За Никарагуанския канал, геополитиката и "Южен поток"

Автор: Борислав Цеков, Институт за модерна политика, президент за България на Световната асоциация на юристите

В навечерието на Коледа, на 22 декември м.г., в Брито на Тихоокеанския бряг на Никарагуа беше поставено официалното начало на един от най-мащабните инфраструктурни проекти за последното столетие – построяването на Никарагуанския канал, който ще свързва Атлантика и Карибско море с Тихия океан.

Какво представлява този мегапроект?

Новият трансокеански канал ще минава по река Сан Хуан и през езерото Никарагуа и е с обща дължина 278 км, дълбочина между 27,6 и 30 м. и ширина между 230 и 520 м. На практика ще бъде на нивото на морското равнище и корабите няма да преминават през сложна система от шлюзове, както през Панамския канал. Капацитетът на канала ще е значително по-голям от този на съществуващия Панамския канал, който дори и след разширението, което трябва да приключи догодина не позволява преминаване на кораби с товароносимост над 65 хиляди тона. През Никарагуанският канал обаче ще могат да преминават дори и модерните мегаконтейнеровози с товароносимост над 250 хиляди тона.

Ефектът на този мегапроект за транспортните комуникации в глобален мащаб ще бъде съществен – разстоянието между Ню Йорк и Сан Франциско по море се съкращава с около 900 км. в сравнение с използването на Панамския канал, разходите също се намаляват значително.

Мегапроектът се оценява на около 50 милиарда долара и предвижда освен канала и съпъстващите го съоръжения, да бъдат изградени още две дълбоководни пристанища, жп линия и две зони за свободна търговия на карибския и на тихоокеанския бряг, жилища за около 140 хиляди души, язовир, няколко туристически туристически комплекса, международно летище, електроцентрала и заводи за цимент и стоманообработка. Предвижда се строежът да приключи през 2019 г., а експлоатацията да започне през 2020 г.

Какво очаква Никарагуа?

Очакванията на Никарагуа са, че каналът ще привлече около 4,5% от световния трафик на товари, ще превърне страната в световен транспортен център и ще спомогне за удвояване на мизерния сега БВП. В приетата в страната Стратегия за човешко развитие 2007-2016 г., се изтъква, че за да посреща основните нужди на населението, никарагуанската икономика трябва да нараства с 8-10 % годишно, а за да бъде изкоренена бедността е необходим растеж от над 10 %. При сегашните си темпове на развитие, очакванията за икономическия растеж на Никарагуа през следващите години не надхвърлят 4 процента. Докато с построяването на канала привържениците на проекта прогнозират ръст от порядъка на 14 %. По оценки на властите в Манагуа в хода на реализацията на мегапроекта се очаква до 2018 г. около 400 хиляди никарагуанци да подобрят значително икономическото си положение и да излязат от бедността. Броят на постоянните работни места, което ще се открият се оценява на около 100 хиляди. Според някои оценки превръщането на Никарагуа в една от най-големите транзитни маршрути в света ще носи на страната около 1,2 милиарда годишно. Значителни числа предвид това, че БВП е около 20 милиарда долара, населението е 6 милиона, а половината от тях живеят в дълбока бедност.

Дори и да не се сбъднат напълно тези очаквания, при всички положения каналът и приходите от неговата експлоатация и съпътстващи дейности ще донесе солидна икономическа перспектива за Никарагуа, включваща нови работни места и възможности за социално-икономическо развитие.

Кой и как ще реализира мегапроекта?

