Какво следва след загубата на войната с Иран?

Добър мой приятел ми разказа гръцка шега в коментара си към есето ми за филма на Нолан „Одисеята“.

Един атинянин разглеждал картина, изобразяваща битка, в която атиняните побеждавали и избивали спартански воини.

Мъжът възкликнал: „Храбри, храбри атиняни!“

„Да“, сухо го прекъснал стоящият наблизо спартанец и казал: „–[само] на картините“.

Всеки, който е чел „История на Пелопонеските войни“ на Тукидид, знае, че спартанците са разгромили атиняните в битка - "унищожили“ са Атина.

Историята е класически пример за „лаконичен хумор“ - сухият, безкомпромисен хумор, с който спартанците са били известни. Той е записан в „Спартански поговорки“ на Плутарх.

Майтапът ми напомня за това как американската армия е „непобедима“ - в холивудските филми.

Подобно на атиняните, представянето на САЩ в реалния свят се различава донякъде от това в Холивуд.

Една човешка черта, която ме забавлява, е откачената фанатичност на хазартния играч, който удвоява залога си, след като е загубил всичко.

Изпитвам неохотно уважение и забавно недоверие към големия играч, готов да продължи, докато не загуби и последните си дрехи.

Днешната американска империя, с финансите и ръководството си тип „бананова република“, все повече прилича на такъв хазартен играч, който залага всичко след поредица от загуби.

САЩ УДВОЯВАТ ЗАЛОГА СИ СРЕЩУ КИТАЙ

Елбридж Колби предприе обиколка в Азия и посети Манила, Сеул и Токио в средата на август.

Колби е третият по ранг човек в Пентагона като заместник-министър на войната на САЩ по въпросите на доктриналните управленски решения.

Той е авторът на Стратегията за национална отбрана (NDS). Основният му фокус - Китай.

46-годишният Колби предполагаемо е „умният“ в Министерството на войната, в сравнение с преливащия от тестостерон Хегсет, чийто IQ е на нивото на стайна температура.

САЩ трябваше да изтеглят значителен брой „ресурси“ от региона, за да ги разположат в Западна Азия, включително THAAD, самолетоносача „Джордж Вашингтон“ и голяма част от ракетния си арсенал.

Посещението на Колби беше, както се предполага, с цел да успокои „съюзниците и партньорите“ на САЩ в Източна Азия относно „ангажимента“ на страната, докато войната с Иран продължава.

Колби изнесе реч за политиката в Манила. Той повтори политиката на САЩ за възпиране на Китай в „Индо-Тихоокеанския регион“ - измислена географска концепция, чиято цел е да се сдържа Китай чрез привличането на Индия.

Макар подобно послание от режима на САЩ да е клише, ястребовата войнственост в изказа му е неочаквана.

Повечето наблюдатели очакваха отстъпление в агресивността на САЩ, предвид посредствените им военни резултати в Иран и перспективата за поредна „вечна война“ в Западна Азия.

Очакванията са САЩ да поддържат „стратегическа стабилност“ в Източна Азия, докато се справят с последствията от провалената си авантюра в Иран.

Вместо това Колби засили позицията си. Той потвърди „непоколебимата ангажираност на САЩ да защитят Първата островна верига“.

Той поиска от азиатските си лакеи да действат като предни проксита в конфликт с Китай: да увеличат разходите за отбрана, да разширят американските бази и да увеличат запасите от оръжие.

Най-тревожното послание е понижаването на ядрения праг на САЩ.

Колби обяви, че Пентагонът преразглежда ядрената доктрина на САЩ, за да „предостави повече възможности на президента“, тъй като режимът в САЩ осъзнава, че шансовете му да спечели конвенционална война стават все по-нереалистични.

Китай се придържа към ядрената доктрина „Без първо използване“ (Non-first Use) откакто се превърна в ядрена държава през 1964 г. Преразглеждането на американската доктрина има само едно обяснение - обмисляне на първи ядрен удар.

Естествено, това съобщение предизвика сериозна тревога сред китайските военни кръгове.

По-късно ще обсъдя как първият удар неизбежно би довел до пълното унищожение на САЩ от втори китайски удар.

ДИАГНОСТИКА НА ИМПЕРИЯТА С МАНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕ

Не знам какъв медицински „синдром“ конкретно описва състоянието, при което човек става все по-войнствен след поредица от загуби.

