Какво може да научи България от Норвегия?

Норвегия отново оглави класирането на Олимпийските игри с общо 41 медала, 18 от които златни. И това не е случайно. От норвежците можем да се поучим за обществените отношения, че дори и за политиката.

Звучи като измислица, но не е - една държава с население от 5,5 милиона категорично изпревари по медали друга, в която живеят близо 350 милиона души. Точно това се случи на току-що приключилите зимни олимпийски игри в Милано и Кортина. Норвегия отново оглави класирането с общо 41 медала, 18 от които златни, а САЩ останаха втори с 33 медела, 12 от тях златни.

18-те освен това са и рекорд за всички времена в олимпийската история, а цели 6 от тях взе извънземният ски бегач Йоханес Хьосфлот Клебо, с което той лично изпревари повечето останали нации по злато - само 7 имат повече. И сега отново възникват два справедливи въпроса: 1. Как го правят норвежците, че зад тях да останат и САЩ, и Китай, и Канада? и 2. Какво можем да научим от цялостната им спортна стратегия?

"Физическият социализъм" на норвежците

Ще кажете, ама те там едва ли не се раждат с "писалките" на краката, пък и са една от най-богатите страни в света. Вярно е, но това съвсем не изчерпва причините, защото преди всичко говорим за уникален подход и национална организация в спорта. Забележете - норвежците имат главозамайващи успехи не само в зимните дисциплини, а и в редица други. Страната се радва на световни звезди във футбола - при мъжете - Ерлинг Халанд, Мартин Йодегор, Александър Сьорлот, при жените - Ада Хегерберг, в голфа - Виктор Ховланд, в тениса - Каспер Рууд, в бягането на средни и дълги разстояния - Якоб Ингебригстен, дори в дамското вдигане на тежести - Солфрид Коанда, която стана олимпийска шампионка в Париж през 2024 година.

Да си го представим като пирамида: в най-широката ѝ част е масовият спорт, който е целенасочена държавна политика, както и внимателно възпитаван култ към физическата активност от най-ранна възраст. Нагоре по пирамидата е ясно - количеството постепенно води към върха, където е световното качество, но далеч по-важното е друго: става въпрос за система, основана на равния достъп до спорт, с необходимия дух на общи усилия, стратегическо мислене и цялостна грижа за човека. Последното не е наивистично. Норвежците са построили един вид "физически социализъм", който без държавната принуда на тоталитарните общества води до изумителни резултати. Дали оттам пък не можем да се поучим и за обществените отношения, че дори и за политиката?

Какво можем да научим от норвежците?

Има и други интересни моменти. Норвежците не наблягат на състезателността и ранното профилиране в детския и младежки спорт - до 12-годишна възраст дори никой не отчита резултата, а смисълът е в участието и инклузивността, особено в отборните игри. Това е и част от мисловната им стратегия за справяне и масовост - те са убедени, че подобна система окуражава мнозинството, съответно децата и младежите не се отказват поради липса на увереност в собствените си сили и талант. Тук ключовата дума е "взаимодействие", а не "надпревара" или резултати на всяка цена.

Разбира се, много помага и манталитетът - няма и помен от масовата, добре позната у нас практика родителите да плащат на треньорите "под масата", която изкривява и идеята за спорт, и самия естествен подбор на най-талантливите. Инклузивността означава и присъединяване на емигрантските общности в спорта от ранна възраст - затова говорим точно за равен достъп и подход, от който сериозно можем да се поучим.

Стигаме и до финансирането, защото вече чувам задочно и репликата "ама тя държавата там, нали е богата, налива във високите спортни постижения" - най-вече от носталгици по комунистическия режим тук, когато държавата беше господ, каквито призиви и остатъчни рефлекси има и до момента включително в българската политика. И да, и не - норвежката държава се грижи основно за масовия спорт и прилежащата инфраструктура, при световните герои като Клебо приносът е средно 20-25%, останалото основно е частно спонсорство. Т.е. пак стигаме до нещо болезнено - публичното финансиране трябва да осигури условията за мнозинството, за да се радваме на звездното малцинство.

Нека започнем от спорта

В този смисъл двата бронзови медала в биатлона на България - на чудесните Лора Христова и Милена Тодорова, плюс постиженията на Тервел и Малена Замфирови в сноуборда - са си чист личен героизъм, който задава въпроси и за държавната стратегия за спорта, но и за културата на частното спонсорство. Друг важен въпрос, освен онзи за масовостта, е свързан с приоритизирането - защо и на какви дисциплини да се набляга. Норвежците, за разлика от германците например, нарочно не развиват бобслея и шейните, просто защото са скъпо удоволствие, а идеята е средствата да се насочат към повсеместното приобщаване. Том Тведт, шефът на техния олимпийски комитет, където я няма практиката силни политически фигури да са гуша за гуша чрез своите проксита, като че го обобщи най-точно: норвежците не наливат държавни милиони срещу кратък национален "оргазъм" от някой медал и снимки на политиците с шампиона, а са прозрели пряката връзка между подкрепата за масовия спорт и местните малки клубове. От друга страна - и сериозните постижения в елитния.

С други думи, формулата е "егалитаризъм, егалитаризъм, егалитаризъм", колкото и стряскащо да звучи за нечие властово тукашно ухо, сакатата концепция тип "всичко ли оправихме, та опряхме до масовия спорт" в Норвегия е непозната. Най-малкото защото е очевидно късогледа - може да се напише цял отделен трактат за връзката между въпросния масов спорт и цялостното обществено здраве. Впрочем назначението на Димитър Бербатов за спортен съветник на новия премиер Андрей Гюров е очевидна стъпка в правилната посока.

Е, как ще ги стигнем норвежците? Ами няма, но можем поне да помислим за целеполагането, широкия достъп и стратегическото мислене. Поне в спорта. За политиката не смея и да мечтая.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.