Изпълнението на проекта е поверено на регистрираната в Хонг Конг компания HKND Group, която е собственост на китайския милиардер Уан Цзин, притежаващ водещия китайски телекомуникационен гигант Xinwei Telecom Enterprise Group. Според класациите на Forbes Цзин е на 12-то място по богатство в Китай през 2014 г. с 6,4 млрд. щ.д. Първоначално, през 2012 г. парламентът на Никарагуа гласува Закон 800, според който изграждането и експлоатацията на новия канал ще стане по модела на публично-частното партньорство – създаване на джойнт венчър, в който 51 % има държавата, а останалата част се предлага на частни инвеститори. Година по-късно е гласуван Закон 840, който променя инвестиционния модел - предоставя се концесия на китайския инвеститор за 50 години с възможност за продължаване с още 50 години. Променя се и структурата на собствеността - държавата ще притежава 1 % през първата година, а на всеки 10 години държавният дял ще се увеличава с по 10 % докато собствеността премине изцяло в държавата. За първите десет години, в които държавния дял ще е най-нисък, се предвижда концесионна такса в размер общо до 100 милиона долара. След това държавата ще получава съответния дял от печалбите на канала. След изтичане на концесията е предвидено всички сгради и инфраструктура, притежавани от китайския инвеститор и свързани с канала, да преминат в собственост на държавата.

Кой и защо иска да блокира Никарагуанския канал?

Реализацията на този мегапроект е на практика е единственият реален шанс на Никарагуа, най-бедната държава в Централна Америка след Хаити, в обозримо бъдеще да излезе от дълбоката мизерия, причинена от десетилетия брутални диктатури, инсталирани и поддържани силово от САЩ, кървави граждански войни, неуспешна социална революция, смазана с тайна военна намеса на ЦРУ и близо две десетилетия прилагане на неолиберални реформи по рецептите на Световната банка и МВФ.

Но...

Конкурентните интереси, които са свързани най-вече със САЩ и крупните американски корпорации, също не стоят със скръстени ръце. Причините са икономически и геостратегически. Новият канал ще намали съществено значението на Панамския канал, който макар и формално върнат на Панама през 1999 г., продължава да е под фактически американски контрол и съставлява ключов елемент от глобалните геополитически и икономически интереси на САЩ. Две трети от товарите, преминаващи през Панамския канал са насочени към американски пристанища, а военните кораби на САЩ имат изключителното право да преминават без да чакат ред. Към момента Китай е на трета позиция по обема на товарите, които преминават през Панамския канал – очаква се голяма част от този трафик да се пренасочи към новия канал в Никарагуа. В съчетание с по-големия капацитет на новия канал, позволяващ преминаване на високотонажни кораби, за които Панамския канал е недостъпен, конкурентните предимства са несъмнени.
От друга страна, създаването на алтернативен, при това по-мащабен, трансокеански маршрут в Централна Америка, който не е под прекия военно-политически и икономически контрол на Вашингтон, съществено променя геостратегическата ситуация в света. И би било поредната крачка към ликвидирането на еднополюсния свят, доминиран от САЩ. Държавите от БРИКС ще имат съществени икономически ползи от новия канал, не само от инвестиционно гледище, а и като стимулиращ фактор на търговския обмен между тях – ще се улесни, например, бразилският износ на желязна руда към Китай и Азиатско-тихоокеанския регион; Китай ще получи по-лесен достъп до венецуелския нефт и прочие. Трябва да се подчертае, че още след формалното преминаване на Панамския канал в ръцете на панамската държава, в американския конгрес, а по-сетне и в анализи на Пентагона, навлизането на крупни бизнес компании от Китай и Хонг Конг в търговията и експлоатацията на съоръжения около канала е обявено за „опасност за националната сигурност на САЩ“, на която трябва да се противодейства.

Във връзка с плановете за изграждане на канал на територията на Никарагуа, първоначално при посещението си в Манагуа през 2013 г. американският зам.търговски министър нарича проектът „удивителен“ и изразява готовността на публичния и частния сектор на САЩ да се включат в изграждането. Никарагуанските власти и китайският инвеститор обаче отправят сигнали, че предподчитат участие от страна на Бразилия и Русия – нагласа, която с оглед на историческия контекст в бедната централноамериканска държава е напълно обяснима.

Оттам насетне, събитията подсказват, че САЩ не желаят да приемат новите реалности в своя „заден двор“, както в продължение на близо два века в съответствие с прословутата доктрина „Монро“ третират Латинска Америка и особено страните от Карибския басейн и Централна Америка. В ход е пусната цялата машина на публичната дипломация и информационната война (както евфeмистично в днешни времена се наричат подривната дейност и пропагандата) с цел дискредитиране и блокиране на изграждането на алтернативния Никарагуански канал.

