Притча: Човекът, който намери Божественото

В едно китно селo в подножието на една висока планина живяли двама приятели. Планината била прочута надлъж и нашир със своята святост. Непрекъснато там се стичали хиляди поклонници, които дирели на нейния връх Божественото откровение, което било озарявало с лъчите на изгрева. Един ден единият от двамата мъже, който се славил със своите духовни търсения, се приготвил за похода към Раждането на слънцето. Излизайки от дома си, погледа му се спрял на съседната къща, където неговия приятел с усмивка на уста работел спокойно в градината си. Мъжът се обърнал към него:
- Приятелю, реших да се отправя към върха на свещената планина, за да получа Божествено послание и да вкуся от Божествената любов. Ела с мен на това пътуване, за да се доближиш и да почувстваш великите прозрения, които долитат с изгрева.
Приятелят надигнал поглед от земята, която засаждал с пролетни цветя и продумал:
- Това пътуване е твое, а не мое.
Мъжът кимнал с разбиране на отказа на своя съсед, сбогувал се и се отправил към покрайнините на селото, за да потегли по пътеката за свещената планина. Поклонникът вървял половин ден, за да стигне до подножието й, а след пладне в най-жарката горещина се изкачвал нагоре по стръмните скали.

Точно когато нощта настъпила и спуснала своята тайнствен балдахин, той достигнал върха на планината. Нозете му били отекли от трудния преход, а дланите и лицето му били издрани от коварните бурени. Въпреки това той не усещал болката, а преливал от вълнение. Умореният мъж наредил своята постеля на едно удобно местенце, хапнал няколко залъка и легнал да си почине. Нетърпението и възбудата му обаче изпили и малкото умора на поклонника и той не затворил очи през цялата нощ. Малко преди изгрев слънце, мъжът се надигнал, отпил от манерката с вода и потърсил удобно място, на което да посрещне лъчите на зората. След като зърнал подходящо кътче, седнал и зачакал.
Слънцето започнало да се издига бавно и да се доближава плавно до свещения връх. Лъчите му затанцували своя танц върху кожата на поклонника и му припомняли вълшебни мигове от вечността.

Магичен покой обхванал мъжа и той изведнъж изгубил представата за горе и долу, за върхове и падини, за себе си оглеждащ се в слънцето и за слънцето оглеждащо се в него. Тръпки започнали да се гонят по ръцете му, за да настъпи мига, в който не успял да отличи края на потръпващите конвулсии, защото не различавал вече собствения си край. Той течал безграничен и граничен, цял и единичен. Само той. Поклонникът се слял с Божественото, разпознавайки се като божественото и изживял откровението, за което копнеела душата му.
Той не успял да различи времето, потънал в това състояние на блаженство, но след като започнал да възвръща познатите си физически усещания, които чертаели реалността, той видял, че слънцето вече преваляло. Поклонникът обаче бил изпълнен с желанието да слезе от планината и да разкаже и възпее това, което изживял на свещеното място. Той тръгнал надолу и пътувал цяла вечер окрилен от въодушевление и ентусиазъм и не усещал нито камъните, които се хлъзгали и търколили под краката му, нито трънаците, които се забивали до кръв в кожата му.
На сутринта той достигнал селото и целия окъпан в блясък стигнал до дома си. Там неговият най-близък приятел все така работил в градината си и го посрещнал с огромно щастие и любов. Той попитал поклонника:
- Намерили това, което търсиш?
Мъжът с блеснали очи и треперещ глас отвърнал:
- Намерих дори повече!
След това той прекосил двора си и се прибрал в дома си. Седмици подред той бил като прероден - щастлив и окрилен, изпълнен с безметежно щастие. Неговите съселяни се обръщали по пътя си, за да проследят с поглед този сияещ човечец. Изведнъж обаче поклонникът започнал да гасне. По лицето му се завърнали познатите човешки белези на умисленост и тревожност. Той започнал да се затваря в дома си и да презира компанията на всички негови съселяни, които доскоро благославял като съвършени творения. Един ден той излязъл в двора си, а съседът му седял на пейката в градината си и се любувал със своята вечна блага и спокойна усмивка на порасналите вече цветя. Горест и тъга били покрили лицето на някогашния търсач на Божественото. Той погледнал своя приятел и го попитал:
- Как така винаги си щастлив? От къде идва тази непрестанна усмивка на лицето ти? Аз бях горе и се докоснах до Божественото и сега тъгувам по него. Болката е огромна, защото раздялата е жестока. Защо ли ми трябваше да ставам поклонник, сега всичко ми се струва толкова нищожно.
Приятелят му го погледнал нежно и отвърнал:
- Как да не съм щастлив непрестанно? Ти отиде и се завърна от място, което аз никога не съм напускал, седейки в градината си!
След което той станал, излязъл през портата си и тръгнал по прашния път към близкия магазин, а неговия съсед останал загледан след него и едва сега разпознал онази Божествената светлина от свещения връх, която извирала от щастливеца.