Нелогично, но факт: българските парадокси

Коментар на Емилия Милчева:

Българските парадокси са като българския казан от оня виц - уж врящите вътре искат да излязат, но резултатът е, че остават да се пържат в казана.

Публикувано наскоро проучване на социологическата агенция "Алфа Рисърч" установи, че над 56% от българите предпочитат ЕС като стратегически партньор. Но поставят на трета позиция проевропейската политическа сила - коалицията ПП-ДБ.

Само 19% избират Русия като партньор. Но Румен Радев, лидерът на коалиция "Прогресивна България", която води във всички проучвания, казва, че "българският народ не възприема Русия като враг" и критикува служебния кабинет заради споразумението в областта на сигурността с Украйна. "Възраждане" споделя сходни възгледи. Така се оказва, че гледащите към Русия са малцинство като нагласи, но ще са парламентарно мнозинство след изборите на 19 април.

Една трета от българите поставят борбата с корупцията и реформата в съдебната система сред най-важните приоритети. В същото време доверието в институциите, които трябва да я осъществят - парламент, прокуратура, съд - остава трайно ниско.

Българите искат справедливост, но не вярват нито на механизма, който може да я осигури, нито на институциите.

Предпочитат Европейския съюз, но избират евроскептични партии.

Разум и чувства

Рационалният избор на ниво нагласи не се превръща в реален политически резултат. От психологията е известно, че решенията рядко са рационални - те са емоционални, а разумът идва след това, за да ги оправдае.

Например: на всички е добре известно, че икономиката, инвестициите, сигурността, даже огромният дял от емигрантските пари са свързани с ЕС. Но пред урните често надделяват други фактори - разочарование от партиите, предали надежди, гняв към елитите, усещане за несправедливост. Така гласът се превръща не в избор "за", а в глас "против" - против статуквото, против управляващите, против някого. Това държи българите в "казана". Поотделно всеки знае накъде иска да върви, но в крайна сметка остава на същото място и кръгът се затваря.

Най-яркият пример е Брекзит. Мнозина във Великобритания осъзнаваха икономическите ползи от членството в ЕС, но в крайна сметка гласуваха за напускане на Общността. Решението беше водено не толкова от икономически аргументи, колкото от емоции за суверенитет и "връщаме си обратно контрола".

А скорошно изследване разкри, че повечето британци - 58%, при нов референдум биха гласували Обединеното кралство отново да се присъедини към ЕС.

Емоциите са всичко

И все пак: защо хората не свързват избора на ЕС за стратегически партньор с проевропейска партия? Защото явно това са два различни режима на мислене.

На въпрос кой е най-добрият стратегически партньор за България отговорът идва автоматично, като на изпит: "Естествено, че Европейският съюз. Евро, фондове, стабилност". Но когато въпросът опре до избори и гласуване, мисленето вече е друго: "Сметките растат, всичко поскъпва, парите не стигат, кой ще оправи това сега?". И тогава гражданинът избирател се обръща към някого, който му обещава да оправи нещата или просто му вдъхва повече доверие.

В първия случай човек избира най-здравословната диета, във втория си поръчва дюнер в 23:00 часа.

Алгоритмите в социалните мрежи, на които всеки посвещава значителна част от времето си, също насърчават емоциите, а не разума. Резултатът е, че слагаме емотикон, преди да сме осмислили съдържанието, а рационалният дебат отстъпва пред емоции като гняв, страх или възмущение.

Периоди на кризи изкарват наяве нерационалните ни избори. По време на пандемията например съдържание, което внушаваше страх, недоверие към институциите или конспирации, се разпространяваше значително по-бързо от експертната информация. Алгоритмите не правят разлика между вярно и невярно - те подсилват онова, което задържа вниманието, а това обикновено е силната емоция.

Защо парадоксът се задълбочава

Дори хората да знаят кое е правилно, ежедневният поток от емоционално заредено съдържание измества избора им. И така парадоксът се задълбочава не защото липсва информация, а защото тя се конкурира със силни емоции.

Да вземем теорията на нобеловия лауреат Даниел Канеман, наречена теория на перспективите, която обяснява как хората взимат решения при риск, особено когато става дума за пари. Изследванията му показват, че хората не винаги действат рационално, а често се влияят от начина, по който им е представен изборът. Например: дори когато две опции са еднакви по същество, повечето хора избират тази, която звучи по-положително и обещава по-добър резултат. Вместо да изчислят вероятностите и ползите, те реагират емоционално на възможните печалби или загуби и предпочитат да се фокусират върху краткосрочните ефекти.

Съотнесено към казана и българите в него - не толкова кой ще ни извади от казана има значение, а кой по-добре ще ни обясни как вътре всъщност не е чак толкова горещо.