От НАТО до Азия: защо колективната сигурност буксува

Предвид крехкия глобален ред, в който живеем, е трудно да не си зададем въпроса дали понятието "колективна сигурност" не е изчерпано.

Отговорът зависи от това как го разбираме. Ако под колективна сигурност имаме предвид система, в която водещите световни сили се отказват от използването на сила за промяна на статуквото и се задължават да действат заедно срещу всяка държава, която наруши това обещание, тогава тя не е мъртва по една проста причина - никога не е съществувала в действителност.

Класическата версия на колективната сигурност - най-ясно въплътена в идеята зад Обществото на народите след Първата световна война - се стреми да надмогне силовата политика, като задължи държавите да решават споровете си по мирен път и да се обединяват срещу всеки, който наруши този принцип.

За съжаление, тази концепция предполага, че агресорите лесно ще бъдат разпознати и че останалите държави ще имат единно мнение кои са те. Тя също така изисква всички големи сили да са готови да действат заедно срещу мощен агресор - действие, което е скъпо, рисковано и често не засяга пряко собствените им интереси. В подобни ситуации винаги ще има изкушение някои да останат встрани и да оставят други да поемат тежестта.

В крайна сметка тази визия за колективна сигурност изисква ниво на доверие и безкористност, което в международната политика е изключение, а не правило.

Съществува обаче и по-прагматично разбиране за колективна сигурност - като съвкупност от договорености, целящи да направят войната по-малко вероятна, или като военни съюзи, в които група държави се обединяват, за да възпират или победят обща заплаха.

Историята познава множество такива примери. Но дори тези по-скромни форми на колективна сигурност не са особено ефективни - и с времето стават още по-малко такива, което прави бъдещия свят по-опасен от близкото минало.

Въпреки това, сравнително реалистичните модели на колективна сигурност от миналото заслужават по-внимателен анализ днес - ако не за друго, то за да разберем защо в момента едва оцеляват.

Една ограничена форма на подобна сигурност е т.нар. "режим на сигурност", при който съперници се договарят да ограничат конкуренцията си в ясно определени области. Споразуменията за контрол над въоръженията, като договорите SALT и START, са добър пример.

Те наистина допринесоха за леко намаляване на риска от война, но не попречиха на свръхсилите да натрупат хиляди ядрени бойни глави или да влагат милиарди в повишаване на разрушителната им мощ. Още по-малко успяха да сложат край на дълбокото съперничество между Съветския съюз и Запада.

Днес перспективите за подобни споразумения са още по-мрачни, отчасти защото светът вече не е двуполюсен, както по време на Студената война, а многополюсен. Това означава, че Китай трябва да бъде включен във всяка ефективна рамка за контрол над въоръженията. В момента обаче няма реални усилия за постигане на споразумение между Пекин, Москва и Вашингтон, а Китай не е склонен да ограничава арсенала си, докато не настигне другите две сили.

Вместо това наблюдаваме увеличаване на ядрените арсенали, модернизация на военните сили и дори обсъждания в редица държави за придобиване на ядрено оръжие. Опитите да се въведат ограничения върху изкуствения интелект или кибероръжията също се провалят - нещо напълно очаквано, предвид колко трудно би било да се постигне международно съгласие по такива въпроси.

Друга ограничена форма на колективна сигурност е мироопазването.

След като воюващи страни решат да сложат край на конфликта, се разполагат неутрални сили, които да наблюдават споразумението и да вдъхнат доверие. Но този механизъм работи само ако страните наистина желаят мир. Миротворците обикновено не разполагат със силата да спрат държава или военачалник, решил да възобнови бойните действия. Затова мироопазването е полезен инструмент, но не и средство за предотвратяване на война.

Най-ефективната форма на колективна сигурност - по-точно наричана "колективна отбрана" - са военните съюзи.

Държави, изправени пред обща заплаха, могат да увеличат сигурността си чрез взаимна отбрана и координирана военна подготовка. Такива съюзи възникват най-често, когато наблизо има мощна държава, готова да използва сила за промяна на статуквото. Именно това обяснява създаването на НАТО, съюзите на САЩ в Азия по време на Студената война и международната коалиция срещу Ирак през 1991 г.

Тази логика се прояви и след руското нахлуване в Украйна през 2022 г., когато САЩ и голяма част от Европа застанаха зад Киев.

Същевременно тя обяснява и подкрепата, която Русия получи от Китай и Северна Корея. Случаят с Украйна показва и нещо друго - че колективната отбрана не винаги предотвратява войната, защото възпирането може да се провали.

По време на Студената война колективната отбрана функционираше сравнително успешно, защото и двете страни ясно осъзнаваха, че военен сблъсък в Европа би довел до катастрофална война между два мощни блока.

Днес подобна предсказуемост липсва. Няма единно мнение кои са основните заплахи и как трябва да се реагира. В Европа възприятията за Русия се разминават, глобалният Юг не я възприема като екзистенциална опасност, а позицията на САЩ изглежда непостоянна.

Освен това във Вашингтон все по-често се налага убеждението, че Европа трябва сама да поеме отговорност за сигурността си, докато САЩ се фокусират върху Китай. Това води до разминаване в стратегическите интереси и неминуемо отслабва НАТО, дори ако алиансът формално остане цял.

В Азия ситуацията е също толкова несигурна. Въпреки нарастващата мощ на Китай, усилията за създаване на стабилна противотежест са възпрепятствани от икономически зависимости, регионални съперничества и нежелание на отделни държави да поемат основната тежест. Това увеличава риска от грешни преценки - включително около Тайван.

Накрая, макар съюзите да възникват в отговор на заплахи, те са по-устойчиви, когато се основават и на споделени ценности. Именно тук Западът изпитва най-дълбока криза. Либералната демокрация отстъпва, вътрешните разделения се задълбочават, а разминаванията между Европа и САЩ - от Русия до Близкия изток - стават все по-очевидни.

Изводът е неприятен, но ясен. Не бива да се разчита на утопичната версия на колективната сигурност.

Държавите ще продължат да зависят преди всичко от собствените си способности, дори когато търсят надеждни партньори. Силните съюзи и отбранителни способности не изключват дипломацията, но и не премахват риска от война.

Колективната сигурност може и да не е напълно мъртва - но със сигурност не е в добро здраве.