Милост за депутатите

Парламентарната демокрация може да има много кусури, но роди един истински феномен в уж многопартийната ни политическа система. Поставянето на всички народни представители, независимо от партийната им принадлежност, под общ знаменател – просто депутати. Така народът започна да псува на едро, без оглед на цвят, както навремето не го интересуваше, дали напусналата ни наскоро тъкачка-рекордьорка Найда Манчева е влязла в парламента като кандидат на БКП или на придатъка й БЗНС. Така и сега, когато в парламента си гласуваха платена ваканция до края на изборите, малцина обърнаха внимание, кой е внесъл предложението, кои са гласували „за“, „против“ или „въздържал се“. Теглиха им по една колективна на всички, дето по думите на Мустафа Карадайъ „вкупом излишни станаха“.

Окрупняването и размиването на политическите границите от страна на електората не е от вчера. Най-напред на прицела на народното недоволство попадна прословутото депутатско кюфте. Годините бяха гладни и хората изпадаха в истерия, когато чуеха цената на пустото кюфте в бюфета на парламента. А сякаш бе вчера, когато в стола на УБО в хотел „Рила“ течеше угоителната програма за висшата партийна номенклатура.  После народът прехвърли тихият си гняв върху служебните автомобили на депутатите, които нагло и безцеремонно подменяха автопарка си, докато населението изнемогваше. След това хората научиха, че депутатите могат да закупуват на преференциални цени жилищата, които са обитавали като народни избраници. Тези „столичани в повече“ също нямаха цвят за гласоподавателите и бяха мразени по принцип. Дразнещи бяха и дългите депутатски летни ваканции, гарнирани с първите папарашки снимки от Евксиноград – мястото, където прекарваха летата си децата и внуците на Политбюро. Нов залп от попържни, без оглед на ляво и дясно. През зимата на 1997 г. дори изпотрошиха и подпалиха парламента, вместо да насочат гнева си към Министерския съвет, чиято сграда остана непокътната. А нали там се вземаха важните решения. По-късно народните трибуни сами се издадоха, че в цялото си партийно многообразие получават пари в плик, за да плащат на свой асистент или секретар, и тази практика се оказа устойчива във времето.

Евентуалната липса на парламентарни заседания до провеждането на изборите е прекрасна новина, пряко свързана с личната душевна хигиена на всеки, който се интересува от политика. И депутатите сами го потвърдиха – чистосърдечно си признаха, че ако останат в пленарната зала, ще превърнат заседанията в предизборни диспути. Нека вървят да агитират „на терен“.

Но да погледнем и под друг ъгъл на нещата.

Да се нарочват народните избраници за универсални виновници за родните неудачи, съвсем не е справедливо. Българинът има навик да стреля в грешната мишена, когато е търсил виновник за печалния факт, че нещата не вървят. Големите безобразия с обществени средства и откровените грабежи се решават и извършат на други места. По правило забърканите остават недосегаеми, а депутатите са удобната мишена. Големите грешници са далеч от опашката на коня. Клетниците в парламента са просто щастливи кокошки, които известно време кълват микрофоните пред председателя и след това изчезват в родното нищо. Е, има и такива, които се позалежават в няколко парламента, че и прескачат от група в група. Ентусиасти, какво да ги правиш. Интересно им е. Но нека наистина проявим милост към тях.

Политическата класа като цяло заслужава адмирации. Ако не течеше предизборна кампания, партиите вече щяха да са накацали протестиращите миньори в Бобов дол, за да измъкнат някой плюс за себе си. Засега пазят благоприличие и гледат сеир. Интересно кой ще издържи по-дълго – миньорите или партийците. Неуспешните обяздвания по принцип завършват с безмилостни къчове. Но да се говори за принципи у нас така или иначе е малко пресилено.

А кампанията за президентските избори набира скорост.  Нека и се насладим и изпълним волята на премиера – да се прекръстим, че българският народ няма такива президентски двойки като САЩ. Както посочи той, това е голям късмет за цялата нация.