Но има няколко психиатрични състояния, които съответстват на симптомите, проявявани от Колби и американския режим.

В областта на поведението на животните и еволюционната психология „ефектът на губещия“ обикновено кара индивидите да станат покорни след поражение, за да избегнат по-нататъшни вреди.

Въпреки това, в състояние на отчаяние или при слаб контрол над импулсите, индивидите преживяват обратен ефект, при който повтарящите се загуби водят до ескалация, а не до подчинение.

Това се нарича „обратният ефект на губещия“.

Съществува и по-малко дипломатичният термин „ефект на притиснатият в ъгъла плъх“, който описва реакция на заплаха, при която се преминава от „бягство“ към „борба“, когато повтарящите се загуби елиминират всички възприемани възможности за отстъпление.

Съществува и „нарцистична ярост“ при силно нарцистични личности, за които повтарящите се поражения предизвикват „нарцистична травма“, която представлява заплаха за преувеличената им самооценка.

При такава „нарцистична ярост“, вместо да отстъпи, пациентът реагира с нарастваща враждебност, интензивна ярост и безкрайни отмъщения, за да възстанови възприеманото си господство.

Медицинските специалисти класифицират такива хронични склонности към насилие като личностови разстройства - интермитентно експлозивно разстройство (IED) и опозиционно-противопоставящо разстройство (ODD).

В политическите науки и международните отношения се използват няколко по-малко колоритни термини, за да се опише една суперсила, която се държи като психотична.

Те включват „ескалация на ангажимента“, „компенсаторна агресия“ или „заблудата на потъналите разходи“.

Каквото и да е наименованието за такова психотично държавно поведение, в историята сме виждали големи имплозии на велики сили, които са аналогични на настоящото поведение на САЩ.

От 431 до 404 г. пр.н.е., по време на споменатите по-горе Пелопонески войни, Атина бива въвлечена в изтощителна борба срещу Спарта и губела влияние.

Вместо да търсят мир, атинската гордост и арогантност ги подтикват да предприемат атаки срещу съседите си.

Атина изпрща флота към малкия остров Мелос, който е неутрален и просто иска да бъде оставен на мира.

Атинските пратеници искат от мелийците да се предадат и да платят данък, или ще се изправят пред пълно унищожение.

Когато мелийците опитват даоспорят това с морала, справедливостта и боговете, атиняните ги прекъсват с чиста, неподправена реалполитика:

„Силните правят каквото могат, а слабите търпят каквото трябва.“

Мелианците отказват да се предадат. Атиняните обсадили острова, екзекутирали всички възрастни мъже и продали жените и децата в робство.

През 415 г. пр. Хр. Атина пожънала това, което е посяла.

Заслепени от арогантност и убеждението, че неограничената им власт ги прави непобедими, атиняните предприемат масивна и агресивна морска инвазия в Сицилия, за да завладеят Сиракуза - много по-голям съперник.

Експедицията се преврща в катастрофален провал.

Атинският флот е разгромен, десетки хиляди войници са пленени, а Атина губи по-голямата част от флота си.

Атина никога не възстановява морското си превъзходство и в крайна сметка напълно губи войната от Спарта.

Тукидид пише в книгата си, че империите, изградени върху логиката на грубата сила, лицемерието и принципа „силният е прав“, в крайна сметка се самоунищожават чрез собствената си арогантност.

Друга империя, паднала под меча на собствената си арогантност, е френската империя на Наполеон през 1812 г.

Войските на Наполеон затънаха в Испания по време на „Полуостровната война“, без да могат да смажат местната съпротива или да принудят Великобритания да се предаде.

Движен от необходимостта да наложи Континенталната система и да демонстрира абсолютно европейско господство, Наполеон ескалира конфликта, като събра „Гранд Арме“ (над 600 000 души) за нахлуване в Россия.

Тактиката на „изгорената земя“ и суровата руска зима унищожиха френската армия.

По-малко от 100 000 души оцеляха, което доведе до Войната на Шестата коалиция, абдикацията на Наполеон и края на Френската империя.

По време на Втората световна война, от 1937 г. нататък, Имперска Япония се забърка в скъпоструваща и безнадеждна сухопътна война в Китай, която сериозно изчерпа ресурсите ѝ и доведе до осакатяващи търговски ембаргота.

