Боян Рашев: Европа пак открива топлата вода, тоест въглищата

Европейският енергиен преход върви толкова успешно, че тази зима континентът отново ще разчита повече на… въглища.

Причината е досадно прозаична – газът пак е скъп. Войната с Иран ограничи доставките на втечнен газ през Ормузкия проток, европейската цена на газа през септември мина 80 евро/MWh – най-високото ниво от три години – а газовите хранилища са необичайно празни. Резултатът според анализ на Reuters (първата новина): Производството на електроенергия от въглища в Европа може да скочи с около 25% през следващите шест месеца. Чудя се само защо колегите използват бъдеще време, защото това вече се случва още през септември.

Тук започва забавната част. Европа закрива въглищни централи от години.

Германия дори изпреварва собствените си законови цели – изведените мощности вече надхвърлят планираното за 2029 г. Сега обаче газът поскъпва и електроенергийната система прави нещо крайно неуважително към политическите стратегии – подчинява се на физиката и икономиката. Малкото останали въглищни централи отново стават изгодни и критично важни. Германия ги натоварва толкова, че според анализа на Reuters, те се приближават до физическия си производствен максимум.

Бърза проверка показва верността на това твърдение – в 20:30 ч. на 22.09 например абсолютно всички налични блокове на лигнитни ТЕЦ в Германия са работели, осигурявайки обща мощност от 13 GW (от 14.8 GW теоретичен капацитет; втората графика). Същевременно – въпреки екстремните цени и празните хранилища – се налага да работят и над 15 GW газови ТЕЦ, тъй като немската икономика иска електричество, дори когато няма вятър и слънце.

Ако Германия не беше затворила голям брой въглищни ТЕЦ, днес те щяха да работят и цените нямаше да надхвърлят 700 евро/MWh в тъмните часове на безветрие.

Оказва се обаче, че електроцентрала, която си затворил на база сметки в Excel, не може да бъде включена с клик в програмата.

Междувременно Брюксел е разтревожен, че скъпата енергия подхранва общественото недоволство и подкрепата за крайната десница.

Проблемът обаче е по-сериозен от поредната скъпа зима. Европа постепенно се отказва не просто от въглищата, а от самата идея, че една индустриална цивилизация трябва да може да произвежда значителна част от собствената си енергия. Добивът на нефт в ЕС клони към пренебрежими количества. Собственият газ намалява. Въглищата се закриват. Германия затвори и последните си атомни реактори. Рафинерии също изчезват.

После внасяме същите „лоши“ молекули от другаде. Само през първите осем месеца на 2026 г. Европейският съюз е платил около 7,3 млрд. евро за руски LNG от проекта „Ямал“.

След политическия завой към САЩ американският петрол и втечнен газ правят все по-голяма дупка в европейските бюджети. Днес същото се отнася и за американския дизел.

И тъй като текущият американски президент не ни харесва, изведнъж започваме да мечтаем за нефта, газа и горивата на Канада. Нищо, че до вчера обяснявахме колко „мръсен“ е точно техният добив от нефтени пясъци и шисти.

Тук мога да формулирам любопитна нова дефиниция за чиста енергия:

Изкопаемото гориво става по-чисто, когато е добито достатъчно далеч от очите на европейския избирател. Същото се отнася и за китайските панели, батерии и електромобили, за чиято верига за доставки не желаем да знаем ненужни подробности.

Не знам вече от колко години го повтарям. Европа намалява местния добив и енергоемкото производство, но продължава да потребява техните продукти.

Емисиите, мините и комините просто се преместват на друга географска дължина и ширина.

А после готовите метали, батерии, фотоволтаици, химикали и електроника пристигат обратно с кораб.

Китай е световният шампион по ВЕИ. Но явно никой не му е обяснил, че за да строиш солари, трябва първо да затвориш въглищните си централи. Само през първата половина на 2026 г. Китай е въвел 30 GW нови въглищни мощности и е започнал строителството на още 25.4 GW. Едновременно с това страната изгражда много ядрени, водни, слънчеви и вятърни мощности. Китай не избира между индустрия и електрификация, а използва първото, за да постигне второто.

През 2000 г. Китай произвежда 1355 TWh електроенергия, а през 2025 г. – вече над 10 000 TWh. За четвърт век страната увеличава производството на електричество над седем пъти, докато в ЕС то намалява. Центровете за данни, електромобилите, железниците, металургията, химията, батериите и фотоволтаиците не се появяват от климатична стратегия. Те се появяват, когато имаш огромно количество надеждна енергия.

Това не е аргумент срещу ВЕИ. Точно обратното. ВЕИ и батериите са великолепни технологии и Европа безспорно трябва да инвестира в тях.

Електрификацията е огромна възможност. Но колкото повече електрифицираме транспорта, отоплението, индустрията и центровете за данни, толкова повече електричество ще ни трябва – не само в слънчевия майски следобед, когато цената е отрицателна, а в 19:00 часа на студена безветрена януарска вечер.

Силна Европа и енергийно зависима Европа трудно могат да бъдат едно и също нещо. Аргументите „ЗА“ европейски собствен добив и производство на изкопаеми горива и „ЗА“ ВЕИ и електрификацията не са алтернативи.

Първият е материалната основа, върху която реално може да се развива вторият – както показва китайският модел.

Към днешна дата обаче ЕС следва друг модел: Затваряме мините, кладенците, централите и заводите, купуваме всякаква енергия и технологии отвън, плащаме все повече, молим се за топла зима, треперим при всяка новина за атакуван от туземци кораб насред световните морета и накрая пак откриваме спасение във въглищата още при първия епизод на септемврийско безветрие.

Колко дълго ще изкараме така?