Брюксел иска да пазим интересите на ЕС, а не присъди на всяка цена

Главният прокурор Борис Велчев пред в. „Строител“

 

Борис Владимиров Велчев е доцент, доктор по право. Баща му Владимир Велчев е дипломат от кариерата - бил е посланик във Великобритания и СССР. През 1981 г. Борис Велчев завършва Английската гимназия в София, през 1987 г. – висше юридическо образование в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, а придобива юридическа правоспособност през 1990 г.
През периода 1988 - 1990 г. е работил като съветник в отдел „Правен” на Министерския съвет. От 1990 г. последователно е работил като асистент, старши асистент, главен асистент и доцент по наказателно право и международно наказателно право в СУ „Св. Климент Охридски”, ръководител на катедра „Наказателноправни науки” във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.
От януари 2002 г. е член на новосформирания Правен съвет към президента, а от октомври 2003 г. и председател. Работи по цялостното правно осигуряване на дейността на президента. Бил е член на Консултативния съвет по законодателство в 39-ото и 40-ото Народно събрание и председател на правната секция на Съюза на учените.

От януари 2006 г. Борис Велчев е главен прокурор на Република България.

 

 

Г-н Велчев, започваме със страничен въпрос: защо от известно време прокуратурата е отговорна за изграждането на Единната информационна система за противодействие на престъпността? Или поне на нейното ядро?

Две са причините. Първо: законодателят ни го възложи – със Закона за съдебната власт. И второ – прокуратурата никога не е възразявала срещу това, защото най-после някой трябва да поеме отговорността за изграждането на системата. Според мен ние сме най-подходящите „изпълнители” за тази роля, защото при нас се събира по-голямата част от информацията.

 

И каква отговорност ще поемете, след като бюджетът ви се определя от Финансовото министерство, а с парите ви се разпорежда правосъдният министър?

Този въпрос би останал без отговор, независимо от това къде би била структурирана Единната информационна система за противодействие на престъпността (ЕИСПП). Ако беше останала в Министерството на правосъдието, тогава щяхте непрекъснато да питате как така изпълнителната власт ще ползва информация на съдебната власт. Очевидно е, че някой трябва да се нагърби с решаването на тази задача. Ние сме готови да поемем отговорността и сме създали необходимата организация. Единственото, което ни липсва, е… основното: парите. Миналата година направихме всичко, което можехме да направим. Но днес не сме оптимисти, че догодина ще имаме достатъчно ресурси, които да инвестираме в по-нататъшното изграждане на системата. Надявам се, знаете, че се опитваме да интегрираме към ЕИСПП и други системи. От известно време в прокуратурата работи унифицирана информационна система. От няколко месеца действа и регистър на лицата с две и повече висящи дела. Опитваме се, въпреки техническите и технологичните проблеми, да направим и регистър на прилаганите специални разузнавателни средства. Един ден всичко това ще бъде интегрирано в ЕИСПП, но аз искам да обърна внимание на един друг, явно незаслужено подценяван проблем.

 

Дори още утре да създадем перфектно работеща информационна система, която брилянтно да обслужва практическата работа на оперативните работници, разследващите полицаи, прокурорите, следователите и съдиите, пак ще липсва един много важен компонент от националната политика за противодействие на престъпността. Защото няма да има орган, който да анализира резултатите от дейността на тази система – не статистически, а чрез научните методи на криминологията.

През 2010 г., ако не се лъжа, беше закрит Съветът за криминологични изследвания към министъра на правосъдието. И това е проблем, защото тази единна информационна система не трябва да обслужва само работата на конкретни магистрати и полицаи по конкретни дела, а да позволява натрупаната информация да се анализира от гледна точка на криминологията и да помага при вземането на управленски решения на политическо ниво. Кой ще прави този тип анализ – на мен нещо ми се губи. Преди няколко месеца ние създадохме в прокуратурата специален сектор за криминологични изследвания, който обслужва нашата дейност. На мен обаче много ми се иска и държавната политика за противодействие на престъпността да бъде научно обоснована. И аз бих препоръчал, още преди да приключи работата по изграждането на ЕИСПП, да се помисли за възстановяването на този капацитетен център, защото в момента няма кой да „вижда” тенденциите, по които се развива престъпността.

 

Висшият съдебен съвет не може ли да си създаде подобен център?

Сигурно всяка институция може да си отвори подобен център. Въпросът е, че това трябва да стане на национално ниво. И този център трябва да бъде отговорен за провеждането на държавната политика за противодействие на престъпността. А държавната политика се провежда от правителството. Или поне така казва конституцията. В този смисъл е нормално тези, които предлагат законите, да ги предлагат мотивирани от тенденциите на престъпността, които искат да спрат с тези закони. Ние нямаме право на законодателна инициатива, но събираме тази информация, за да имаме представа за състоянието на „нещата”.

