществата ни, възпрепятсвайки реализацията на масово политическо участие и игнорирайки възможностите за работнически контрол над средствата за производство. Демокрацията и капитализмът не могат вече да съществуват заедно, без да се проявят дълбоките противоречия помежду им.

Либералната политическа теория разделя икономическата от политическата сфера. Тази либерална повеля е историческа особеност на общества, организирани в капиталистически отношения, а не естествено състояние на демократичния процес. Либералната теория ни представя икономиката като една отделена частна област от нашия живот, която не бива да бъде демократично управлявана. Виждаме го ежедневно. Гласуваме за правителства, но не можем демократично да вземем решение как да се организира производството, къде да се насочат инвестиции или как да разпределяме богатството. Собствениците на капитал са всъщност тези, които упражняват властта. Те решават кой ще работи, при какви условия и срещу какво заплащане, както и в какво ще инвестира дадено предприятие. А това са решения, които засягат живота на милиони хора. И точно тези решения не са предмет на демократичен контрол.

Нима днес не е по-лесно да си представим края на демокрацията, отколкото края на капитализма? Въпрос на политически и идеологически избор е за кое ще се погрижим: дали да оцелее властта на народа, чрез народа и за народа, или да пребъде всевластието на капитала.

Ние, левите хора, избираме демокрацията пред капитализма.

Избираме проект за демокрация, който да я разшири отвъд институциите на либералната държава. Избираме демократична алтернатива, която да обхване икономическите отношения, които определят съдбата ни. Избираме демокрация, която не спира пред вратата на предприятието, в която обществените инвестиции подлежат на обществен контрол, а решенията за производство и разпределение са подчинени на демократичен контрол. Избираме конституционните принципи, записани в преамбюла от 1991 г., пред капиталистическите.

Настояваме за човешка, а не за пазарна свобода.

Заявяваме категорично, че икономическите и социалните неравенства неминуемо водят до политически неравенства и обратно. В последните години живеем в ситуация, в която дори и формално да имаме равни права, натрупването на богатство по върховете създава условия за лобизъм и за влияние върху медиите и партиите. Тази ситуация роди порочните явления на купения и контролирания вот, които се вкорениха в икономическото господство на едни хора над други. Икономическата власт не се свени да си купува политическа, както и политическата не се смущава да трупа икономическа.

Властта се превръща в пари, а парите във власт. Докато този порочен кръг остава непокътнат, справедливостта ще продължи да бъде неизпълнено предизборно обещание. Източноевропейският преход, включително и българският, произведе общества, в които мнозина работят и създават, а малцина притежават и управляват. Затова и многобройните правителства в България често бранят привилегиите на богатите, а не правата на мнозинството. Когато законното право не е израз на общата воля, то се превръща в инструмент на икономическо господство на малцинството.
Време е отговорно да заявим, че една държава не може да е справедлива, без да е реално демократична и истински социална. Защото справедливостта е повече от подчинение на законовите норми. Тя означава реална власт на мнозинството над решенията, които са жизнено важни за него. Означава премахване на привилегиите, участие на работещите в управлението и обществено богатство, което се споделя, а не се присвоява.

За мир, против империализма

Живеем в свят, в който международното право не само е потъпкано, но и е обявено за безперспективно и изкоренено като идея. Официализираният след Втората световна война правен и хуманитарен консенсус е фактически отменен. Войни и геноциди се предават на живо. Въпреки съпротивата на човечеството срещу тези безпощадни престъпления, правителства в целия свят пренебрегват вика за край на опустошението. Концепцията за универсални, всеобхватни и безусловни права на човека също е загубила силата си.

Противно на господстващия разказ светът не е разделен между добри и лоши империи. Империализмът се възпроизвежда в общия корен на капитализма с неговите противоречия. Зад сложните геополитически конфликти най-често стои борбата за достъп до пазари, ресурси, евтин труд и несметни печалби. В тази борба безчовечно се определят излишните „други“, чиито животи могат да бъдат пожертвани на олтара на печалбарството. Милиони хора плащат цената на този модел, ставайки жертви на сражения, бедност, разрушени градове и принудителна миграция. Докато капиталистическата класа множи собствените си печалби, работническата носи бремето на разрухата и храни военната месомелачка.

