Любопитната история на българина-златотърсач, който живее сред канибали и крокодили

Много българи отидоха в Африка, още повече – в Америка. А аз исках да отида в страна с по-малко хора и съответно с по-малка конкуренция, и да мога да правя каквото си искам. Това разказва пътешественикът Любо Тодоров пред BG Voice.

Той е единственият българин златотърсач, добивал години наред злато от реките в Австралия и Папуа Нова Гвинея.

Едва ли в цялата ни история на бягствата по време на соцрежима има такава одисея като тази на Любо. Роденият в София 19-годишен младеж е женен за красиво момиче. Любовта към Поли е силна и искрена, но не е достатъчна да потуши поривите на душата му за необикновен живот.

Чиста проба авантюрист. Не го блазнят благополучието на големите градове и пухените завивки. Копнежът по девствени територии го зове като непреодолим повик на духа и кръвта. Но не е някакъв див и агресивен варварин, груб мачо.

Има усет към изящното и рисува картини. Търси свободата в нейния чист, екзистенциален вид. Така, както я разказва само Джек Лондон. София му е скучна. Няма нови неща, няма приключения.

Жаждата за свободен живот не му дава мира и той е обсебен от идеята да се измъкне от комунистическа България. С риск за живота си бяга от социалистическия „рай“. Преплува за една нощ залива на Триест, пълен с акули, до джунглите и блатата на Австралия и Папуа Нова Гвинея.

Любо попада в Австралия с 50 стотинки в джоба и спи по улиците. Там в едно българско кафене среща много добре облечен югославянин и го пита как се е замогнал. А той го води на пазар, където в полунощ се разтоварват камиони с плодове, зеленчуци и риба. Двамата изкарват по 50 долара от 2 камиона, при заплата тогава от 28 долара за 14 дена. Така Любо прави първите си големи пари.

Двама братя югославяни, ловци на крокодили – Мирко и Марко, го запалват по идеята за бърза печалба от крокодилски кожи. Тогава ловът на крокодили е забранен и цената на една кожа скача 4 пъти, или 8 долара на инч – много пари по онова време. А Любо е само на 22 години, луда глава и си мисли, че е неуязвим.

Тримата се настаняват в изоставена риболовна станция в абсолютен пущинак, в безлюден регион на Северна Австралия – залива на река Аделаида. Там крокодилите са огромни като динозаври – стигат до 10 м, но и много кръвожадни. Любо си купува пушка „Магнум 22“, която се зарежда при всяко стреляне. Братята го предупреждават, че не улучи ли крокодила... Господ да му е на помощ.

Ловуват в полунощ, с миньорски лампи на главите. Намират крокодилите по очите – само те се виждат над водата. И колкото по-раздалечени са очите, толкова крокодилът е по-голям, и съответно кожата му е по-ценна.

Очите се задържат над водата от 1 до 3 секунди и трябва светкавично да стреляш. Не уцелиш ли – свършено е с теб. Целят се в точно определено място на главата и ако убият крокодила, той се обръща по корем нагоре над водата, но бързо потъва. Затова забиват една стреличка с балон, по него откриват животното. Одират кожата и я продават тайно на прекупвачи.

След 6 месеца тримата пълнят цял пикап с кожи, за които получават куфарче с пари. Заради безразсъдството и непукизма братята наричат българина „Любо Крокодила“ – по името на популярния тогава филм „Дънди Крокодила“. Със своя пай от печалбата Любо отваря ресторант в центъра на Мелбърн – Lubo Crocodile. „През 1973-а живеех в пентхаус с басейн“, казва той. После чува, че Марко загинал. Стреля по крокодил, но не успява да го убие, а той е грамаден и направо го глътва, спомня си Любо.

Ресторантьорството му омръзва за 2 години и той отваря туристически център на остров Дейдрийм, за обучение на водолази и гмуркане във водите на Големия бариерен риф. След близо 10 години му попада книгата River of Gold („Река от злато“), с невероятни истории за златотърсачи. Прочита я поне 10 пъти и тя преобръща живота му. През 1980 г. златото се вдига на 850 долара, а заплатите там са 45 – 50 долара на седмица.

Една от любимите му фрази е, че „има много злато и всички реки са като банки, но се охраняват от крокодили“. Той заминава за Папуа и започва да добива самородно злато чрез пресяване на пясък от дъното на река Сипик. Песъчинките остават на повърхността, а златният прах като по-тежък се утаява.