Или докато някой ви я поиска…

Естествено. Ние сме готови щедро да предоставим тази информация на всеки, който ни я поиска, но напоследък никой не ни я иска.

 

Добре, нека поговорим по същество. Какво ще правите с г-н Кеслер?

Той е сравнително отскоро ръководител на ОЛАФ, защото беше избран преди по-малко от година – през декември 2010-а. До този момент не съм имал възможността да се запозная с него, така че това ще е първата ни среща. Надявам се да намерим общ език, тъй като неговата професионална биография е изключително богата. Има много сериозен опит като прокурор и прекрасно знае, че със средствата на наказателната репресия не могат да се решат всички проблеми. И е много добре, че начело на ОЛАФ стои човек, който прекрасно познава административните и съдебните практики. В този смисъл очаквам, че разговорът ни наистина ще бъде плодотворен.

А иначе онова, което предстои, е редовната годишна среща на прокурорите, работещи по делата на ОЛАФ от държавите членки на ЕС. Тази година имахме късмета да сме символични домакини на срещата, защото по принцип цялата организация си е на ОЛАФ. Програмата е много интересна, защото е свързана с анализ на практиките от последната година, с анализ на необходимостта от диференциране на административните и наказателноправните процедури…

Какво точно означава това?

Най-общо казано – кога можем да защитаваме финансовите интереси на ЕС по административен път – със средствата на контрола, кога се налага да „влезе в употреба” наказателната репресия и как да направим по-ефективна наказателноправната защита.
Впрочем по време на първия работен ден (17 ноември – бел. ред.) в работата на конференцията ще участват и български студенти. На мен ми беше много приятно, че организаторите се съгласиха с това наше предложение, защото в България, поне според мен, дейността на ОЛАФ не се разбира много добре.

 

Тоест ОЛАФ не е „финансовата тояга” на Европейския съюз, така ли?

Естествено, че ОЛАФ не е нито „тояга”, нито полицейска служба. Това е една служба с много сериозни правомощия, чиято сила е в координацията на контактите с правоохранителните системи на държавите членки в ЕС. Но… тя си е „обикновена” административна структура, която няма нищо общо с наказателната репресия като „такава”. През годините ние сме направили немалко, за да подобрим координацията си с ОЛАФ и затова не се съмнявам, че конференцията ще бъде ползотворна.

Сигурен сте…

Да, защото когато числата говорят…

 

Дори главният прокурор мълчи?

Не главният прокурор, а скептиците. През 2008 г., което не беше чак толкова отдавна, в България са постановени само 5 присъди за злоупотреба с фондове на ЕС. През 2009 г. присъдите вече са 28, а през 2010 г. - 175...

Условни или ефективни?

Различни са, но това едва ли има чак толкова голямо значение, защото присъдата си е присъда.

 

Вие ли подобрихте работата си или съдът започна да оценява по достойнство представените от обвинението доказателства?

Всеки сам може да прецени. Срещу 175 осъдителни присъди през 2010 г. „лежат” само пет оправдателни. Правя това уточнение, за да избягам от модерната идеологема, че има бум на оправдателните присъди. Няма такова нещо. По принцип оправдателните присъди са под 5%, а по делата за злоупотреби с фондовете на ЕС дори са под тези 5 процента.

А на какво се дължи успеваемостта ни? Трябваше да се натрупа критичен опит. Става дума за нови престъпления, с които се сблъскахме за първи път едва по време на предприсъединителните програми. А влизането ни в Европейския съюз „отключи” нови схеми и механизми за посегателства върху бюджета на ЕС. Налагаше се да се натрупа опит, да се обучат хора, да се създаде експертиза… Аз съм горд, че със създаването на специализираното звено във Върховната касационна прокуратура, което работи по най-тежките дела за измами с евросредства, вече имаме много сериозна „прослойка” от добре обучени и много знаещи прокурори. Те поддържат постоянна и много ефективна връзка с всички свои колеги в страната, за да им дават методически указания и да им оказват помощ, ако се наложи… И числата говорят сами са себе си.

Всичко, което казвате, е прекрасно. Защо обаче Брюксел продължава да настоява за осъдителни присъди?

Вижте, ние също настояваме за осъдителни присъди…

 

На вас това ви е работата все пак…

Така е. И в този смисъл различия с Брюксел нямаме. Но нека да бъдем реалисти. В едно цивилизовано и правово общество винаги ще има оправдателни присъди. Защото, ако всички присъди са осъдителни, просто няма да има нужда от съд.

Другият вариант е прокурорите да са узрели в професионално отношение и вече да не пишат обвинителни актове за щяло и нещяло.

