Дизи Гилеспи: тромпетът, който промени джаза

На сцената Дизи Гилеспи изглеждал така, сякаш музиката го е ударила с ток: бузите му се издували, тялото му подскачало в ритъма, а тромпетът сочел към тавана. Зад комичната физиономия обаче стоял един от най-големите технически умове в джаза. Джон Бъркс „Дизи“ Гилеспи е роден на 21 октомври 1917 г. в Чероy, Южна Каролина, и умира на 6 януари 1993 г. на 75 години.

Той расте в музикално семейство. Баща му Джеймс ръководи любителски оркестър и у дома има инструменти, които момчето може да опитва още от малко. Когато баща му умира, Дизи е едва на 10 години. Четири години по-късно започва да свири на тромпет, след кратък опит с тромбона. Учи в института „Лоринбърг“ в Северна Каролина, но професионалният му път бързо го отвежда към оркестрите на Франки Феърфакс, Ърл Хайнс, Били Екстайн и Каб Калоуей.

Прякорът, който остава завинаги

Името „Дизи“ не е избрано заради стила му на свирене. То се появява заради шегите и необичайните му номера в оркестъра на Франки Феърфакс. Прякорът обаче се оказва точен и в друг смисъл – Гилеспи създава музика, която за слушателите от 40-те години звучи бързо, рязко и почти замайващо.

Заедно с Чарли Паркър той е сред главните двигатели на бибопа – стил, който измества джаза от танцовите зали към малките клубове и превръща виртуозната импровизация в център на изпълнението. „Groovin’ High“, „Salt Peanuts“, „A Night in Tunisia“ и „Bebop“ са сред записите, с които новият език на джаза достига до широка публика. В оркестрите на Гилеспи свирят и бъдещи звезди като Джон Колтрейн, Джеймс Мууди и Гил Еванс.

Тромпетът, който се огъва нагоре

Най-известната история около Гилеспи започва с повреден инструмент. През 1953 г. някой пада върху тромпета му, оставен на стойка. Камбаната се огъва нагоре, а музикантът вместо да го изхвърли, го пробва. Харесва му как звукът се разпространява над главите на публиката и след това поръчва инструменти, изработени с характерния завой от около 45 градуса.

Тъкмо този тромпет, заедно с раздуващите се бузи, превръща Гилеспи в образ, разпознаваем дори от хора, които не слушат джаз. Смитсъниън отбелязва, че необичайната форма не е била просто сценичен ефект – според разказа на музиканта тя му е помагала да проектира звука по-добре в залата. Съществуват различни версии за точните обстоятелства около инцидента, но самият резултат е безспорен: случайно повреденият инструмент става негова запазена марка.

От „Manteca“ до президентската кампания

През 1947 г. Гилеспи среща кубинския перкусионист Чано Посо. Съвместната им работа поставя основите на едно от най-важните слинияния в американската музика – между бибопа и афро-кубинските ритми. Те създават „Manteca“, превърнала се в стандарт и в символ на развитието на латино джаза.

Гилеспи има и политическа страна. През 1964 г. се включва в символична кампания за президент на Съединените щати. Значките „Dizzy for President“ се продават в подкрепа на организации за граждански права, а песента на кампанията е нова версия на „Salt Peanuts“. Той обещава да преименува Белия дом на „Блус хаус“ и предлага кабинет, съставен от музиканти – Дюк Елингтън за държавен секретар, Майлс Дейвис за директор на ЦРУ и Луис Армстронг за министър на земеделието. Шегата има и сериозна страна: Гилеспи използва популярността си, за да говори за расовото неравенство и гражданските права.

„Винаги съм смятал, че музиката няма граници, няма ограничения за това докъде може да стигне и да се развива“, пише Гилеспи в автобиографията си. Целият му живот е доказателство за тези думи – от малкия град в Южна Каролина, през бибоп революцията и афро-кубинския джаз, до моментите, в които един тромпетист почти става кандидат за президент.

Източници: smithsonianmag.com, time.com, vanityfair.com