Проамериканските политически среди в страната, в познат и по нашите географски ширини стил, започват да вещаят катастрофични сценарии, ако мегапроектът се осъществи. Местен тинк-танк, оглавяван от представител на лоялната на САЩ олигархична политическа фамилия Чаморо, иска спиране на проекта, защото бил проведен без „публични консултации”. Локални клонинги тип „Иван Кръстев” и „Огнян Минчев” редят тежки размисли за опасностите от „китайската зависимост“ на Никарагуа и за нарушаването на човешките права. Щедро подкрепяни от посолството на САЩ активисти атакуват неуспешно законодателството за канала пред никарагуанския Върховен съд. Други се готвят да сезират Интерамериканската комисия за човешки права, защото се нарушавали правата на местни общности. Финансирано от американски донори НПО започва да събира подписка до парламента с искане за „незабавна отмяна на проекта”. Екоактивисти, в т.ч. някои чуждестранни (датски и американски) екоорганизации, разгръщат истерична кампания с твърдения за предстояща екокатастрофа, унищожаване на биоразнообразието и на поселения на морски костенурки, популация от тапири и мангрови дървета по протежение на трасето на бъдещия канал. В същото време няма как да не се забележи, че срещу сходни екологични и социални рискове от разширението на Панамския канал, извършвано в момента, подобни кампании не се водят. Напротив – твърди се, че тези рискове могат да се преодолеят чрез съществуващите технологии и административни мерки.

Онези, които познават почерка на американските специални служби и техните методи на информационна война и подривни операции, знаят, че те имат свои поръчкови пера (assets) в повечето от водещите печатни и електронни медии в САЩ и в чужбина (както потвърди наскоро и авторитетния германски журналист и бивш редактор на Frankfurter Allgemeine Zeitung Удо Улфкот). Затова лесно ще разпознаят опорните точки на една координирана пропагандна кампания.

Тонът на много от мейнстрийм медиите в САЩ като с невидима ръка е настроен на еднотипни заглавия и коментари, в които ключовите думи са „сериозни въпроси”, „съмнения”, „опасности”, „корупция”, „нарушения на правата на местните общности“, „унищожаване на околната среда“ и даже „пълна безсмисленост” на новия канал. Още при обявяването на намерението да се строи канала, USA Today публикува мнението на американски корпоративен експерт, който твърди, че проектът е икономически неизгоден и той не би вложил парите си в него. В навечерието на първата копка на канала, на 21 декември м.г., New York Times излезе с драматично заглавие за „нарастващо недоволство” от канала, а онзи ден, на 2 януари 2015 г., Washington Post в пространен репортаж надълго и нашироко разсъждава колко по-полезен е Панамския канал и неговото разширение на стойност 5,25 млрд. долара, което се очаква да бъде завършено догодина. Естествено в материала не е пропусната „трагедията” на мангровите дървета и „армагедонът“, който едва ли не очаква света от проникването на инвазивни животинските видове от Карибския басейн във влажните зони на Никарагуа. А в заключение е цитиран представител на вашингтонския тинк-танк Съвет за Америките, който обявява, че е скептичен за бъдещето на новия канал, защото: „Вече има канал. Разходите са прекалено големи, а успехът не е гарантиран”.  Завчера пък автор на авторитетното списание New Yorker на свой ред се разтревожи за участта на двайсетината морски костенурки в района на Рио Брито, където каналът ще стигне Тихия океан... В прав текст консервативният тинк-танк „Херитидж” настоява американските власти да упражнят натиск върху правителството на Никарагуа в „защита на демокрацията и прозрачността”, а изграждането на канала, естествено, е обявено за мащабен корупционен проект.