Вижте, най-лесно е да елиминираме „опасността” от оправдателни присъди, като не поемаме никакви рискове. Или ако не развиваме правната практика. Аз обаче мисля, че понякога е важно да се поемат такива рискове и да се развива правната практика.

 

Така е, но защо тук никой не приема това за нормално? В журналистиката е същото – една седмица пишеш убийствен материал, след което три месеца… суша. След като съдебният процес е състезание, нали винаги трябва да има печеливши и губещи „отбори”?

Не става дума за състезание. Всеки един експеримент в наказателния процес е за сметка на български или чужди граждани – без значение, които имат своите човешки права. Очевидно е, че този „експеримент” трябва да бъде провеждан страшно внимателно. И в същото време няма как съдебната и прокурорската практика да се развива, ако не се търсят различни от досегашните конструкции, ако не се опитваме да вкараме в действащия Наказателен кодекс нови явления… Най-лесно ни е да кажем, че не може да се оправим и повече да не се занимаваме. А как ще дефинираме проблемните сфери в практиката, как ще очертаем противоречивата практика, въз основа на какво ще искаме тълкувателни решения от Върховния касационен съд? Оправдателни присъди ще има, защото няма държава, в която всички присъди да са осъдителни. Но аз се лаская от мисълта, че България е една от малкото държави членки на ЕС, в която оправдателните присъди са много малък процент.

Значи дошло е времето държавното обвинение да спазва „онзи” текст от Наказателнопроцесуалния кодекс, според който разследващите събират доказателства и за невинността на заподозрения.

Разбира се, че е така. Вижте – една оправдателна присъда е точно толкова тържество на правосъдието, колкото и една осъдителна. Освен това трябва да бъдем реалисти. Едно наказателно производство в досъдебната фаза може да изглежда по един начин, но в съдебна фаза да придобие съвършено различен „облик”. Например появят се нови свидетели, а други свидетели оттеглят показанията си. Може защитата да представи документи, които не са били известни на досъдебното производство… Всичко това променя фактическата обстановка до такава степен, че нищо, което до този момент е било, вече не е същото. Много е възможно, пак изведнъж, да се окаже, че прокурорът по делото не е бил прав. Много е възможно прокурорът да не е успял убедително да защити своята позиция… Това е човешка дейност, така че е нормално да бъдат допускани и грешки. А твърдението, че българската прокуратура има проблем с оправдателните присъди, обслужва единствено медиите, които обичат скандалите. Просто защото не е вярно.

 

Тоест нямаме основание да се срамуваме, че ръководството на ОЛАФ е събрало в София европейския прокурорски елит само за да ни „набие чемберите”?

Защо ме карате да се връщам към фактологията? При условие че през 2008 г. сме имали 5 осъдителни присъди, а сега са 175, нямаме никакво основание да се срамуваме. Напротив, трябва да сме горди.

А колко досъдебни производства са били образувани, за да се стигне до… „осъдителната” прокурорска гордост?

В момента не разполагам с точната статистика, но да измерваме качеството на досъдебното производство с броя на осъдителните присъди, просто не е добър подход. В наказателния процес най-сигурното мерило е влязлата в сила присъда. Тя показва колко е било ефективно производството.

 

И като изградите ЕИСПП това „разминаване” ще бъде коригирано?

В системата ще има данни и за едното, и за другото. Но когато правим изводи, ще ги правим не по несигурния параметър „брой образувани производства”, които после могат да бъдат спирани, прекратявани, възобновявани… Това са динамични показатели, за разлика от единствения и „непоклатим” критерий – влезлите в сила осъдителни присъди. И когато виждаме, че броят им е нараснал в пъти… Впрочем това, което ви казвам, важи и за нарастването на осъдителните присъди по дела за организираната престъпност, наркотиците, укриването на доходи и данъци, измами с кредитни карти…

А за източването на бюджета през Закона за обществените поръчки нещо да кажете?

Точно такава статистика не знам дали някъде е водена, защото наказателното ни право разграничава единствено средствата на Европейския съюз като самостоятелен обект на защита. А колко успешни дела има за нарушения на Закона за обществените поръчки… Много е трудно да се даде някакъв верен отговор, защото тези дела може да са образувани за финансови престъпления, за документни престъпления, за злоупотреба със служебно положение, за присвояване, за измама и т.н. Зависи от фактите.

 

Фактите са си факти – или ги има, или ги няма. Защо ефективността на прокуратурата трябва да зависи от подобни… очевидности?

