Триумфът във волейбола: Как България стана едно цяло

Коментар на Емилия Милчева:

Между 13:30 и 15:00 в неделя, когато българските волейболисти се бореха за първото място на 21-ото Световно първенство, България беше толкова притихнала, че можеше да се чуе как сърцата на нацията бият като едно. Победата им - сребро, което за всички е злато, е не просто спортен триумф, а гордост и надежда, момент, в който всеки става част от нещо много по-голямо от самия себе си.

Усещане за общо постижение – както през 1994 година

А политиците не могат да си припишат дори един микрон заслуги за този успех, плод единствено на волята, дисциплината и професионализма на отбор, който загуби първия си мач в първенството едва на финала. Дали не съжаляват, че никой от тях не отиде да подкрепи българските волейболисти за полуфиналите и финала и така се лиши от възможността да се снима с победители и да получи аплодисменти за триумф, за който няма принос? Площад „Александър Невски“ вчера не беше пълен с протестиращи, а с хора, събрани заедно, за да гледат мача на огромна видеостена. Пак там утре българите ще посрещнат своите (вице)шампиони.

Както през 1994 г., когато националният ни отбор по футбол достигна четвъртото място в света, радостта от спортния успех е колективен емоционален антидот срещу несигурността, високите цени и разделението в обществото. В трудни времена постиженията на спортистите обединяват хората, тъй като създават усещане за общо постижение - макар и за кратко - и дават по-високо национално самочувствие.

"От талантливи деца в успешни мъже"

На фона на силна поляризация в политиката и немощ в редица сфери, България се показва като държава, която може. Заслугата за това е на най-младия отбор на Мондиала със средна възраст 23 години и на неговия треньор италианец. “Джанлоренцо Бленджини успя да наложи своята философия и да обедини 14 различни момчета”, коментира по Нова телевизия бившият волейболен национал Теодор Салпаров. При това за по-малко от 20 месеца, след като пое отбора през февруари м.г.

Владимир Николов, бащата на двама от най-добрите играчи - Александър и Симеон, и сам волейболна легенда, също отбеляза по bTV ролята на треньора: “Той не само тренира тези момчета, а ги и учи. Превръща ги от талантливи деца в успешни мъже”.

“Имахме нужда от тази победа!”

Имахме нужда от тази победа, казваха мнозина след мача. Така е, България се нуждаеше от истинска победа, която да покаже, че духът и способностите могат да вземат връх в състезание, чийто изход не може да бъде нагласен като резултати от избори, обществена поръчка или класиране в конкурс за държавна работа.

Спортните успехи произвеждат ефект далеч отвъд игрището и медалите. Когато на 4 юли 1954 г. Германия побеждава Унгария с 3:2 на финала на Световното първенство по футбол в Берн, мнозина анализатори отбелязват успеха на отбора като символ за устойчивост и възраждане на една нация, дълбоко белязана от войната.

“Чудото от Берн”, както е известна тази победа, се случва след като девет години Германия отсъства от футболните турнири и никой не очаква да бие известния “Златен отбор” на Унгария, с 32 победи за последните 3 години. Футболът се превръща в сила за обновление, а победата на Западна Германия остава в колективната памет на нацията като символ за устойчивост, надежда, вдъхновение.

Символ за помирение

Десетилетия по-късно един друг политик се опитва да демонстрира силата на спорта като символ за национално помирение. Президентът на Южна Африка Нелсън Мандела, първият чернокож на тази позиция, използва националната гордост, произтичаща от домакинството и спечелването на Световната купа по ръгби през 1995 г., в опит да обедини една разделена от апартейда държава. Известно е как на финала Мандела облича зелено-златната фланелка с номер 6 на капитана на „Спрингбок“ Франсоа Пиенаар и излиза на терена до победителите. Сцена, показана и във филма на Клинт Истууд Ιnvictus („Несломим“). Самият Пиенаар казва, че “победата не е за 60 000-те на стадиона (предимно бели, б.а.), а за 43-те милиона южноафриканци” - ключово послание предвид факта, че ръгбито е било смятано за привилегия на белите мъже.

За да остане една нация обединена и вдъхновена от идеята за ново начало (но не по конструкцията на гражданина Д.) ще ѝ трябват повече постижения от една шампионска титла. Но ако волейболът се е утвърдил като най-успешният отборен спорт в България - през 2006 г. мъжкият отбор също спечели медал от Световно, този път бронз, значи си струва да се инвестира в него. Друг популярен колективен спорт - футболът - потъна в дълга криза след върха си през 1994 година , докато волейболът поддържа България в световния елит и дава поводи за национална гордост.

Спортните успехи и политиците

По трибуните в залите, когато играят българските волейболисти, а и други спортисти, политици не се забелязват. Преди двайсетина години бащата на двама от днешните шампиони, като капитан на националния отбор по волейбол, покани президента Първанов и премиера Бойко Борисов да подкрепят отбора в домакински срещи от Световната лига.

Днес политиците избягват спортни събития, но след успеха на волейболистите може и да преосмислят възгледите си. Иначе президентът Радев пак ще ги предизвиква на лицеви опори и коремно набиране.