Другата линия, която се откроява в медийното отразяване на проекта за Никарагуанския канал в редица водещи американски и западни медии е ерозирането на образа и кредибилността на китайския инвеститор. Уан Цзин дежурно е описван като „съмнителен”, „неясен”, „несигурен”. И, о ужас, бил най-вероятно свързан с китайското комунистическо правителство. Защото нали разбирате добре – когато всички американски и западноевропейски корпорации се надпреварват да правят бизнес именно с китайското комунистическо правителство това е триумф на демокрацията и свободната пазарна икономика и няма никакво отношение към идеологията или състоянието на човешките права в Китай. Но когато бедна Никарагуа прави същото, това е укорително, съмнително и трябва да бъде незабавно прекратено – пак в името на демокрацията и човешките права.

Друг упрек на опонентите на канала е, че китайският инвеститор Уан Цзинг няма опит в подобни инфраструктурни проекти, защото бизнесът му е в сферата на телекомуникациите. Истината е, че в изграждането на Никарагуанския канал HKND Group са ангажирали като подизпълнители достатъчно солиден капацитет - втората по големина държавна строителна компания в Китай CRCC, австралийската MEC Mining, която е сред водещите в консултантската дейност в сферата на минното дело, белгийската SBE, специализирана в изграждането на канали и шлюзове, „Макинзи енд ко” – една от първите пет консултантски компании в света. На авторитетната британска консултантска компания Environmental Resources Management (ERM)  е поверен анализът на екологичните и социалните рискове, свързан с необходимостта от преселване на около 29 хиляди души, живеещи по протежение на трасето. Както казва специалният съветник при аржентинското министерство на пристанищата и мореплаването Хосе Ланда – „би било доста странно, ако такива водещи компании подкрепят един неосъществим проект“.

Западните медии и местните опоненти на канала подлагат на критика това, че концесията била неизгодна за Никарагуа, защото дава редица права на HKND Group във връзка с отчуждаване на земя, освобождаване от данъци и др. Това се определя дори като „отнемане на суверенитета на държавата”. Разбира се, напълно се подминава фактът, че подобни и дори значително по-широки привилегии имат всички американски и западноевропейски корпорации, които осъществяват инфраструктурни проекти или експлоатират концесии или предоставят ютилити услуги (ВиК, електроснабдяване и пр.) в Южна Америка и не само там.

В атаките срещу изграждането на канала се открояват и твърденията, че нямало публични консултации с местните общности. Отново напълно се премълчава фактът, че след уточняването на трасето на канала, през юли 2014 г. бяха проведени общо 7 предварителни публични консултации в населени места по протежение на бъдещия канал, в които участват общо около 5000 души. Срещите са богато документирани със снимки и видеозаписи от британската консултантска компания ERM. В доклада от тях са идентифицирани основните притеснения на местните общности, свързани с отражението на проекта върху техния живот и околната среда. Ректорът на Националния аграрен университет на Никарагуа Телемако Талвера, който е говорител на проекта за изграждане на канала, изтъква, че на базата на препоръките от проучванията на ERM за екологичните и социални ефекти се извършват необходимите корекции – променя се местонахождението на пристанището на Тихия океан, за да се защитят мангровите гори, измества се и входното пристанище на Карибско море с цел да се защитят селища на местното население и риболовни участъци и др. Няма съмнение, че когато става дума за публични консултации, винаги може и повече, и по-добре. Но интересно защо няма такъв ожесточен интерес към това дали и как се провеждат публични консултации от американските корпорации Bechtel, Chiquita (наследник на покритата в Латинска Америка с мрачна слава на брутален потисник United Fruit Company), или пък от Оccidental Petroleum, Nestle, Siemens, Azurix Corp и пр., експлоатиращи ресурсите на централноамериканските държави по доста безскрупулен спрямо интересите и правата на местните общности начин.

Опонентите на канала се тревожат, че изграждането му щяло да унищожи тропическите гори в Никарагуа, но удобно пропускат факта, че липсата на финанси пречи на никарагуанските власти ефективно да опазват околната среда. В резултат, по данни на Global Forest Watch  в периода 2001-2013 г. близо 10 % от тропическите гори са унищожени. Никарагуанските власти обявяват, че разчитат на икономическите ползи от канала, за да могат да провеждат по-ефективна и ресурсно обезпечена политика по опазване на околната среда. Екологични опасения се изразяват и за сладководното езеро Никарагуа (най-голямото в Централна Америка), което става част от трасето на канала. Премълчава се обаче фактът, че далеч по-реална е заплахата от замърсяването му, свързана с оттичането на води от съседното езеро Манагуа, което е едно от най-замърсените езера в света. Голяма част от замърсяването му се дължи не толкова на битовите отпадни води от столицата Манагуа, колкото на един химически завод, който го отравя с живак през 80-те години на XX век. Този завод е бил собственост на базираната някога във Филаделфия, САЩ мултинационална корпорация Pennwalt.