През последните години систематичното изтребление на цели народи показа, че империалистическите интереси, които владеят нашия свят, са по-силни от претенциите за международно право и хуманен световен ред. Геноцидът в Газа се превърна в символ на съпротивата по целия свят, защото оглушителното мълчание на правителства и политически партии в така наречения цивилизован свят ни изправи лице в лице с лицемерието и двойния стандарт на политическите им елити. В същото време хуманитарните граждански флотилии до Газа и Куба, солидарността с бежанците от Украйна, работническите блокади на доставките за оръжия и кампаниите за бойкот показват, съществуването на глобална мрежа на международната солидарност, простираща се от Газа до Судан и от Куба до Украйна. Ние, социалистите в България, ще бъдем част от тази мрежа. Срещу всяка война.

Ние сме против всяка форма на империализъм. България няма интерес да бъде пешка в чужди геополитически проекти. Нашата посока е международната солидарност, подкрепата за освободителните движения и сътрудничеството между работещите и потиснатите хора отвъд граници, етноси и държави.

Според нас мирът не се постига чрез повече оръжия, а чрез по-силен съюз между желаещите го.

Капиталистите по света виждат във войната още една възможност за трупане на капитал. Социализмът е несъвместим с войната. Социалистите виждат в нея пречка пред човешкото сътрудничество и глобалното благоденствие. Тази разлика е от първостепенно значение. Тя е и основната легитимация на левите сили – носители на мир и разбирателство между народите.

За Европа на мира и труда, против пазарния фундаментализъм

Ние сме част от Европа и вярваме, че бъдещето на България е свързано с бъдещето и на другите народи по света. Но Европейският съюз все по-често се отдалечава от принципите на солидарността и сближаването, върху които е изграден след Втората световна война.

Днес европейските институции поставят в центъра на политиката конкурентоспособността, дерегулацията и геополитическото съперничество. Вместо да се съревновават кой ще осигури по-добър живот на хората, европейските правителства се съревновават кой ще предложи по-изгодни условия за капитала. Интересите на големите корпорации и финансовите институции все по-често се представят като интереси на цялото общество.

Резултатите от тази политика са видими. Близо една пета от населението на ЕС е изложено на риск от бедност или социално изключване. Милиони хора живеят в несигурност, а повече от един милион са бездомни. Все повече работещи са принудени да приемат несигурна заетост, наднормено работно време и влошени условия на труд, докато плодовете на икономическия растеж се концентрират в ръцете на малцина. България познава особено добре последствията от този модел.

Същевременно Европейският съюз поема курс към все по-голяма милитаризация. Новият акцент върху сигурността, отбраната и геополитическата конкуренция измества на заден план въпросите за социалната защита, качеството на публичните услуги и жизнения стандарт на европейските граждани.

Ние сме против безконтролното увеличаване на военните разходи за сметка на обществените потребности. Средствата за въоръжаване трябва да бъдат съпоставяни с потребностите на здравеопазването, образованието, науката, културата, социалната сигурност и регионалното развитие. Сигурността не може да бъде отделена от демократичната легитимност. Тя изисква прозрачност, обществен контрол и доверие. Тя изисква международен съюз, вкоренен във взаимноизгодни отношения между народите, а не международен хаос, закрилян от дронове-убийци и унищожена инфраструктура за живот.

Сигурност без социална кохезия е илюзия. Подкопаването на социалния договор в името на милитаризацията носи риск от вътрешна нестабилност, която може да бъде не по-малко опасна от външните заплахи. Нито климатичният преход, нито цифровата трансформация, нито трайният мир могат да бъдат постигнати без солидна социална основа и справедлива икономическа политика.

Ние се борим за друга Европа – Европа на мира, труда, равенството и солидарността. Европа, която поставя човешкото достойнство над печалбата, сътрудничеството над конкуренцията и сближаването над разделението между център и периферия.

