Доц. Дария Карапеткова: За ролята на преводната литература в културното израстване на една нация

Защо ограничаването на изучаването на западноевропейска литература би означавало ограничаване на кръгозора, как си взаимодействат културите чрез литературата, какво значение е имала преводната литература, в голяма степен и италианската, в началото на изграждането на младата българска държава след Освобождението, от какво значение е добрият превод – разговаряме с доц. Дария Карапеткова, преводач, преподавател, учен, който се занимава с теория, практика и рецепция на превода, и с дисциплини, свързани с развитието и проблемите на съвременния италиански език. Автор е на монографията „Ботуша в българската литературна мода“. Ще разберем и доколко модата да харесваме всичко италианско има трайни корени и как, освен към кухня, пътувания, музика, се отнася и до съвременната литература. В очакване на поредния Международен фестивал в София, сред чиито организатори е тя, с кои известни италиански писатели ще ни срещне?


-През отпускарския сезон идеята на МОН да се сведе до избор изучаването на западноевропейска литература в гимназията събуди гневни гласове и като че ли възникна противопоставяне български-западни автори. Но дискусията сякаш заглъхна след като видни университетски преподаватели отправиха петиция…

– Да, те имаха своите основания. Това е една друга сюжетна линия, извън от тази, която засяга българските автори. Защото западно-европейската литература е, бих казала, другата важна половина от хуманитарното образование в училище, което набавя гледни точки. И по тази причини, много колеги, с които споделям тяхното становище, въстанаха срещу това намерение, което чрез въвеждането на опция: или-или, ограничава определени западни автори. Защото това право на избор на практика означава, че се съкращава на половина изучаването на западно-европейската литература. С идеята да се освободи място за някои български произведения. Или за задълбочено изучаване на определени български автори.
Аз тук искам да кажа нещо конкретно, че никой от нас не е бил против и няма да бъде против застъпването на български автори в училище. За Бога, това е първата тухла от този тип градеж. Но, да се има предвид, че в това ограничено време, в което децата имат много интензивни задачи и дейности, които трябва да бъдат проведени на ниво образоване и разширяване на кръгозора, защото за това говорим, трябва да се вместят някои основни пилони на западноевропейската култура и литература и би било жалко, те да бъдат орязани. Това е поредното непродуктивно решение.

-Веднъж вече бяха орязани Данте и Петрарка, докъде ли ще стигнем? В една от вашите книги, струва ми се „За превода“, цитирате Джузепе Манцини: „Който е познал една единствена литература, е прочел една единствена страница от книгата, в която се съдържат загадките на живота“ Впечатляващо е, че го казва Манцини , видна фигура от епохата на италианското Възраждане, който работи за обединението на Италия, но той не казва-четете само италианска литература, за да станете повече италианци.

-О, разбира се. Джузепе Манцини като фигура, е един от знаковите имена на италианското Рисорджименто, което е ключово понятие, обозначаващо освободителните и обединителните борби на италианската държава. Убеден републиканец и многоспектърна личност. Не бива да ни изненадва, че това негово твърдение се вписва в неговата цялостна политика и поетика за разглеждането на отношенията между народите на европейската карта и градежа на културния капитал на всяка една нация. Така че, още тогава, в 1860-70 година, изкристализира този тип мислене, който ми се струва много авангарден много работещ и незалязващ. Защото се държи сметка както за личностното, националното достойнство, физиономията на нацията и формирането на националната идентичност, така и за правото на съществуване на другите в културния и литературния аспект. И е напълно нормално всеки зрял, достатъчно културен и ерудиран и широко скроен човек, да има този начин на мислене. Смятам, че е много знаково, че именно фигура като Джузепе Манцини е автор на това изказване, и с радост го сложих в моята книга „За превода“, като мото на една от главите. Всяка от главите в нея има крилата фраза от италиански или български автор, мислител, литератор, който по някаква причина се е оказал попътен на разглежданата тема и това един хубав повод да се види колко общи и попътни гледни точки и споделени светоусещания има между всяка една култура, включително нашата и тази, на Италия. Това е сродяващ момент и е много приятно да бъде установяван.

-Книгата Ви дава отговор на въпроса защо всъщност трябва да се учи западноевропейска и световна литература и какво значение има това за културното израстване на всяка една нация

-Въпросът за световната литература е страшно важен, защото напоследък, последните десетилетия, особено последните години, това понятие леко се прекрои леко се преразгледа. Неговото съдържание беше леко ревизирано, защото понятието за „световност“ в един глобализиращ се контекст неминуемо се променя. Ако правим съпоставка с времето на Гьоте, който е родоначалник на този термин- „световна литература“, ситуацията е изключително променена. И махалото се движи в двете крайности, в двете посоки: в един период, в който окрупняването на световните културни процеси беше довело до наличието на доминиращи и по-миноритарни култури, застраши някои по-периферни гласове. Струва ми се, че в днешно време можем да твърдим, че тези по-периферни гласове сякаш са на мода, сякаш за тях се полагат специални грижи, те са донор на стимули и на културно разнообразие спрямо културните хегемони в световен план.
Така че понятието за световна литература се модернизира в една много радваща ме посока, защото то дава право на всеки глас да има своята тежест и това е един много хубав шанс включително за култури, като нашата. Имаме вече съвсем пресни примери с наградата „Букър“ на Георги Господинов. Дано това да е първа стъпка в тази посока.