Вместо да договори оттегляне от Китай, военното ръководство на Япония заложи още по-силно на тази линия.

През 1941 г. тя нападна САЩ в Пърл Харбър, за да си осигури достъп до петрол в Югоизточна Азия, залагайки на това, че агресията ще принуди една значително по-голяма сила да се подчини.

Това решение мобилизира най-голямата индустриална сила в света срещу Япония, което доведе до пълното унищожение на японския флот, въздушните сили и големите градове, както и до хвърлянето на две атомни бомби върху Япония.

Паралелът с Япония е нейният съюзник от Втората световна война - нацистка Германия.

След като не успя да принуди Великобритания да се оттегли от войната в Битката за Британия, Германия се изправи пред неопределена блокада и потенциална война на два фронта.

Преоценявайки собствената си непобедимост и подтикната от идеологическа арогантност, Германия започна внезапна инвазия срещу Съветския съюз през 1941 г. с операция „Барбароса“.

Хитлер се изправи срещу нация с много по-голям човешки ресурс, територия и потенциален капацитет за военно производство.

Германия се озова в капана на изтощителна война на Източния фронт, която унищожи Вермахта и в крайна сметка доведе до пълното превземане на Берлин и разпадането на „Хилядолетния Трети райх“.

Изглежда все по-вероятно, че американската империя върви по стъпките на своите имперски предшественици.

Елбридж Колби и неговите шефове биха могли да извлекат полза от изучаването на собствената си „западна“ история.

Но, разбира се, колониалните империи в късен етап са известни с това, че се управляват от невежи и злонамерени клоуни, за които ученето е занимание за „неудачници“.

Какво ще се случи, ако избухне война в Първата островна верига

Написал съм много есета за това защо САЩ нямат шанс да спечелят война с Китай в Западния Тихи океан от военна гледна точка.

Затова няма да се повтарям.

Нека вместо това сравня Китай с Иран, който в момента печели срещу САЩ.

- Китай е 6 пъти по-голям от Иран, а населението му е над 14 пъти по-голямо

- Икономиката на Китай е 40 пъти по-голяма от тази на Иран

- Китай разполага с армия от 2 милиона души - най-голямата в света

- Китай разполага с интегрирана противовъздушна отбрана, по-голям военноморски флот от този на САЩ и военновъздушни сили със способности, сравними с тези на ВВС на САЩ

- Китай разполага с космически и кибервъзможности, равни на тези на САЩ

- Китай разполага с ядрена триада и достатъчно ядрени оръжия, за да унищожи САЩ при втори удар

- Китай разполага с арсенал от ракети и дронове, който е качествено и количествено превъзхождащ този на Иран или САЩ

- Безпилотните системи на Китай (сухопътни, въздушни, морски и подводни) и военният изкуствен интелект са от световна класа

Всъщност една война в близост до китайските брегове ще бъде толкова неравностойна, че самият Пентагон признава, че военните симулации покачават, че американските въоръжени сили не могат да издържат дори повече от няколко седмици.

Те изложиха резултатите от военната симулация в поверително проучване, озаглавено „Overmatch Brief“.

Нека сега разгледаме какво могат да допринесат „съюзниците“ на САЩ в една война в Западния Тихи океан, както изисква Колби.

Първо, сред „съюзниците“ на САЩ в региона е малко вероятно Южна Корея да се включи.

Сеул знае, че икономиката му зависи от търговията с Китай. Страната се намира на прага на Китай. На север има съсед, с когото вече не може да се справи.

Това оставя Япония, Филипините и Австралия като възможни участници във всякакви военни действия.

Независимо от политическата им позиция засега, когато наистина започнат да летят куршуми, Вашингтон ще разбере кой е неговият истински лакей или кой с удоволствие ще послужи като пушечно месо.

Нека просто приемем, че всички те ще се включат, и да анализираме какво би се случило.

Китай ще се зарадва да изравни сметките с японците за варварските им зверства по време на китайско-японските войни през 20-ти век.

Цялата територия на Япония попада в обсега на конвенционалните удари на Китай - от ракети до дронове.

Япония „подслонява“ 130 американски военни бази - най-много в света - и Китай има пълното право да унищожи всяка японска инфраструктура, ако тя се използва за подкрепа на войната.

