Средновековно описание на митично морско чудовище изненада учените

Проучване установи, че техниката за лов, използвана от морско чудовище в скандинавските митове, може да е вдъхновена от тази на истинските китове, съобщава „Дейли мейл“.

В саги, записани през XIII в., се казва, че създанието “хафгуфа” примамвало рибата в неподвижната си уста, като излъчвало неустоим парфюм и повръщало част от храната си. Учени от университета "Флиндърс" в Австралия забелязват, че това напомня на специфична техника на хранене на китове, регистрирана за първи път през 2011 г. Огромните морски бозайници отварят челюстите си под прав ъгъл и изчакват рибите да влязат вътре, като ги примамват, изхвърляйки полуизядена плячка. Сега се смята, че древните мореплаватели, които са описвали хафгуфа, просто са изтълкували погрешно този начин на хранене на китовете.

Тъй като въпросният способ на хранене е открит неотдавна, морските биолози първоначално са предположили, че той се е развил едва наскоро при китовете. Въпреки това, когато морският археолог д-р Джон Маккарти решава да се върне назад към разказите за скандинавските морски чудовища, той забелязва удивителни прилики. “Порази ме фактът, че скандинавското описание на хафгуфа е много сходно с поведението, показано във видеоклиповете на китове, хранещи се с техниката „капан”, но в началото си помислих, че това е просто интересно съвпадение. След като започнах да го разглеждам по-подробно и да го обсъждам с колеги, които са специалисти в областта на средновековната литература, разбрахме, че най-старите версии на тези митове изобщо не описват морски чудовища, а изрично обрисуват вид кит”, обяснява д-р Маккарти. “Тогава започнахме да се интересуваме истински. Колкото повече го проучвахме, толкова по-интересни ставаха връзките, а морските биолози, с които разговаряхме, намираха идеята за впечатляваща”, споделя ученият.

Ръкописите на исландски митове, които описват хафгуфа, датират от XIII до XVIII век и често споменават кракени и русалки. В един норвежки разказ на крал Хокон Хоконсон се казва, че чудовището “приличало повече на остров, отколкото на риба”, а устата му била широка “ни повече, ни по-малко от голям пролив или фиорд”. Когато отивало да се храни, то издавало “силно оригване”, като бълвало “голямо количество храна” и карало рибите “да се втурнат натам“.

Допреди десетина години се смяташе, че китовете улавят плячката си предимно чрез набези напред. При тях те изтласкват туловището си с огромна сила напред с отворена уста и поглъщат голямо количество храна и морска вода. След това бозайниците използват филтърната си система, действаща като гигантско сито, която им позволява да се отърват от излишната вода.

Положението се променя, когато през 2011 г. в Тайландския залив на повърхността на водата е наблюдавано стадо ивичести китове на Брюде, които стоят напълно неподвижно, а челюстите им стърчат над водата и храната сама влиза вътре. Учените описват тази техника като “постъпателно водно хранене”, при което гладните китове изчакват нищо неподозиращата плячка да навлезе в устата им, след което я затварят рязко. Техниката е ефективна, тъй като рибите се заблуждават, че пещерното пространство, в което са попаднали, е по-скоро безопасно място, отколкото хитър капан. Впоследствие този способ на хранене е наблюдаван и при гърбатите китове.

Според митовете, освен че повръщали предварително усвоена храна за примамка, чудовищата хафгуфа изпускали мирис, който привличал рибите. Описанието гласи: “Когато е гладно, чудовището отваря устата си и издишва миризма, която примамва малките риби да се събират в устата му. Когато пастта му се напълни с разнообразни малки рибки, то изведнъж я затваря и ги поглъща”.

При храненето си зоопланктонът и малките рибки поглъщат фитопланктон, при което отделят диметилсулфид - химично вещество, което има характерна миризма, подобна на тази на зелето. Изследванията показват, че гладните китове всъщност са привлечени от тази миризма, така че има вероятност тя да съпътства постъпателното водно хранене.

Авторите пишат: “Изглежда напълно възможно доказаната сега връзка между хранещите се китове и миризмата на диметилсулфид да е била интерпретирана от ранните мореплаватели като мирис или парфюм, отделян от самите китове”.

Съавторката на изследването д-р Ерин Себо заяви: “Въпросът откога китовете използват тази техника на хранене е ключов за разбирането на редица поведенчески и дори еволюционни въпроси. Поведението, описано в средновековните текстове, което на пръв поглед изглеждаше толкова невероятно, е просто поведение на китовете, което ние доскоро не бяхме регистрирали, но средновековните и древните хора са го наблюдавали и описали“.

През 60-те години на миналия век гърбатият кит е бил на ръба на изчезването, като в резултат на търговския китолов в дивата природа са оцелели едва няколкостотин екземпляра. Въпреки това, благодарение на усилията за опазване и въвеждането на Закона за застрашените видове, популацията на китовете се възстановява почти напълно до 2015 г. и достига повече от 25 000 екземпляра.