Разбира се, трябва да се подчертае, че като всеки инфраструктурен проект от подобен  гигантски мащаб, съвсем естествено възникват и редица напълно легитимни въпроси и опасения около екологичните ефекти, справедливото обезщетяване на собствениците на земя по трасето на канала, възможностите за развитие на местната икономика и прочие. Но това са въпроси, които се решават с диалог и с конкретни мерки, адаптиращи проекта към нуждите на местните общности, а не с блокиране на проекта и отказ от икономическо развитие. Реалните проблеми, неяснотите, липсата на достатъчна информация и пропагандните внушения на петата колона на чуждите интереси в Никарагуа провокират и протести. В познат стил редица западни медии и НПО представиха стотината протестиращи за хиляди, а арестите на търсещите сблъсък с полицията бяха определени като истинско покушение срещу демокрацията.

Ясно е, че не трябва да има излишни илюзии, че в условията на една бедна държава от Третия свят, раздирана десетилетия наред от бедност, тежко социално неравенство и граждански войни, която през всичкото това време е брутално експлоатирана от чужди интереси, проект с мащабите на нов трансокеански канал най-вероятно е съпътстван и с правителствена корупция и нарушения.

Голямата картина

Ако попитаме обаче какъв е този пристъп от загриженост в САЩ и свързаните с тях интереси от това как Никарагуа ще управлява икономиката или ще опазва околната си среда, ще чуем захаросана фразеология за демокрация, човешки права и екология.

За да разберем истинският отговор, трябва да вдигнем глава от детайлите и да видим голямата картина. Тя се подрежда като поставим всичко в рамката на историческия контекст на американската политика спрямо Никарагуа.

Дори и телеграфният преглед на историческото развитие на региона недвусмислено показва, че загрижените днес за правата на човека и демокрацията управленски среди в Белия дом и специалните служби на САЩ, всъщност са сред основните причини за разрухата и бедността, в която тъне днешна Никарагуа. През втората половина на XIX и началото на XX в. страната на два пъти е под американска окупация. Преди оттеглянето си американците създават и обучават Национална гвардия, която по-нататък се превръща в основен инструмент за репресии в ръцете на подкрепяните от САЩ никарагуански режими.
Самата идея за трансокеански канал в Централна Америка датира още от XVI век по време на испанското колониално владичество. По-късно Никарагуа е била един от маршрутите, които са обсъждани в средата на XIX в. от САЩ и Британската империя. В началото на XX в. американците устройват преврат срещу никарагуанския президент Селая, който плахо се противопоставя на изграждането на канал под контрола на САЩ. В резултат през 1909 г. е инсталирано управление, което се крепи на американските морски пехотинци. 51 процента от централната банка и железниците са предоставени на американски банкери, а американец е назначен за шеф на митниците.

В крайна сметка обаче, след редица политически перипетии, за трасе на канала е избрана територията на днешна Панама. В решаващия момент лобистите на Панамския канал се оказват по-находчиви от привържениците на никарагуанското трасе - публикуват статия в New York Sun за нарасналата вулканична дейност в Никарагуа и изпращат на всеки от американските конгресмени и сенатори, които трябва да гласуват по въпроса, пощенска марка с изображение на един от многобройните вулкани в Никарагуа. Внушението е, че тази територия е несигурна за подобна мащабна инвестиция и така везните се накланят към Панамския канал.

