Накъде?

Получих писмо от една политическа сила. Това пише Иво Беров за Трансмедия.

Ето съдържанието му :

Скъпи приятели. След последните избори настанаха трудни времена за нашето политическо семейство.

Затова е крайно време след едно задълбочени изследване да изясним причините за провала си и да обмислим как да променим и обновим дейността си по такъв начин, че да спечелим отново доверието на онези избиратели, които с гласа си, или с отказа си от гласуване изразиха сдържаност и недоверие към нашата политика. Без да изневеряваме на общите си ценности и светоглед, разбира се.

Такова изследване ще се проведе в рамките на работилниците за ново начало, които ще работят от юни до края на септември и в които ще има широко представителство на експерти, политолози, историци, философи и социолози. В същото време ние ще потърсим мнението и съветите на нашите членове, избиратели и подръжници.

Темата на първото ни събиране ще бъде:

Какви са причините за нашата загуба

С какви предизвикателства трябва да се справим, за да спечелим отново доверието на хората.

От кого мислите, че е това писмо? От коя партия или коалиция? Да, досетихте се. От провалилите се десни. Само че не от нашите. От френските републиканци го получих.

Още преди години, още от времената, когато изгря звездата на Никола Саркози, се записах виртуално, тоест мрежово, тоест наужким в неговата Народна партия, сега преименована на Републиканска. Струваше ми няколко цъкания с мишката. Наужким, наужким, но всяка седмица, а преди избори всеки ден започнах да получавам известия за дейността на партията, допитване за мнението ми по всякакви политически въпроси и покани за най-различни политически и обществени изяви.

За около пет години, значи, френските десни са се допитвали до мнението ми най-малко 1680 пъти.

Въпреки че за тях аз съм някой си там никой от някаква си там никаква за тях балканска държава. (Дали пък, ако наистина ги бях съветвал не биха се провалили – шега…)

Хайде сега познайте за същите тези години колко пъти българските десни са ме попитали каквото и да била за каквото и да било. Много добре, досетихте се. Познавате нашенските адети. Нито веднъж. Повтарям. Нито веднъж. Нула пъти. Въпреки че в България не съм чак пък толкова някой си там никой, въпреки че имам примерно 5 000 приятели и 3000 последователи във Фейсбук, въпреки че имам два блога и че се мяркам чат-пат по телевизорите. (Да не говорим, че в продължение на години защитавах десните и техните ценности и съдействах за влизането им Народното събрание и за избирането им на различни длъжности.) Никой никому нищо не дължи, нали. Пази, боже, сляпо да прогледа и посредствено да прочете Айн Ранд.

Защо така?

Липса на нюх и обществен опит? Неумение за общуване с хората. Самооблащаване и високомерие? Любителщина? Неблагодарност?

Всичко това накуп и още толкова от същото – ето отговорът.

Нека великодушно да отхвърлим подозрението, че десебарските вождове, например, не биха искали да се обвързват с човек, познат като „костовист”, защото това би им попречило на достлука с една такава светла личност и вярна съюзничка като Меглена Кунева. Или пък с другата светла и незабравима личност – Божо Трика. Такова подозрение би било прекалено грозно. Ама всъщност защо пък да го отхвърляме ? Нека си остане. Тъкмо защото би било прекалено грозно и неблагодарно от страна на десебарските вождове. Тия неща са си част от нашенските адети. Нашите десни политици изглежда са готови да отхвърлят и пренебрегнат всеки отделен човек в името на човека изобщо. Макар досега никой никога да не е виждал това чудо – всеобщия човек. (При бесепарите не е така и това е една от причините отново да имат мощно представителство в Народното събрание и отново да се домогват до властта).

Как обаче провалилите се десни, лево-десничари и средничари са вземали политически решения, след като не са благоволявали да снизходят да се допитват до мнението на своите поддръжници, подобно на не чак дотам изтъкнатите си френски съответствия?

Една позабравена вече стенограма го показа. Събирали са се на кръгове, кръгчета и кръгченца от приятели, познати на приятелите и познати на познатите на приятелите. Като предимство са имали онези приятели познати и познати на познатите на приятелите, които са се показвали по медиите, или пък са притежавали медии, или пък са били министри, или пък са имали парички – лошо няма, човещина…Партийните структури (образувания) тук са без значение, от значение са кръговете и кръгчетата. А там, където са имали партийните образувания някакво значение, то влиянието им е било по-скоро отрицателно поради печалното им състояние.