По отношение на престъплението по служба, което е най-типичното посегателство върху публичния интерес, прокуратурата не е особено ефективна. И сега ще ви кажа защо. Онзи инструмент, който ние се опитваме да използваме и днес, е бил адекватен за… 1968 г. Включително и за злоупотребите, свързани със Закона за обществените поръчки. И ако на някого осъдителните присъди за злоупотреби с еврофондовете му се струват малко, оправдателните присъди по чл. 282 от Наказателния кодекс преобладават. Защото „там” има една специална цел, която се доказва изключително трудно, да не кажа, че практически е невъзможно. И тъкмо тази „цел” ни кара да търсим палиативни варианти или да се чудим как да развиваме практиката, опитвайки се да използваме – в полза на обществения интерес - други текстове от Наказателния кодекс.

Нали преди 10 - 12 години т.нар. банкови дела се провалиха точно заради същия този чл. 282 от Наказателния кодекс? Това означава ли, че днес продължавате да водите дебати на тема „Кое длъжностно лице е сгазило лука и кое не е?”

Нека да бъдем реалисти, защото т.нар. банкови дела се провалиха съвсем основателно.

 

А защо 12 години по-късно вие пак се оправдавате по същия начин? Толкоз ли не е имало политическа воля за ремонт на въпросната разпо­редба?

Не мога да кажа. Аз – и като преподавател, и като главен прокурор, съм писал такива статии, правили сме подобни предложения от името на прокуратурата, но… какво да ви кажа. Нямаме право на законодателна инициатива, и това е.

А проектът за нов Наказателен кодекс как ви се струва?

Искрено се надяваме, че работната група ще ни предложи нов прочит на наказателното законодателство.

 

По принцип това е едно добро пожелание. В частност с колко страници бихте искал да „олек не” Наказателният кодекс?

Аз със страници не боравя. Но имам един принцип, който бих могъл да декларирам: от Наказателния кодекс трябва да отпадне всичко, което може да бъде адекватно наказано с административни средства. Ще дам един пример. Наскоро беше криминализирана жестокостта срещу животните. Според мен това не беше правилно, защото натовари системата с още един кръг проблеми, които спокойно можеха да бъдат решени по административен път. И какво се получава? Чрез наказателния процес ние „стигаме” до административна глоба. Но ще въртим колелото на пълни обороти година-две, че и повече. А защо тази същата глоба не бъде наложена по административен ред? Бързо, без формалности и на „цена”, която е по-ниска от цената на наказателното производство?

И кое точно ни (ви) пречи?

В България има едно разбиране, че ако нещо не е заложено в Наказателния кодекс, то непременно е лошо. И не става… Вие знаете, че ако по едно дело у нас няма задържани лица, това дело не се смята за образувано.

 

Според вас на Запад така ли гледат на нещата?

Ние имаме хищническо отношение към прокуратурата. Ние непрекъснато подозираме прокурорите в какво ли не – че бъркат, че изопачават, че манипулират, че прикриват. Най-вероятно, понякога хората имат основания за подобни подозрения. Но като цяло подобни упреци са неоправдани.

Но продължават…

В България има една такава страст: всичко да се решава чрез прокуратурата, полицията и съда. Аз мисля, че принципът трябва да е обратен: полицията, прокуратурата и съдът трябва да решават онези проблеми, които наистина си заслужават „впрягането” на държавната машина. Или по-точно казано – онези проблеми, които не могат да бъдат решени с други средства, а не с наказателна репресия. В България това не се разбира.

 

Преди три години публикувахте във в. „Труд” анализ, според който контролните органи в страната – около 30 - 40 на брой - непрекъснато „вменяват” на прокуратурата част от своите задължения. Нещо промени ли се оттогава?

Не, или поне не осезаемо. Истерията, че всеки национален проблем трябва да бъде „захвърлен” в двора на прокуратурата, продължава. Тези дни разбрах, че от сметките на Министерството на земеделието и храните били „изпаднали” 11 язовира. Или по-скоро – нямало ги по документи, някой ги бил отписал, а пък парите, предназначени за тях, били потънали някъде. И кого питат всички, как смятате? Дали питат министъра на земеделието, председателя на Сметната палата или директора на държавната финансова инспекция?

А може би питат шефа на НЕК или министъра на околната среда и водите?

Не знам кого всички питат, но единствените, които са длъжни да дадат някакъв отговор, сме ние – прокуратурата. Аз нямам нищо против, защото е възможно да има и извършени престъпения. Но… много е възможно да не са извършени престъпления и всичко да е въпрос на лоша отчетност или некомпетентност на „съответния” чиновник. Но инстинктът „гласи”, че прокуратурата трябва да установи къде са язовирите и защо са там. Не че някой не знае отговорите, но е важно да бъде питана прокуратурата. В момента ние отговаряме за целия спектър, „заключен” между строителството на АЕЦ „Белене” и отвличането на едно куче. Глупаво звучи, но е факт. И когато се опитаме да обясним, че това не е наша работа, всички ни обвиняват в бягство от отговорност.