-„Ботуша в българската литературна мода“ -една ваша книга, която е с изчерпан тираж, явно е много четена. Как да си обясним тази енергия, с която нашите интелектуалци след Освобождението започват масово да превеждат и каква роля изиграват в културно отношение преводите им, взаимоотношенията с европейските автори и литератури, какво е влиянието конкретно на италианската литература?

-Тази книга е много скъпа в моята творческа биография, защото тя сложи началото на едно осъзнаване първо на една културна близост между нашите две нации-българската и италианската, а също така и може би и най-основното и ценно за нас като българи, е изключително интензивния културен кипеж около преводните текстове, фигурите, свързани с превеждането на италианска литература у нас, не малка част от които са знакови интелектуалци за българската литературна и културна история


– Какво значение за бързото израстване на нацията ни в културно отношение имат тези преводи?

– Говорим за началото на 20-и век. Този период на т.н. ускорено развитие, който за нашата млада държава тогава е било задължително, за да навакса големите пропуски от липсата на контакт с чуждоезичната литература. За моя радост като италианист, италианската литература и преводите ѝ на български имат доста важна роля в този процес на наваксване. Така че имах богат и благодатен материал за изследване. В тази книга, която закачливо нарекох „Ботуша, в българската литературна мода“, може да звучи олекотяващо като термин, но то се оказа и точно така, защото става въпрос за вълни, за приоритети в издателските решения, във вкуса на преводачите, в интересите на творците и тяхното желание и потребност да черпят вдъхновение от чужди литературни образци. Защото и за това говорим, като става дума за ползите от преводната литература.
Всяка литература в превод обогатява приемащата я нация.
Много интересно твърдение прочетох от една интересна преводачка, която казва, “Всички писатели се учат от колегите си.“ Писателите се учат един от друг. Това е тяхната най-голяма школа. Това може да се разглежда както в синхронен план от съвременниците, така и още повече в диахрония, в исторически план, спрямо литературното наследство. И ролята на преводачите тук е изключително важна, защото всеки един от нас в своята скромна пътека избира когато има право и възможност, или отговаря на издателска поръчка, да обогати националната панорама с ново заглавие. Което да стане достояние на българските читатели.
Това е нещо, което аз наричам мисия и много го обичам.

-В подкрепа на това твърдение, за близостта между двата народа-българският и италианският, е и един ваш изследователски проект, ваше откритие на текстове на италиански публицисти, журналисти, като Джузепе Модрич, Джузепе Менарини, писали за България след Освобождението. С какво са ценни тези текстове?

-Да, това ще бъде една поредица от пет заглавия, която предстои да бъде довършена с пътеписи и впечатления основно на журналисти, и политици, и военни, от тяхното пребиваване в България след Освобождението. Така се случи, че моите търсения по архиви и библиотеки доведоха до това откритие, че има доста текстове посветени на младата българска държава. На нейния плам, заряд, перспективи и право да съществува на картата. Това тогава е било голяма сензация, защото това е нова държава на картата. И те пишат с едно много топло, добро отношение. Има преводи на български в тази посока, но аз държа на тези, които аз намерих, защото те дават една доста по-важна и сякаш неочаквана в някои отношения оценка за ролята на Русия в този процес. И тя не е никак възторжена а ние сме свикнали да приемем за безспорно като тълкувание и като трактовка, така че държа и този глас да се чуе- много аргументиран, много документиран и доста критичен.


-Като говорим за близост, Джузепе Модрич казва: „тези симпатични румелийци са балканските неаполитанци”.

– О, да, човек ако познае двата народа, няма как да не направи тази съпоставка.

-И коя ще е следващата от поредицата?

-Една от трите, върху които работя едновременно, едната е свързана с историята на България, в ретроспекция разбира се от птичи полет, но с много интересни акценти. Другата е свързана с Търновската конституция и бъдещето на славяните, в частност на българите. Много се надявам най-сетне да ги представя в обозримо бъдеще. Но това са текстове, които препоръчвам.

– Модата по всичко италианско: кухня, туризъм, музика, дали е стигнала и до желание да се чете повече италианска литература? Какво се предлага от съвременната италианска литература у нас?

-Българите все все повече ценят и обичат съвременната италианска литература. Сериозно работим по въпроса. В интерес на истината, като споменавате кулинарния аспект, модния, туристическия и пр., Италия е от държавите, в които много важи стереотипното мислене. Искам да кажа, че много стереотипи за италианците битуват в международното пространство. Някои от които верни, други доста пресилени. Всички са много симпатични безспорно, има много колорит в цялото това стереотипно мислене. Но съществуват някои други обстоятелства, които също са фактор и вероятно не важат само за Италия. Аз за нея мога да твърдя, че някои от по-популярните в международен план имена на съвременни писатели не са сто процентово отговарящи на разбиранията на самите италиански литературоведи, изкушени от тази материя и от разбиранията за техния съвременен литературен канон в момента. Това явно е масово явление, чувала съм го и за други нации. Но много мои познати от академичните среди и средите на литературните критици в Италия някой път смръщват нос, когато чуят някое модерно име, което се превежда и се харесва извън Италия. Няма да боравим с имена, това не е и стопроцентово вярно, просто е един щрих от цялостната картинка, който е важно да ес има предвид.