Любо изобретява машини за добиване на злато от водата – бизнес, с който се занимава и днес и го е направил богат. Богатството му дава свободата да живее където си иска и да прави каквото си иска. „А златото е единствената „валута“, която те прави пълноправен господар на живота си“, казва българинът.

Дали има още канибали в Папуа? „Сто на сто, нагоре по поречието на река Сипик, в по-затънтените райони на острова“, категоричен е Любо. В страната се говорят 800 езика, или местни наречия, а причината е, че хората са живели много изолирано. Има места, където са с 500 години назад в развитието си.

Местните хора са с почти черен цвят на кожата, изглеждат много страховито и много си приличат, защото са се множали помежду си. Страхували се да излизат извън общността си, защото преди 100 години е било така – напуснеш ли района си, от другото племе те убиват и изяждат.

В Австралия голямата му къща в Кент, Северен Куинсланд стои празна от много години. Там в момента живее втората му жена – холандката Франческа. Дъщеря му от този брак – Бианка, е в съседен град. Тя е изкуствовед и се развива успешно като фотограф. Майката и дъщерята живеят много години в Бали, но след избухването на вулкана Анунг през 2019-а се местят във фамилната къща в Австралия. В България пък, от брака му с любимата Поли, му е останала също една дъщеря – Любов.

Любо обаче не желае да се връща в Австралия, защото „там никакъв бизнес не може да се прави“. Затова си живее в Папуа, в огромната си къща като хасиенда. Натъпкал я е догоре с колекция от над 3,000 дървени маски и фигури, които упорито изкупува от местните майстори.

Живее близо до град Уиуек, който е на час и половина от град Сипик. Много години компания му прави единствено... крокодилът Джизабела – неговата единствена приятелка. Взема я преди 22 години, когато е 10 см и пораства до 4 метра.

Джизабела е толкова дебела, че само лениво се препича на слънце до басейна и не напада хора. Преди 7 месеца загива – и той не знае от какво, и още не може да я прежали. А басейнът, в който е живяла, стои зеленясал, защото в Уиуек водата е кът и е адски скъпо да го поддържа.

Сега е богат, купил си е голяма „лодка“ – яхта, дълга 22 м, която е закотвил в Щатите. През пандемията е като отшелник на острова, това нанася голям удар на основния му бизнес – с машините за добиване на злато.

Частите за тях купува от Австралия и в Уиуек се монтират. По време на локдауна обаче всички резервни части свършват. Любо има лиценз и да купува и продава злато и само това прави по време на изолацията.

Запленен от историята му, преди 12 години продуцентът, режисьор и сценарист Марио Марков прави експедиция до Папуа Нова Гвинея и снима филма „Здравей, Папуа“. После, заедно с режисьора Панчо Цанков създава филма „Дългият път на крокодила“ и пише книга с почти същото заглавие – „Дългият сън на крокодила“, с историята на Любо.

Преди 2 месеца Любо отново посреща своя скъп приятел Марио Марков, който печели финансиране от Националния филмов център за документална поредица с работно заглавие „Любо Крокодила“. В 6 серии от по 40 минути Марио Марков, собственик на филмова агенция „Синис“ разказва необикновената история на Любо, но преплетена с друга история, предавана от уста на уста като легенда в Папуа Нова Гвинея.

През Втората световна война американците потапят японски кораб, пълен със злато. Японците успяват да се спасят с две лодки и ги натоварват със злато, като стигат до бреговете на Папуа. По-нататък следите на златото се губят. Любо го търси, дори пита местен шаман, който обаче го насочва нарочно само към заровен сандък, в който няма злато. Не всичко в живота е злато, му казва шаманът...

Предприемачи много пъти предлагат на Любо да продаде бизнеса си с машините за златодобив, които е изобретил. Преди няколко месеца бизнесмени от Фиджи го командироват да проучи една река, дали там има злато. Наскоро пък се е завърнал от Бали, където му предложили да прехвърли бизнеса с машините при тях и до 2 седмици очаква резултат.

На 74 години е, но златотърсаческата тръпка го държи все така здраво и крои планове как да продължи с „жълтата валута“, която единствена дава свобода на човека... Колко грама, пардон, килограма неприкосновени запаси е скътал? „Ха-ха, шегуваш ли се, как ще ти кажа? Крия кюлчета под камъни под водата, които само аз знам“.