Токио може да очаква масирани ракетни залпове и рояци от дронове срещу японските острови.

Пекин може също така да блокира достъпа ѝ до енергия и храна. Япония внася 90 % от енергията си и 60 % от храната си.

Сред китайците няма никакво съчувствие към идеята да се наложи най-тежкото наказание на Япония, която се е държала животински, извършвайки неописуеми военни престъпления, и никога не изрази разкаяние.

Ако Япония се включи във войната, очаквайте пълното унищожение както на икономиката ѝ, така и на физическата ѝ инфраструктура.

Австралия е чихуахуа, махащо с опашка и следващо господаря си във всяка война, подкладена от САЩ от времето на Корея насам.

Но това верно кученце е без значение от военна гледна точка. Малката ѝ популация, отдалечеността ѝ от Западния Тихи океан и незначителната ѝ военна мощ я правят по-скоро досада, отколкото заплаха.

Австралия е силно зависима от търговията с Китай, която се състои предимно в изкопаване на суровини от земята, които да бъдат продавани на Китай.

Икономическото оцеляване на Канбера е под заплаха, ако се включи във война срещу Китай.

Ако Австралия е лаеща чихуахуа, Филипините са просто майтап като военна сила.

Те се гордеят с най-корумпираното правителство и най-слабата армия в Югоизточна Азия, с въздушни сили и военноморски флот, въоръжени с остарели американски оръжия от 50-те и 60-те години.

Манила притежава и някои „чудо-оръжия“ от скрап-депата на Втората световна война, като кораба „Сиера Мадре“, заседнал на рифа Ренаи в Южнокитайско море.

Освен липсата на военна техника, Филипините нямат и особена национална идентичност, тъй като архипелагът никога не е бил национална държава до 1946 г.

Тя е била управлявана от редица колониални завоеватели, а след „независимостта“ - от едни от най-корумпираните диктатори и олигарси в света.

Това е „бананова република“ във всеки смисъл на думата.

С по-малка огнева мощ от Катар или Кувейт, чиито разходи за отбрана надвишават тези на Филипините в съотношение 10 към 1, Манила не е в състояние да бъде дори пушечно месо.

Тя ще служи главно като мишена, която да поема китайските ракети, насочени към американските бази.

Накратко, „мрежата от съюзници“ на САЩ, на която разчитат Колби и Пентагонът, не е особено „ценен актив“ в случай на тотална война.

А какво ще стане с другите западни „инструменти“, ако избухне война?

Други широко промотирани западни „стратегии“ срещу Китай включват блокиране на китайския внос на енергия през Малакския пролив и икономически санкции.

Войната в Иран и войната в Украйна показаха, че подобни маневри имат обратен ефект при решителни противници.

Освен това Китай е на съвсем друго ниво в сравнение с Иран и Русия, що се отнася до способността за ответен удар.

Ако САЩ и техните васали затворят регионални стратегически точки или прекъснат морския трафик, за да притиснат Пекин, те незабавно ще лишат собствените си промишлени отрасли от енергия, компоненти и храна в резултат на контраблокада.

Китай разполага с огромна, самодостатъчна мрежа от селскостопански и сухоземни ресурси; изолирани островни държави като Япония и Филипините биха могли да се сблъскат с бърза обществена парализа при същите условия.

Китай е най-големият селскостопански производител в света, като осигурява 37 % от световното селскостопанско производство. Разбира се, той е и най-голямата индустриална сила, като осигурява 33 % от световното производство в преработвателната промишленост.

Освен това всяка държава, участваща в блокада на Малакския пролив, ще се сблъска с китайските хиперзвукови противокорабни ракети, изтребители, подводници и военноморски ескорт.

Трудно е да си представим, че САЩ ще успеят да съберат мрежа от регионални държави, за да наложат енергиен задушаващ захват и търговско ембарго върху Китай.

За разлика от Иран и Русия, които не са интегрирани в критични глобални вериги за доставки, Китай е най-голямата индустриална сила в света и може да направи така, че всякакви ответни мерки да нанесат много по-големи щети на всеки, който се присъедини към санкциите.

Здравият разум ни подсказва, че съседните държави няма да проявят голямо желание да жертват собственото си оцеляване в името на хегемонията на САЩ или „демокрацията“ в Тайван.

