Как смъртта превзема човешкия мозък (ВИДЕО)

Животът, в своята необозрима цялост, е загадка. В много аспекти той остава тайнствен и необясним, дори за най-великите научни умове, но това, което се случва в момента на смъртта, също е забулено в мистерия.

Както се очаква, изследването на ефекта от прекратяването на човешкия живот е изпулнено с трудности - както на практика, така и от етична гледна точка, но едно ново изследване, публикувано в Annals of Neurology, дава някои впечатляващи прозрения за невробиологията на човешката смърт.

Животинските и човешките мозъци загиват по сходен начин. Въпреки че смъртта изглежда необратима, учените са забелязали, че има период, през който възстановяването на функциите на мозъка, хипотетично, би било възможно. Това ни напомня, че крайната цел на подобно изследване не е просто да се вгледаме в последните мигове от живота на човек, а е начин да разберем как този живот би могъл да бъде спасен, когато е на крачка от смъртта.

Това забележително, първо по рода си, изследване е дело на съвместната работа на учени от Берлинския университет по медицина "Шарите" и Университета в Синсинати. Те са изследвали пациенти с "опустошителни мозъчни травми", причинени при ужасни пътни произшествия, инсулти и сърдечни арести. Състоянието на пациентите е такова, че реанимирането им е невъзможно.

Голяма част от наличната информация за мозъчната смърт идва от по-ранни изследвания, проведени върху животни през 20-и век.

Мозъкът бива лишен от кислород, тъй като сърдечно-съдовата система на организма спира. Установено е състояние, известно като церебрална исхемия, при което липсата на необходимите химични компоненти води до "пълна електрическа липса на активност" в мозъка.

Учените смятат, че това т.нар. "церебрално заглушаване" се случва, за да могат гладните неврони да запазят енергията си, което е напразно, ако смъртта победи. Всички важни йони се изпускат от мозъчните клетки, тъй като доставките на аденозин трифосфат — съединението, което съхранява и транспортира енергия около тялото — намаляват.

Възстановяването на тъканите става невъзможно. "Масивното, необратимо увреждане на тези клетки се развива в рамките на по-малко от 10 минути, когато циркулацията напълно престане", обяснява екипът в своята статия.

Учените се стремят да разберат повече за спецификата на случаи, повечето от които са загадка. След като получили необходимото им юридическо съгласие от семействата на умиращите пациенти, чиито живот не е угаснал единствено заради животоподдържащите системи, внимателно е проследена неврологичната активност на техните мозъци с помощта на различни електродни ленти.

Така, докато мозъците на пациентите бавно умирали, учените можели да наблюдават всичко, което се случва в тях.

На първо място, при 8 от 9 пациенти апаратурата отчитала пикове при изгарянето на мозъчни клетки, опитвайки се да спре неизбежното. Тъй като процесът се случва едновременно в целия мозък, а не постепенно, процесът се нарича "не разпространяваща се депресия".

Това се постига чрез "разпространяваща се деполяризация" (spreading depolarization — SD), наричано понякога "мозъчно цунами". То включва огромно освобождаване на топлинна енергия като електрохимичните баланси, които запазват живи разпадащите се мозъчни клетки, което води до тяхната токсификация и разрушаване. След като това се случи, заради драстичното спадане в нивото на кислород в организма, електрическата активност на мозъка затихва и спира.

Откритията, описани в новото изследване, някой ден могат да доведат до бъдеще, в което смъртта не е толкова неизбежна, колкото е сега.

"Разпространението на деполяризацията отбелязва появата на токсичните клетъчни промени, които в крайна сметка водят до смърт, но не са маркер на смъртта сама по себе си, тъй като деполяризацията е обратима — до един момент — с възстановяването на енергийните доставки", заяви пред IFLScience водещият автор професор Йенс Драйър от Центъра за изследване на мозъчните удари на "Шарите".

Данните на това проучване определят точката, в която клетъчното възкресение остава възможно. Има още много изследвания, които трябва да се направят, преди това да се превърне в реалност. Драйър отбелязва, че SD едва започва да се разбира. Както и самата смърт, този неврологичен аспект е "сложен феномен", за който "няма лесни отговори".