Никарагуа обаче се превръща в заложник на американските интереси около Панамския канал. След откриването му през 1914 г., за да ликвидират всяка възможност за конкурентен трансокеански канал, от Белия дом сключват двустранен договор с марионетния проамерикански режим в Никарагуа.  Това е договорът „Брайън-Чаморо”. Ген. Емилиано Чаморо, който подписва договора от страна на никарагуанското правителство, принадлежи към една от олигархичните фамилни династии в страната, която и до днес заема ключови позиции в политиката и икономиката на страната благодарение на подкрепата на САЩ. По силата на договора Вашингтон придобива всички права по изграждането на канал на територията на Никарагуа за срок от 99 години и по този начин ефективно блокира евентуална конкуренция на Панамския канал. За Никарагуа този договор става символ на потисничеството и отнемането на суверенитета на страната в интерес на САЩ. Отменен е няколко десетилетия по-късно през 1970 г., но оставя трайни последици върху развитието на страната.

В края на 30-те години на XX в. превърналият се по-късно в национален символ Аугусто Сандино повежда борба срещу американската окупация. Той също мечтае за изграждане на трансокеански канал, който да не е под контрола на „североамериканския колос“. Опитът за  промяна е смазан, а Сандино е убит от  инсталираната от американците диктаторска фамилия на Анастасио Сомоса-баща – същият за когото Рузвелт употребява прословутата фраза „кучи син, но наш кучи син”. Тази фамилия управлява страната в продължение на четири десетилетия с цената на кървави репресии, грабеж и превръщане на Никарагуа в суровинен придатък на САЩ и най-бедната страна в Централна Америка след Хаити. Опитът за умерена прогресивна промяна в края на 70-те – т.нар. „сандинистка революция”, която в началото обединява левият Сандинистки фронт за национално освобождение, Католическата църква и умерените опозиционни среди, довежда до свалянето на кървавия диктатор Анастасио Сомоса, третият от фамилията, управлявала страната с американска подкрепа.

След промяната новата власт си поставя за цел да преодолее огромната бедност, в която тъне две трети от населението чрез аграрна реформа и ограмотяване, но е поставена под смазващ военен, политически и икономически натиск и санкции от САЩ. Свалянето на диктатора Сомоса през 1979 г. от сандинистите бързо е опаковано от американската пропаганда като „просъветска революция, която се опитва да създаде втора Куба”. В ерата на Студената война „оръжията за масово унищожение” или „борбата с тероризма”, които днес се използват като мотиви за въоръжена американска интервенция в други държави, се наричат „съветска заплаха”. Щом се появи управление, което търси повече независимост, демократизация и социална справедливост в Латинска Америка, то се определя като „комунистическо”, дори да няма нищо общо с комунистическата идеология, какъвто е примерът с управлението на Хакобо Арбенц в Гватемала, свален с преврат, организиран (доказано от декласифицирани документи на ЦРУ и Белия дом) от Вашингтон през 1954 г. Съвсем отделен е въпросът, че сандинистите не са нито болшевики в пълния смисъл на думата, нито установяват диктатура на пролетариата, а са опит на левицата и умерената опозиция на диктаторския режим на Сомоса за демократизация и повече социална справедливост в една отчаяна от нищета и насилие държава. Ембаргото и подривната война на САЩ принуждават сандинистите да потърсят помощ от другата суперсила по това време – СССР, и от Куба.

САЩ практически обявяват война на сандинистите в Никарагуа. Започват скрито финансиране, въоръжаване и обучение на терористични групи, наричани „контри”, които разпалват гражданска война. Американската режисура на този процес не е въпрос на предположения, голословни твърдения или интерпретации, а факт, доказан с купища официална документация. Разкритията започват със скандала „Иран-контри” – тайната продажба на оръжие от САЩ на фундаменталисткия ислямистки режим на Хомейни в Иран, който е под оръжейно ембарго, с печалбите от която се финансират никарагуанските „контри”. Една от най-големите афери в американската политика, изпратила на подсъдимата скамейка 14 висши правителствени служители, в това число министърът на отбраната Каспър Уайнбъргър.

