Адвокат Донкин: Запалиха ни седмица след като вкарах престъпник в затвора

ЗАПАЛИХА НИ! Така изглежда домът ми на рождения ми ден и една седмица след като вкарах престъпник в затвора. Помните ли поста ми, в който ви разказах за личната си борба срещу корупцията в България?

В него ви разказах също за водените съдебни битки и за това как човек, който е осъждан 8 пъти, не само не е влизал, но не си е и помислял за затвор.
В продължение на 3 години този човек и вуйчо му заплашваха нас и водените от нас свидетели…
Заплахите бяха, че ще ни покажат, ще ни оправят, ще ни заколят, ЩЕ НИ ЗАПАЛЯТ КЪЩАТА…

Е, в нощта на рождения ми ден и една седмица след като го вкарахме в затвора – КЪЩАТА НИ ИЗГОРЯ!
В 1 часа през нощта, (а не през деня, когато е 40 градуса), докато сме на почивка в чужбина, ОПОЖАРИХА ДОМА НИ…

Дом, който родителите ми са градили цял живот и който сега е сринат почти до основи, защото някой е решил, че трябва да върши престъпления свободно и безнаказано.
Коли, мотори, уреди, бани, спални – всичко изгоря.
Пиша този пост със свито сърце и сълзи на очите.
Хора, представяте ли си как някой в правова държава 3 години те заплашва, че ще ти запали къщата и накрая просто решава и го прави…
…без страх и без свян от съд, правосъдие и наказание.
Аз плащам цената на своята непримиримост в борбата си за справедливост…
Но такава ли трябва да бъде тя?
Това ли е цената на справедливостта в България?
Да те е страх, че ако вкараш престъпник в затвора за минимален срок от 3 месеца… престъпник, който трябваше досега да е изгнил в затвора…
Той ще те поръча и ще ти запалят дома?

Дом, който е граден с честен труд и пот, в който родителите ти са те отгледали и са давали последната си честно спечелена стотинка, за да може ти и брат ти да живеете добре.
Дом, изграден от добри хора, които помагат във всеки един момент… и са помогнали на всеки, на когото могат.
Жал ми е за майка ми и баща ми, жал ми е за брат ми, жал ми е за държавата, в която живеем и в която растат децата ни.
А това, което ме ужасява най-много дори не е гледката…

Това е пълната липса на покаяние за извършените престъпления, защото ако имаше такова, нямаше да се търси отмъщение.
Това е чувството за безнаказаност, свободата да си позволиш да запалиш дома на друг, защото знаеш, че полицията или е на твоя страна, или просто няма да си свърши работата и извършител няма да бъде намерен…
Това е, че съдията по четири от предишните осем осъждания е един и същ и че този съдия е „имал“ съвестта и морала да налага глоба след глоба, докато някой вилнее безнаказан.

Ужасява ме и наказанието по последното осмо осъждане, което му е наложил отново след одобрено споразумение с прокуратурата.
За това, че след като е осъждан СЕДЕМ ПЪТИ ПРЕДИ ТОВА той:
- противозаконно е пречил на органи на властта да изпълняват задълженията си и да извършват проверка на водач на МПС и
- при подаден сигнал със стоп палка за спиране от контролните органи, след като е бил длъжен да спре, не е сторил това, като е направил ОПИТ ДА ИЗБЛЪСКА СЛУЖЕБНИЯ АВТОМОБИЛ ОТ ПЪТЯ,
- продължил е да се движи в лентата за насрещно движение
- и е продължил да застрашава живота на ВСИЧКИ участници в движението,
- което принудило полицейския служител да произведе ДВА ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИ ИЗСТРЕЛИ СЪС СТОП ПАТРОНИ за спиране на водача, който продължил да управлява ППС,
- като полицейските служители предприели ПРЕСЛЕДВАНЕ НА АВТОМОБИЛА, предприемане на заградителни мероприятия от колегите им на РУ на МВР-Лом, които са направили КПП, като автомобилът с водача е бил спрян…
Съдът му е наложил „наказание“ от 500 лв.
За извършената ПОДИГРАВКА С ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА И ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ, съдът налага НАКАЗАНИЕ ОТ 500 ЛВ.

Дори това да беше първото осъждане, наложеното наказание само по себе си представлява СЕРИОЗНА ПОДИГРАВКА СЪС СЪДЕБНАТА И ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ.
Как може съдия да има съвест и морал да одобри подобно споразумение? Как може прокурор да има съвест и морал да поиска сключването на подобно споразумение?
Докато има такива съдии, прокурори и полицаи, ще има и палежи, грабежи и повсеместна безнаказаност.

Докато всеки си мълчи и никой не търси правата си, ще става все по-страшно.
А аз ще си седя под сливата на двора, защото домът ми, създаден с толкова труд и любов за много години, изчезна за няколко часа…
И ще пиша постове в отчаяние и с надежда институциите да се събудят, държавата да се оправи и да получа помощ и подкрепа.
И ако първия пост завърших положително, то този път не мога.

Обезкуражена съм.
Обезсърчена съм.
Но няма да се откажа да търся справедливост.
Точно защото знам, че има и добри хора - такива като родителите ми, такива като моите приятели, такива, като хората, с които работя.

Теодора Донкин, Фейсбук