Поредните предсрочни избори като политическа гротеска

Никога през последните 27 години не е имало (чак) толкова безсмислена и скучна предизборна кампания за парламентарни избори, колкото е сегашната, и то само броени дни преди (уж) „до болка“ жадуваните предсрочни парламентарни избори. На пръв поглед, т.нар. „основни“ политически сили се държат така, сякаш след 26 март ще настъпи някаква радикална и забележителна политическа метаморфоза, но всички много добре знаем, че няма да се случи нищо неочаквано.

Това пише в блога си Аспарух Панов.

Ако искаме да сме до край честни, предизборната кампания излъчва безметежен популизъм, достигащ до неадекватност във вътрешнополитически план, а във външнополитически – до разкрачена „бисексуалност“ по темата „Европа и Русия“ и пълна неподготвеност за новите предизвикателства пред България като източна граница на Европейския съюз.

Според мен и без социологическите проучвания, от момента на определяне на датата на изборите бе ясно, че или ГЕРБ, или БСП ще ги спечелят, но никой от тях няма да има абсолютно мнозинство, а след тях ще бъдат отново „обичайните заподозрени“ от ДПС. Ако все пак има някаква интрига, то тя е свързана преди всичко с резултатите на Обединените патриоти, „Воля“ на Веселин Марешки и Реформаторския блок.

Оттук нататък кампанията бе само формална, а всички реални усилия и предизборни енергии бяха насочени къде завоалирано, къде открито към предварителни коалиционни пазарлъци с евентуалния бъдещ победител. Както знаем, българските политици не обичат да се договарят, а да се пазарят. Въпрос на психология и култура. Може би точно по този начин те разбират и „пазарната икономика“.

Въпреки вопиющата изборна скука и липсата на перспектива за радикална промяна, в България през последните месеци „вреше и кипеше“. Типично за такива времена на политическа нестабилност и междувластие, възникнаха много изострени и деликатни ситуации в различни чувствителни обществени сфери, познати от години с болезнените си и нерешени проблеми, които тепърва ще имат сериозни последствия. Проблеми, които убедително демонстрират огромната разлика между българската политическа култура и правов ред от една страна и европейските стандарти – от друга.

На първо място станахме свидетели на безпрецедентно бутафорно перчене на временното служебно правителство и напълно необяснимото за ограничените му конституционни пълномощия управленско самочувствие, с което започна и продължава с настървение да сменя държавни чиновници като носни кърпички и да раздава като папски индулгенции публичните средства на българските данъкоплатци. Въпреки твърденията, че се правят само минимални промени на провалили се кадри, реставрацията със стари кадри тече не само в структурите на администрацията, но засяга и важни държавни фирми. Да не говорим, че бяха атакувани дори и водещи болници.

Да, при сегашната безперспективност, победата на Бойко Борисов без съмнение ще бъде „по-малкото зло“, но в никакъв случай не и успешният изход за България. Може би съм прекалено черноглед, но независимо кой или кои ще бъдат партньори на мандатоносителя „ГЕРБ“ в следващото правителство и как ще се конфигурира парламентарното мнозинство, това едва ли ще има някакво фундаментално значение. Както и до сега, важни части от политическия процес ще продължават да се превръщат в задкулисни игри, бартерни сделки с влияние и търговия с власт. Докъдето може и доколкото може.

Нещо повече, готов съм да се обзаложа, че дефицитите по отношение на върховенството на закона, плачевното състояние на свободата на медиите и повсеместната корупция ще продължават да влияят при цялостния процес на взимане на решения в държавата и то не само след тези избори, а по всяка вероятност и след следващите.

Колкото до отношенията между БСП и ДПС и техните „театрални“ диалози на „развеждаща“ се семейна двойка, те не са нищо друго освен зле режисиран водевил. Изпепеляващата взаимна любов между БСП и ДПС има двадесетгодишна история и датира още от правителството на Любен Беров (1993 г. – 1994 г.), когато и Бойко Борисов „го нямаше даже“. Като политическа конфигурация и организация на парламентарната му подкрепа, това правителство бе еталон за „демокрация менте“. Днес, 27 години по-късно, е напълно ясно, че по много критерии правителствата на Орешарски и на Беров са приличаха „като две капки вода“.

Ако досегашният текст отговаря на вашите представи за днешната политическа ситуация в разгара на предизборната кампания, тук е мястото да си поемете дълбоко въздух и да проявите чувство за хумор. Нещо абсолютно необходимо за времето, в което живеем. Защото анализът, който ви предлагам, е писан не сега, а в навечерието на предсрочните парламентарни избори през 2014 г. Този текст е цитат „едно към едно“ на част от моя статия със заглавие „Quo vadis, Българийо?“, публикувана на 28 септември 2014 г. в електронното списание „Либерален Преглед“. Актуализирани са само няколко споменати години и имена на политически партии.

Според мен, такова връщане във времето съвсем не е случайно. Цинично-ироничният въпрос „Не преживяваме ли отново 2014 г.?“ напира да бъде зададен, колкото и абсурдно да звучи на пръв поглед. Днес, точно както тогава, през 2014 г., бившият премиер и партиен ръководител се е развихрил, като че ли ще векува, а раждащите се нови политически формации в дясното пространство, колкото и да са симпатични, са (все още) безпомощни пред величието на „Бистришките тигри“.

Докато във въздуха около нас отново се нагнетява огромно напрежение, заредено с разнопосочни енергии, идващи от ЕС, от Русия и Турция, и не на последно място от Западните Балкани, ние за по-малко от 4 години избираме вече трети парламент. Никой не може да предвиди какво точно ни очаква и то, както за България, така и за Европа като цяло, а ние продължаваме си играем на махленски предсрочни избори и маймунджулъците ни нямат край… Каква по-прекрасна илюстрация за превръщането на политиката в гротеска?

Кастингът за поредния български парламент тече с пълна сила, но ми се струва, че вече знаем не само резултатите, а и какво ще се случи през следващия мандат. Чакаме само горещия хепиенд, когато минималната заплата ще бъде 1000 лева, а минималната пенсия – 500. Може би звучи прекалено субективно, но очаквам ГЕРБ отново да спечели парламентарните избори. Точно така, както ги спечели през 2014 г. Сигурно с малко, сигурно ще трябва да управлява в коалиция, но ще спечели и ще доминира политическия живот през следващия парламентарен цикъл, колкото и кратък да е той.

Не може да се очаква чувствителна промяна в съдбините ни, докато българският избирател не бъде излекуван от политическото си късогледство, което му пречи да добие точна представа за колективните реалности. Не може на незначителните резултати да се придава гротескна значимост, а съществените неща да остават незабелязани. Или с други думи, не можеш в ХХІ век да продължаваш да живееш с болни маниакални илюзии и за миналото, и за бъдещето.