Гневът на иранците: недоволството прерасна в бунт

Социалното недоволство в Иран, породено от икономическата криза в страната, се превръща в открит протест срещу режима в Техеран.

През последните дни хиляди хора в Иран отново протестират - този път срещу драматичното обезценяване на националната валута и икономическата криза, достигаща исторически измерения. Това, което започна като стачка на търговците, се изпълва междувременно с все повече политически гняв - до настояванията за „смърт на диктатора".

Инфлационна криза ли е актуалният срив на валутата?

Междувременно един американски долар струва 1,45 милиона риала. Преди година курсът все още бе 820 000 риала. Средният иранец получава на месец едва 100 долара. Резултатът: месечната заплата отива изцяло само за основни храни.

В държава, която е зависима от вноса като Иран , подобен инфлационен шок незабавно предизвиква социална дестабилизация. Според адвокатката в областта на човешките права Гису Ниа икономическият срив е поводът, но не и ядрото на протестите. „Подобно на протестите от декември 2017 година , и сега има икономически повод. Но ако се вгледаме в лозунгите и мащабите на протестите, ще видим дълбокото недоволство от режима в Иран и желанието този режим да бъде премахнат." Много иранци вече не възприемат икономическия срив като поправима криза, а както системен провал на режима, ръководен от революционния лидер Али Хаменей .

Какво отличава тези протести от предишните бунтове?

Актуалните протести са поредните - след предизвиканите от социален гняв (през 2017/2019), от използването на изключително насилие (през 2019) и от културната критика на системата (през 2022).

Пред ДВ експертката по Иран Ниа отбелязва радикалността и последователността на протестите. „Чуват се лозунги като „Жена, живот, свобода" - както през 2022. Но се чува и „Смърт на диктатора". Режимът трябва да си ходи."

Исканията към ръководството за реформи вече почти липсват - цел е самата система. Движението е поело в посока, която свързва политически различни поколения.

Каква роля играе базарът?

Това, че протестите започнаха от базара, има историческо значение. Тъй като базарът от векове е икономическата артерия и политическата котва на системата. Той е смятан и за един вид политическа система за ранно предупреждение и възможен мултипликатор на протестите. Ислямската революция от 1979 година също бе тясно свързана със стачка на базара.

Тези стачки засягат не само снабдяването, а и консервативния гръбнак на републиката. Ниа говори за „кръвта на централните пазари на Иран". Собствениците на сергии и другите се събират да протестират тогава, когато актуалната икономическа ситуация вече става непоносима.

Как може да реагира президентът Пезешкиан?

Президентът Масуд Пезешкиан не разполага с големи възможности за политическа реакция. Наскоро той призна: „Ако проблемите не могат да бъдат разрешени, не можем да управляваме". Това напомня политически банкрут. А заявлението на правителството за смяна на досегашния шеф на Централната банка не успокои демонстрантите.

Проектобюджетът за 2026 година предвижда данъчни увеличения от 62 процента при инфлация, възлизаща на 50 на сто. Улицата възприема това като грабеж. Реакциите на обществеността показват, че иранците вече не делят политическото си ръководство на „реформатори" и „хардлайнери", а са снели доверието си от цялата политическа класа.

Как кризата засяга населението?

Икономическата криза отдавна се е превърнал в социална и инфраструктурна криза. Спестяванията са обезценени, храните и медикаментите са едновременно прескъпи и недостъпни, а прекъсванията на тока и водата стават все повече. От тях междувременно е засегнато и градското население.

„Реалността е, че хората не могат да си позволят да си купуват храна - те нямат възможност да плащат за много от нещата", обяснява Гису Ниа пред ДВ. В градовете отдавна водата спира редовно, а това улеснява политическата мобилизация. Този, който няма какво да губи в материален план, е по-скоро готов да поеме риска да се изправи срещу системата.

Защо критиката се насочва срещу външната политика?

От десетилетия Ислямската република инвестира милиарди в своята „Ос на съпротивата" , която трябва да ѝ гарантира лоялността на милициите в Ливан, Йемен и Газа. Сега протестите са насочени изрично срещу тази регионална интервенционна политика. По този начин се нарушава едно идеологическо табу. „Факт е отхвърлянето на външната политика на Ислямска република Иран. Т.е. нито Газа, нито Ливан - животът ми е за Иран", посочва Гису Ниа.

Чрез тази национализация на протеста се вижда, че лоялността вече не се обосновава религиозно или транснационално, а от социално-държавни принципи. Всеки долар, даден за Хизбула или Хамас, се възприема като кражба от собствения народ.

Може ли режимът да спре протестите?

Политическото ръководство в Техеран изпраща успокоителни сигнали, докато междувременно силите за сигурност са започнали да потискат протестите насилствено. В сравнение с предишните протестни вълни, сега режимът се опитва да сплаши бунтовниците в по-ранен момент. А това би трябвало да е израз на голяма нервност. „Виждаме онлайн видеа, които показват как силите за сигурност използват сълзотворен газ. Виждаме и стрелба по мирни демонстранти", посочва Гису Ниа.

Иранският режим се намира в деликатна ситуация: колкото по-рано приложи насилие държавата, толкова по-отчетливо ще демонстрира слабост. Репресиите обаче вече не плашат демонстриращите - те ги възприемат като свидетелство, че режимът не може да предложи политически решения.

Каква роля играят чуждестранните тайни служби?

Иранският режим и в миналото е обяснявал протестните вълни с намесата на чуждестранни тайни служби - основно от САЩ и главния враг Израел, на който се отказва правото на съществуване.

След като израелските тайни служби Мосад открито призоваха към подкрепа на протестите, иранските държавни медии и органите за сигурност отново разпространяват наратива за „направлявана дестабилизация". Но нито скоростта, нито социалната широта на мобилизацията биха могли да бъдат насочени отвън. За много иранци твърденията за „външни конспирации" потвърждават не силата, а бягството на ръководството от реалността.