Васил Дуев – актьор, режисьор и драматург: Успехът е опасен наркотик

Ако Малкия принц на Екзюпери се беше преродил в България и беше пораснал, той може би щеше да завърши НАТФИЗ, да стане актьор и да пропише пиеси. Във всеки случай сигурно много щеше да прилича на талантливия Васил Дуев – носител на приза „Сфумато - нови имена 2012“  за творбата „Самотни персонажи“, на която е не само автор, но и режисьор, както и изпълнител на една от главните роли. Останалите в екипа са също така младите Василена Гецкова, Христо Ушев, Николай Йовин, Петко Венелинов и носителката на „Аскеер” за изгряваща звезда Весела Бабинова.

Ученик на проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова, Васко е „купувал“ от най-добрите не само в театралната академия, но и сред световните литературни авторитети. Пиесата му „Самотни персонажи“ е модерна иронична притча за търсенето на сродна душа, за пресичането и разминаването в любовните маршрути, за сладките мъки на творчеството и за сложните отношения на писателя с неговите герои, които му бягат по тъчлинията и искат да живеят свой живот. Универсална история, която би могла да бъде написана както в София, така и в Манхатън.

В навечерието на официалната премиера на „Самотни персонажи“ в Театрална работилница „Сфумато“ снощи, Васил Дуев отдели специално време на въпросите на Факти.бг. И първо сподели добрите си предчувствия: „Вчера си пуснах VH1 и си казах: ако пеят Queen - утре ще СМЕ. И - We are the champions! Съдбата се бъзика с мен!“.
  
Васко, тежи ли успехът на раменете на един току-що завършил академията студент, или дава криле за нови творчески подвизи?
За успех е рано да се говори. Не знам как ще бъде приет спектакълът. Успехът е опасен наркотик. Стремежът се състои в това да бягаме от възможността да бъдем зависими от него. Прави ми впечатление, че напоследък много се доверяваме на успеха. Така наречените „успешни“ от един момент нататък спекулират с неустояването на хората от нашето време пред успеха. И това как творбите им ще бъдат приети, е ясно месеци преди раждането им. На мен са ми интересни крайно рискуващите театрали като Ани Васева, Крис Шарков, Николай Ламбрев-Михайловски, Иван Добчев, Ида Даниел, Маргарита Младенова, Марий Росен, Стилян Петров, Лилия Абаджиева - как публиката би стояла пред създаденото от тях, е неясно и най-вече те изобщо не се занимават с това да изнамират PR ходове. И когато не се знае – точно тогава е интересното.
Как успя да мотивираш и респектираш този почти дебютиращ екип от твои връстници, че да се получи такова свежо и в същото време зряло представление?
Имах късмета да успея да уверя петима от най-добрите в академията да бъдат съавтори на спектакъла. Те самите повярваха в текстовете още като им ги четях в "чакащи артисти" на НАТФИЗ. И тази вяра се запази и продължава да действа като най-силния двигател на представлението. Освен нея другото, без което е немислим животът на персонажите, е духът на актьорите, нахакаността им, страстта и чувството им за хумор и бяс. Моите ходове спрямо тях се основаваха на това да идвам с ново предложение, да ги провокирам сами да измислят още и още. И си мисля, че на всяка постановка независимо от текста, автора, театъра, града, контекста на времето, в което се прави, е добре да се гледа като на нещо, което може да даде. Да отдаде и облъчи отвътре.
Кои са авторите, които, съзнателно или не, си пародирал, "попивал" и интерпретирал по свой начин в пиесата си?
Бодлер, Едгар Алън По, Достоевски, Уди Алън, Пирандело, Шекспир, Чехов, Уош МС, Тарантино, Моничели, Стриндберг, Алмодовар, Скорсезе, Гогол, Булгаков, Линч, Вендерс, Джим Джармуш, Георги Господинов, Гьоте, Робърт Бърнс, Фреди Меркюри, Мик Джагър, Бекет, Йонеско, Майкъл Найман, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Людмила Петрушевска, Джеймс Лио Хърлихи, Бертолучи, Гинсбърг, Ъпсурт, The Who, Уинстън Хю Одън, Бродски, Бергман, Веселин Димов, Реймънд Чандлър, Гео Милев, Бърнард Шоу и много други. Ха-ха!
Умишлено ли си се оттласквал от вечното т.нар. регионално звучене на драматургията ни?
Не е умишлено, просто така чувам да се изговарят темите, с които се занимават героите. Като дете на града бих бил неискрен, ако персонажите звучаха "регионално". А и не е вярно в театъра и в киното да се говори като в живота, защото те надскачат не само него, но и смъртта. Действащите лица не искат да се щамповат с дадена националност. Героите проговарят не заради проблем по линия на това "къде" се намират, а "кога". Има нещо неслучайно в появата на филми като "Меланхолия" и "Перфектно чувство" в една и съща година. Има нещо необяснимо, което заобикаля планетата и тревожи. И не е ясно дали това е Нищото, Невидимото, "То във кръгчето на "О", страх от смърт или самота... "няма отговор, естествено, че няма отговор."
Как млад автор-режисьор-актьор като теб успява да се справи финансово, за да оцелее, без да се подлага на компромиси? Смяташ ли, че ще можеш да се издържаш от професията си ?
Ако професията ми е артист, ще мога да се издържам от нея. Важното е това, което правя, да не е работа. Сега съм млад, ирационален, без броня и безсмъртен, така че би било тъпо, ако нещо или някой ме спре.
Как още по-точно би характеризирал себе си с няколко фрази?
Мечтател, красив, деликатен, изпълнен със самомнение и комплекси, войн на театъра. Май съм човек на "искам", а не на "трябва", ала не съм много наясно със себе си, но в крайна сметка, ако някой е наясно със себе си той по-добре да сложи край на себе си, защото иначе се обрича на привидно жив живот или другояче казано – на скука.

Най-съдбовните ти пристрастия извън професията?
Ако има "извън", то значи наистина е "професия", а не мисия. Всичко е опит и познание. Но ако става дума за пристрастия - жените.