Първоначално „контрите” се ползват с официалната подкрепа на САЩ, но след като Конгресът я забранява, президентът Рейгън оторизира ЦРУ да провежда тайна подривна война за силово сваляне от власт на сандинистите. Разразилият се  кървав конфликт буквално опустошава страната. Зверствата на „контрите” са ужасяващи – повече от 30 хиляди убити. Хюман Райтс Уотч обобщава данните, според които „контрите” са извършители на целенасочени нападения над болници и избиване на пациенти и лекари, убийства на деца, изнасилвания, грабежи, палежи, изтезания, отвличания...

Грубото потъпкване на човешките права освен с финансова и военна подкрепа е насърчавано и „методологически” от ЦРУ. Както Асошиейтед прес разкрива през 1984 г., ЦРУ обучава „контрите” със специален  „наръчник”, който предвижда убийства на правителствени служители в Никарагуа, създаване на безредици и убийства на невинни хора. Голяма част от „контрите“ са специално обучени в печално известната „школа за диктатори и терористи“ на Пентагона – Военната школа за Америките, която днес се нарича Институт за сътрудничество по въпросите на сигурността в Западното полукълбо. Американците провеждат и серия от директни въоръжени нападения на територията на Никарагуа, включително минират основните пристанища на страната през 1984 г. Всичко това е доказано документално и чрез свидетели и става причина през 1986 г. Международния съд в Хага да осъди САЩ за груби нарушения на международното право, обичаите на войната и основни права на човека в Никарагуа. Забравяйки понятия като „върховенство на закона“, американските власти безцеремонно отказват да изпълнят решението на Съда в Хага и да платят репарации на разрушената от тях и с тяхна помощ Никарагуа. По-късно, през 1992 г., избраната две години по-рано с подкрепата на САЩ президентка на Никарагуа Виолета Чаморо, оттегля напълно съдебните претенции към Вашингтон (да, същата олигархична фамилия Чаморо, която на времето подписва заробващия договор „Брайън-Чаморо”).

Някои паралели с българската действителност

Дали проектът за изграждане на Никарагуански канал ще бъде завършен в крайна сметка или ще затъне финансово, не е толкова важно. Важното е, че една държава от Третия свят е взела своето суверенно решение за осигуряване на икономическа перспектива. Така както я вижда и както им позволяват местните дадености, ресурси и реалности. Дали проектът ще е печеливш или не, е работа на тяхната държава и на инвеститорите в проекта. Не на Вашингтон, Брюксел или Москва.

Разказвам за всичко това не просто защото изграждането на Никарагуанския канал, ако бъде доведено до успешен завършек, ще промени морската и икономическата карта на света и геополитическия баланс на силите. Правя го с мисълта за тъжните паралели с българската действителност, които биха могли да се очертаят. С цялата условност на подобни съпоставки, разбира се. Сменете „Никарагуански канал” с „Южен поток” и  открийте сами приликите в нелепите дебати, сричани под чужда диктовка и в марионетните политици, търсещи провала на всеки значим икономически проект, който би могъл да превърне България в по-силна и по-самостоятелна държава със стратегическо значение и развита икономика, а не в евтина територия за алкохолен туризъм, проституция и чужди инвестиции по модела „извличай суровини на безценица, плащай  мизерни заплати на местните, изнасяй печалбите в чужбина”.

Защото е крайно време като общество да се научим да се консолидираме около национални проекти, които носят на България напредък и развитие. И да разпознаваме кога иззад приказките за демокрация и  евроатлантически ценности, дори когато идват от световни политически фактори или глобални медии, се крие не друго, а груб икономически и геополитически интерес, който няма нищо общо с българския.
А докато се научим, бихме могли по-често да си задаваме въпроса, с който световно признатият борец за човешки права Нелсън Мандела отговори на чуждестранните медии преди двайсетина години за американските обвинения за състоянието на правата на човека в Куба:

„Кои са те, че да призовават за спазване на човешките права в Куба? Те, които мълчаха в продължение на 42 години за погазването на човешките права в Южна Африка!
Кои са те сега, че са толкова загрижени за човешките права? Те не бяха загрижени за насилието, което доведе до избиването на 10 хиляди наши сънародници в Южна Африка!
Кои са те, че да ни поучават за човешките права?“

В случая на Никарагуа тези тежки въпроси също важат с пълна сила.
А за България?