10.7.1949 г. – Построен е мавзолеят на Георги Димитров

На 10 юли 1949 г. в построения за 6 дни мавзолей в центъра на София срещу Царския дворец е положено тялото на Георги Димитров, починал на 2 юли в Москва. След 50 г. с използване на модерна строителна техника Мавзолеят е разрушен за 7 дни.

След смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г., Министерският съвет взема решение за балсамиране на тялото и построяване на мавзолей, в който то да бъде изложено за вечни поклонения.

Изграждането на мавзолея е под прякото влияние на практиката в СССР, където през 1924 г. е изграден мавзолей на починалия В.И.Ленин. Там това става донякъде от необходимостта на всеобединяващ символ в безпътицата накъде да се развива съветската държава – в посока на разработения от Ленин модел на НЕП или към централизирана планова държавна политика. Не на последно място са и атавистичните представи в Русия за ролята на вожда в условията на все още крехка държавност, припомня в блога си Георги Данаилов.

Има разминавания в сведенията за това как е протекло проектирането и строителството. Общото е, че сградата е почти изцяло готова до 10 юли, когато тялото на Георги Димитров е положено официално в нея, и че тя е дело на архитект Георги Овчаров с участието и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.

Според една от версиите на арх. Г. Овчаров са дадени 3 дни, за да направи проект. Той успява в срок и го изготвя в свой стил - с дорийски колони. Проектът обаче не е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и принуждават Овчаров да го опрости дотолкова, че формата на построената сграда е коренно различна от първоначално проектираната. Опростяването се следи от арх. Р. Рибаров и е прието след одобрение от ръководителя на тогавашните Строителни войски ген. Иван Винаров.

Строителството е ръководено от Георги Натов. За официалната церемония по поставяне тялото на Георги Димитров в мавзолея недовършените колони и цялата горна част на сградата са опаковани с червен плат.

Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за същите събития: „В деня, когато Георги Димитров умира, у дома някъде около 22 ч. идва директорът на „Главпроект“ арх. Фурнаджиев. Той съобщава на баща ми, че на заседание на Министерския съвет се взело решение да се прави мавзолей. Задачата е възложена на „Главпроект“, а няколко архитекти трябва да представят проектите си, но това да стане много бързо - до 12 ч. на следващия ден. На импровизирания конкурс одобряват проекта на баща ми. Започва бясно строителство и на шестия ден мавзолеят е почти готов. Точно тогава обаче се случва нещастие - камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът намалява. За погребението не е готов само един корниз, който прикриват с черна драперия... Едва по-късно баща ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.”

Впоследствие фасадата e облицована с русенски камък, а по-късно подменят облицовката с нови плочи от врачански камък. С моделиране на терена към градината гробницата изпъква върху стълбища, оформящи средно висок стилобат; това заедно с подземните пространства е единствената запазена част от мавзолея днес.

Срещу входа е вградена скулптурна глава на Димитров, а от двете страни са бюстове на Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитров и Васил Коларов. След няколко месеца на известно разстояние от основната сграда от ляво и от дясно е добавена по една гранитна стена с ниши за погребване на бъдещите партийни вождове.

Във втората ниша на източната стена е погребан Васил Коларов, чиито кости през юли 1990 г. са изкопани и преместени в Софийските централни гробища. Следващият партиен вожд Вълко Червенков не е погребан тук, тъй като умира отдавна свален от власт и с развенчан култ към него, а последният - Тодор Живков, умира, след като мавзолеят е затворен и е изоставен като център на комунистическия култ.

Мавзолеят закономерно става център на тоталитарния култ към Георги Димитров като "вожд и учител на българския народ" и част от държавния церемониал в НРБ през периода 1949-1989 г. Там по протокол чуждестранните делегации полагат венци при посещение в страната, а партийно-държавното ръководство от трибуната му приема манифестациите и парадите на официалните празници.

Мавзолеят е обект за милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци - след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.

Обектът е оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C с отклонение плюс/минус 0,5°C. Повечето му помещения се намират под земята. Там са се извършвали процедурите, необходими за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е с бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу чрез специален подемник, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.

През 1974-1975 г. е извършена основна реконструкция на мавзолея - разширени са помещенията под траурната зала и е подменена климатичната инсталация, поставена е пластично разработена монументална врата, кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.

На 17 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов взема решение за изваждане на тленните останки от мавзолея и тяхното погребване. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е погребано в Централните софийски гробища. Никой в страната не се обявява против, което недвусмислено означава, че на този ритуал отдавна му е дошло време.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на 9 години се водят дебати за съдбата на сградата. Давани са рационални идеи сградата например да бъде превърната в Музей на тоталитаризма и други от този род. През това време партийните наследници на Георги Димитров от БСП на практика не правят нищо в защита на сградата.

Накрая управляващите от ОДС налагат мнението, че мавзолеят трябва да бъде разрушен, за да не се превърне в символ на тоталитаризма и място за комунистически поклонения, какъвто нито той стана за изминалите 9 години преди това, нито гробът на Димитров. Политическата зрялост на българския народ бе силно недооценена. Не трябва да се отхвърля и версията, че ОДС търсеше бърз политически дивидент за отклоняване на вниманието от криминалната приватизация, а това можеше да стане само под развятото знаме на антикомунизма.

Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г., ръководено лично от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройство в правителството на ОДС, заради което впоследствие е наричан Багера. Акцията по сриването на тоталитарния символ е наблюдава лично от тогавашния премиер Иван Костов-Командира с целия му антураж, то и това не допринася за успешния й ударен край.

Първият взрив е гърми в 14:37 часа. По-късно са извършени още три големи взрива, след което разрушаването продължава с машини. Работата обаче не спори. На втория ден наш национален всекидневник излиза с чело на първа страница „2:0 за Мавзолея”. Мавзолеят е гърмян общо пет пъти.

Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август 1999 г.