За здрава планета, против „зелен“ капитализъм

Непрекъснатото преследване на икономически растеж и ламтежът за все по-големи печалби избутаха планетата до ръба на екологичен срив. Капитализмът с безмерната си алчност застрашава природния баланс и с това се превръща в заплаха за човечеството. Докато корпорациите ненаситно и маниакално разширяват активите си, горите изчезват, планетата се затопля, а водите и въздухът се замърсяват. Климатичната криза е следствие на начина, по който капитализмът организира отношенията между общество и природа.

Климатичната криза не е природно бедствие. Тя е резултат от икономическата система, която поставя печалбата над всичко останало. Тя е структурна характеристика на капиталистическото производство, при което натрупването задължително трябва да води до още натрупване. Следователно капитализмът постоянно изисква повече суровини, повече енергия, повече земя, повече транспорт, повече потребление. Но планетата има ограничен екологичен ресурс, който постоянно влиза в конфликт с динамиката на капиталистическата логика. Цената на това безумие плащаме ние, обикновените хора. Най-бедните и най-уязвимите страдат най-тежко от сушите, наводненията и оскъпяването на енергията.

Тази обща констатация е болезнено валидна за България. Последните години са най-топлите, с най-високите температури, измервани някога у нас. Зачестяват горските и полските пожари, засушаванията и потопите, ускорява се ерозията и изтощаването на почвите. Увеличават се случаите на смърт, причинени от горещите вълни. Най-засегнати от тях са семействата, които не могат да си позволят нито повишените цени на храните, нито средства за спасение от горещините и придошлите води.

Инжектирал отровата си в природата, капитализмът се опита да предложи лечение под формата на още повече капитализъм. „Зелената икономика“ се превърна в поредна пазарна възможност за милионерите и милиардерите, а „зеленият преход“ дълбае пропастта между тях и трудещите се на месечна заплата. Истинската алтернатива на национално и международно ниво е в защитата на водните пространства и горските масиви, в обобществяването на енергийния и транспортния сектор. Спешно се нуждаем от кооперативно земеделие, което да създава сигурност за местните производители и да съкращава веригите на доставки до потребителите.

Климатичната криза е класов въпрос и нейното ограничаване е предмет на класова борба. Ние отхвърляме идеята за „зелен капитализъм“ като изначално невъзможна. Нашата битка е за климатична справедливост. Производството следва да се организира спрямо обществените нужди, а не спрямо възможностите, които дава за частни печалби. Икономическите приоритети трябва да бъдат предмет на демократични решения, които отчитат в най-голяма степен ефектите от войната на капитала срещу планетата. Знаем, че трансформациите са неизбежни и настояваме тежестта им да бъде поета от големите замърсители, а не от работниците и домакинствата. Цената трябва да платят виновниците за кризата, а не потърпевшите от нея.

Заедно за солидарност! Присъединете се!

Идеолозите на капиталистическата обществена организация ни внушават винаги да се възприемаме като конкуренти и да гледаме на другия като на заплаха.

Идеалът на социализма ни учи, че хората са зависими един от друг и че свободата, сигурността и достойнството на всеки зависят от свободата, сигурността и достойнството на всички.

Единственият валиден отговор на сегашните и предстоящите кризи е солидарността.

Солидарността не е благотворителност или жест на великодушие от силния към слабия.

Солидарността е осъзнаването, че сме свързани и никой няма да се спаси сам.

Солидарността е готовност да се борим не само за собственото си спасение, но и за тези, които са различни от нас.

Солидарността е отказ да оставиш различието да се превърне в разделение.

Историята на човечеството е история на солидарността. Тя не принадлежи на миналото; тя е необходимост за настоящето и път към бъдещето.

За нас солидарността е не просто морален принцип, а принцип на обществена организация – с демократично участие, с включване вместо изключване, със сътрудничество вместо конкуренция.

Целеустремени по този път, ние се нуждаем от движение, което е по-голямо от всяка партия, отделна личност, общност или сдружение.

Движение, което да ни обединява – нас, хората, които отказваме да приемем бедността, неравенствата, дискриминацията, разрушаването на планетата ни, войната.