-Ние кого превеждаме-аз лично напоследък открих Доменико Дара…

-О, да той беше миналата година гост на Софийския международен литературен фестивал, прекрасен автор, много приятен човек. Има такива открития, които са народопсихологически обагрени. Като казвам това, имам предвид техният конкретен произход, не просто италиански, а чисто регионален. Защото Италия е интересна и със своята регионална разслоеност и характерните зони, чисто географски. По Ботуша, ако продължим с тази терминология, вертикално има доста голямо различие в манталитета, в културния бекграунд, в литературното наследство на всяка една от административните области, да го кажем. Така че всяко едно име, което българските издатели решат да представят на български, ще бъде добре дошло и ще е един щрих от една много сложна и разнообразна картина в най-хубав смисъл.

Колкото до моите лични литературни предпочитания, те са малко технически маркирани, защото когато човек работи с текст и особено когато има тази леко шизофренна нагласа да се самонаблюдава като преводач, освен в практическия план и в чисто теоретичния, той си избира текстове, които са малко по-сложни, като направа. Като текст отвъд посланието, отвъд съдържанието, сюжета и пр. Така че, аз обичам сложно написаните текстове, в които има техническо, езиково предизвикателство. Като казвам техническо имам предвид техниката на изказа, на езика и в този смисъл отвъд интерпретацията , нейната обвивка в българския вариант също да бъде интересна, да не бъде скучна и да не се поддам просто на една сюжтна линия, в .което няма нищо лошо, но това са моите лични интереси.

-Е, вие се занимавате с науката за превода, не случайно сте превели Умберто Еко „Да кажеш почти същото“. Е, възможно ли е това – да се постигне истинска близост с езика на другите?

– Аз дълбоко вярвам, че е така, за тази цел трябва и подготовка. Има напоследък, това е малко болна моя тема, някакво завръщане към едни много емоционални идеалистични схващания за подготовката на един преводач. Разбира се, те са периферни, не белязват работата на гилдията, но някои ентусиасти смятат, че ентусиазмът е достатъчен. До голяма степен това е основното, което им е нужно, за да подходят към този тип работа. Той не е излишен, напротив, това е изключително важна съставка от този микс от качества, които преводачът трябва да притежава. Но има и неща, които са научават. И те са свързани не толкова с някакъв буквоядски тип знание, по-скоро с принципи, които помагат да бъдем достатъчно лоялни и коректни както към читателите си, така и към авторите, които превеждаме на първо място. Защото сме им длъжници най-вече на тях. Тази мантра за съавторството, тя до някъде може да бъде в много условен план приета, но ние не сме нито автори, нито съавтори. Ние винаги сме една крачка назад. Това е гаранция за професионалното отношение към авторовия текст.

-Какъв е интересът на студентите към превода, към италианския език

Към превода все по-голям. Италианският език остава все още е донякъде бутиков, но като цяло интересът към преводаческата работа се възроди, за щастие това го констатирам с голямо удовлетворение, включително от гледна точка на усилията, които нашите академични среди положиха за популяризирането на тази професионална роля с магистърската програма „Преводач-редактор“ на Славянския факултет. Тя е за много различни профили студенти с различни базови езици, която се радва на голяма популярност. И имаме чудесни резултати в подготовката на млади кадри, от които немалка част работят в много издателства.

-Вие тази година участвате активно в подготовката на новото издание на Международния литературен фестивал, организиран от Асоциация българска книга, ще има ли отново италианско присъствие, и какво да очакваме?

-Програмата на предстоящия Софийски международен литературен фестивал (5-10 декември) ще има две наистина престижни италиански участия. Очакваме писателката Дача Мараини, грандама на италианската литературна сцена, както и Франко Морети, един от най-важните съвременни литературоведи и учени в сферата на хуманитаристиката. Но и цялата програма на Фестивала е изключителна, ще зарадваме публиката с богат избор от срещи на живо с важни и стойностни автори.





Дария Карапеткова е преподавател в специалност „Италианска филология” на СУ „Св. Климент Охридски”, преводач от италиански език и литературен критик. Преподава“ Сред преведените от нея автори са имена като Елена Феранте, Тициано Терцани, Бепе Севернини, Изабела Албрици, Джузепе Модрич. Сътрудничи на „Литературен вестник“, сп. „Литературата“, в. „Култура“ и др. Носител е на наградата на Факултета по славянски филологии за дебютна литературоведска книга, както и на Съюза на преводачите за изследване в областта на теорията и критиката на превода. Член на Съюза на преводачите в България.