Самите силно финансиализирании и ориентирани към услугите западни икономики разчитат на глобалната верига за доставки, в която Китай доминира.

При пълно икономическо разкъсване на връзките, предизвикано от война, световната икономика се срива, но вътрешните последици са асиметрични.

Китай разполага със селскостопански капацитет, достъп до суровини (по сухопътни маршрути от Русия и Централна Азия) и инфраструктура за тежка промишленост, за да премине към командна икономика във военно време.

САЩ и Западът, които от десетилетия са изнесли производствената си база, биха се сблъскали с незабавен, катастрофален недостиг на всичко - от основни лекарства и електроника до критични минерали, необходими за производството на оръжия.

Ако избухне война, Китай няма нужда да проектира сила в световен мащаб, за да спечели; достатъчно е да доминира върху ограничен участък от океана в непосредствена близост до границите си.

Използвайки огромното си индустриално предимство, географската си близост и абсолютната си политическа решителност, Китай разполага със структурни предимства, с които САЩ просто не могат да се мерят.

Гарантираното унищожение на американската територия превръща ядрения шантаж в празна и самоубийствена заплаха.

Колби и Пентагонът не са слепи за реалността, която току-що описах.

Те напълно осъзнават, че САЩ нямат шанс да спечелят конвенционална война с Китай.

Това доведе до шокиращото публично обявление, че Пентагонът преразглежда ядрената си доктрина, за да понижи прага за употреба на ядрени оръжия.

Именно тук разумът на умиращата империя е напълно под лупа – това не е просто лудост, а самоубийство.

САЩ ще бъдат напълно „изтрити“, както би казал Тръмп, ако се осмелят да нанесат първи ядрен удар.

Тъй като Китай притежава абсолютен капацитет за „втори удар“, срещу който САЩ не могат да се защитят.

В арсенала на Китай се намира стандартната ядрена триада за втори удар - ядрени бойна глави, изстрелвани от наземни, въздушни и подводни междуконтинентални балистични ракети (МБР).

Освен това съществува уникална платформа за ядрен удар, която само Китай разполага и срещу която не съществува защита.

Това е Системата за фракционно орбитално бомбардиране (FOBS).

За разлика от традиционните междуконтинентални балистични ракети (ICBM), които следват фиксирана параболична траектория, платформата FOBS изстрелва ядрена бойна глава в ниска околоземна орбита (LEO).

Това ѝ позволява да обиколи земното кълбо - например над Южния полюс - преди да излезе от орбита, и да заобиколи от всяка посока фиксираните, насочени на север американски радарни системи за ранно предупреждение.

Тъй като FOBS пребивава във временна орбита, точната цел остава неизвестна за противниците, докато не се задействат ретроракетните двигатели, за да изведат бойна глава от орбита.

Платформата FOBS е комбиниранс хиперзвукова платформа (HGV), движеща се със скорост от Мах 20 до Мах 25 (приблизително 15 000 до 17 500 мили в час) и е изключително маневрена преди удара.

Това е най-бързият метод за разгръщане на ракети, който съществува към момента.

Няма защита срещу ядрен удар от FOBS, съчетан с HGV. Ударният капацитет премахва всякакво съмнение, че вторият удар би бил фатален.

Това гарантира, че дори и само малка част от ядрените сили на Китай да оцелее след първия удар, останалите бойни глави ще заобиколят американските защитни системи и ще унищожат целите си.

Това не е теоретично оръжие, като „Златния купол“. Китай изпробва системата FOBS още през лятото на 2021 г.

Когато „Файненшъл Таймс“ съобщи за изстрелването през октомври 2021 г., това изненада американското разузнаване и накара Пентагона да сравни събитието като съвременен „момент Спутник“.

Изглежда, че през последните години САЩ преживяват много „моменти тип „Спутник““.

Помните ли старта на DeepSeek през януари 2025 г.? Или появата на два китайски прототипа на изтребители от 6-то поколение на 26 декември 2024 г.?

Човек се чуди колко „Спутник моменти“ са необходими, за да осъзнае една психотична, умираща империя, че може би е по-добре да се откаже от илюзията за световно господство и да даде шанс на мира.

автор: Хуа Бин

превод: Nick Iliev