Това движение е неизбежно, защото димът от пожарите на нашето време достига до всички ни. Борбата срещу експлоатацията, потисничеството, отчуждението, изсмукването на жизнените ни способности и разрушаването на планетата ни не е борба за подобряване на нечие положение. Това е борба за бъдещето на човечеството.

Подкрепете този манифест и ще тръгнем заедно по стръмния път към изграждането на едно справедливо, солидарно и равноправно общество!*

Уважаеми другари,

Позволявам си да се обърна към вас пряко, от първо лице и без посредници. Пиша ви, за да ви поканя на съдбовна дискусия за бъдещето на организираното социалистическо движение в България. За неговата крайна цел – преодоляване на капитализма.

Изпращам ви текст. Проект на Манифест на левите сили, озаглавен „Социализмът на нашия век“. Какъв е той? Каква е неговата философия? Кои са основните му теми в съвременната среда? Какви да са неговите проявления, адресати и опоненти? Това са част от въпросите, на които предлагам възможни отговори.

С настоящото не търся просто подкрепа за определени виждания. Търся съавтори и като към потенциални такива се обръщам към вас – моите съпартийци. Съавтори на общ манифест, който да служи за идейна основа на БСП и като цяло на левите сили в България през следващите години.

Проектът, който ще намерите тук, няма претенцията да съдържа окончателни постановки. Той следва да се разглежда като рамка за разговор, без която дискусията рискува да се разпилее във всякакви посоки. А тази дискусия, освен че е мащабна, е и пределно отговорна.

В нея трябва да имат възможност да се включат всички желаещи и затова ще ползваме всевъзможни комуникационни канали. Предстоят серии от срещи в различни формати и на всички нива. Даваме началото в навечерието на традиционния ни събор на връх Бузлуджа. На 31-ви юли, от 17:30 ч. в Стара Загора ще проведем нарочна конференция по темата. През септември ще публикуваме график на срещи с партийните организации из цялата страна. Междувременно всеки желаещ може да изпраща своите коментари и бележки на електронния адрес chairman@bsp.bg и да бъде уверен, че те ще бъдат сериозно проучени и коментирани.

Естествено, с процеса ще бъдат ангажирани всички представителни органи на партията – Изпълнително бюро, Национален съвет, общински и областни съвети, както и действащите дискусионни клубове. За да стигнем заедно в края на настоящата или в началото на следващата година до заседание на Конгреса, където да утвърдим ясен курс напред.

Върховният орган ще има пред себе си и друга задача: приемането на нов, съобразен с партийните и политически реалности устав. Това е крайно наложително, за да се превърне БСП в ефективен инструмент за постигане на поставените в Манифеста цели.

Затова и в приложения документ няма да прочетете за сегашното състояние на БСП, нито ще намерите конкретни политики или подробни описания на необходимите държавни действия и роля. Това са фундаментални теми, но те са предмет на друг разговор, който обичайно измества този за целта. А без цел се лутаме. Без цел падаме жертва на прагматичните политики. Видяхме до какво води това.

Но! Няма място за униние, просто най-сетне настъпи време за размисъл, който да предшества целенасочени и единни действия. Сериозен и отговорен процес, който само БСП може да организира и проведе. Със самочувствие, но без претенция за изключителност.

Нека поканим и други – партии, движения, личности – които споделят нашата идеология и цел. Нека се консолидираме, но и отворим. Отново да се свържем с гръбнака на всяко социалистическо движение – трудовите хора. Манифестът е обръщение към тях. Протегната ръка за единодействие. Колкото повече хора се включат по време на неговото изготвяне, на толкова повече ще можем да разчитаме в периода на неговата реализация.

Уважаеми другари,

Българската социалистическа партия и лявото в България няма да се възродят без борба. Включете се в нея, като участвате активно в процеса по осмисляне на Социализма на нашия век. Това е акт на отговорност и смелост. Отговорност към завещания ни през последните 135 години дълг. И смелост да кажеш тук и сега, срещу господстващата идеология на капиталистическата власт: „Аз съм социалист!“.

Ваш, Крум Зарков

Източник: duma.bg