Шефе, хайде да не се излагаме

Преди четири години, когато Росен Плевнелиев бе посочен за президент от Бойко Борисов, сърцето ми се късаше за него. Премиерът  му отне ножицата, с която като строителен министър Плевнелиев  откриваше пътни отсечки и го  запрати на едно непознато, враждебно и тягостно място. Президентството. Място злачно, място прохладно, както се казва в молитвата за починалите. Толкова явни бяха страданията му на върховния пост,  че на човек му идеше да го хване за ръка като изгубено русначе на Златни пясъци и да го изведе от Дондуков 2. Да го спаси от ужаса, който видимо изпитваше.  Имаше вид на дълбоко съжаляващ и броящ дните до края на мандата. Осъзнаваше, че е прецаканото магаре на Бойко и сякаш се молеше нещо да се случи, каквото и да е,  та президентската институция да бъде закрита след няколко дни. А защо не часове?! Бедствие, война или просто Светът да се свърши рязко и без обяснение.

Гафовете му се нижеха безкрайно,  като тирове на Калотина.  Липсата на Първата дама очевидно бе най-малкият му проблем. Ах, защо не отказа на Борисов. Трябваше да му каже, шефе, това не е за мен. Не мога. Дай да не се излагаме, сериозно е.  Но не го направи.  Плевнелиев нямаше и късмет. До главата му дойде да назначава цели два служебни кабинета. Ах, какъв рахат  беше президентстването на Първанов. Десет години с Ангел Марин само помилваха затворници. Но, както казваше Борисов в един телефонен разговор – аз не съм Първанов. Всеки с късмета си. Тогава Плевнелиев получи прозрение. Сети се за първия си гаф – новогодишното обръщение със снимката от Аспен. Гаф ли? Не! Спасение. Аспен. Америка. Щеше да започне да прави всичко, което американците искат от него. Даже и това, от което няма нужда.

И така, Плевнелиев хвана дамара на управлението . Безусловно подчинение на Вашингтон, без въпроси и усложнения. Самочувствието му се завръщаше, най-вече в компанията на задокеански сенатори.  За да им се хареса, започна да се заканва на Русия. Като дете, което удря друго, по-силно от него, но батковците го пазят от закономерен бой.

Днес в ролята на ранния Плевнелиев е Румяна Бъчварова. И тя не намери сили да каже, когато му беше времето – Шефе, недей, това не е за мен. Сериозно е. Дай да не се излагаме.

Само човек, останал далеч от упойката на властта, е способен на такива думи.