Дали всичките тези обстоятелства са причина за провала на истинските партии? Или пък са други причините?

Отговор няма. И не може да има. Поради една проста причина. Въпросът не е поставен. Признанието за провал го няма. С едно единствено изключение – Радан Кънев. И поемане на отговорност пак няма. Със същото изключение.

Има точно обратното. Себеизтъкване чрез провала. За Христо Иванов, например, провалът е успех. Неговата нула била много по-голяма, по-тумбеста и по-кръгла от нулите на останалите. Макар точно Христо Иванов и приятелските кръгове, кръгчета и кръгченца около него да имат най-голямата вина за същия този провал, тоест, успех – според него . (Липсата на представителство в Народното събрание на стотици хиляди свестни, почтени и умни хора – дали това е успех или провал?)

И никакво ново начало за избишканите извън Народното събрание партии и коалиции няма да има, ако Христо Иванов и неговите кръгченца не си признаят съдбоносната грешка, която направиха с отказа си да се съюзят с Нова Република. Без това признание сегашните изречени с половин уста призиви на Иванов за обединение изглеждат безнадеждно закъснели, безсмислени и направо жалко. Чудесно биха им прилягали народни мъдрости като „късно е чадо, мандалото хлопна”, „след дъжд качулка”, и „изпусни питомното, та гони дивото”.

Така че едно нещо е сигурно – „Да, България“ на Христо Иванов няма как да стане обединително звено на истинските партии срещу олигархията. Въпреки че нулата му е по-голяма, по-тумбеста и по-кръгла от нулите на другите извъпарламентарни партии.

И още едно нещо е сигурно. ДСБ може да стане ядро на бъдещата партия Нова Република, но в никакъв случаи не може да стане обединител на истинските партии срещу олигархията. Досега не им се получи, отсега нататък още по-никак няма да им се получи.

Нито пък протестните мрежи и подобните им граждански образувания могат да станат ядро на една бъдеща партия или коалиция –

техният провал е още по-неоспорим и зрелищен, макар и непризнат (Делян Пеевски и „Кой” са по-силни от всякога).

Което не значи, че всички те трябва да се откажат от политиката. Не от политиката трябва да се откажат, нито от целите си, нито от възгледите си, нито от обществените си изяви. От друго трябва да се откажат.

От суетите и от самолюбието си. От самозалъгването и самооблащаването. От мераците си за водачество. От любителщината. От тесногръдието и затвореността си. От онези раздумки в приятелски кръгове и кръгченца, които заместват разговора с цялото българско общество.

Ето, например, едни думи на покойния Кристиан Таков, върху които си заслужава да се помисли:

„Има един голям наш проблем и той е, че се харесваме твърде много. Хайде да не бъдем умни и красиви, нека идеите ни бъдат красиви.

Защото, докато ние сме умни и красиви, в България има твърде много наши братя, които са извадили по-лош късмет от нас. Тия хора, извинявайте за правия текст, ние често ги презираме, тия хора се правим, че ги няма, и за техните стонове ние сме глухи. И после се чудим защо не ни следват, няма да ни следват, ние не сме част от тези хора, ние не изразяваме техните мечти.

Ние плашим гаргите, че ще отидем на Терминал 2,

а те не могат да стигнат до съседното село, където има аптека, където може би ще го има лекарството, от което те се нуждаят. Затова, вместо да плашим гарги, хайде, не ви карам да идете да се запишете масово в организациите на БСП, напомням само, че сме забравили солидарността.“

И откъде все пак да се започне ? Какво да правят истинските партии и стотиците хиляди умни и свестни хора, останали без представителство? Може по примера на френските десни да се започне от работилници (там ги наричат ателиета) за ново начало. Провалилите се партии и политици могат открият подобни работилници (ателиета, сдружения), без да се надпреварват кой ще ги оглави и кой ще има най-голямо влияние. С обсъждане на два основни въпроса:

Защо се провалихме.

Какво трябва да предприемем, за да спечелим отново избирателите.

И накрая може би най-важното. Съвременната политика показа, че печелят партиите, способни да излъчат обаятелни (харизматични) и кадърни водачи. В българските партии, останали извън парламента, няма устройство, което да излъчва подобни водачи. Те нямат механизъм за подбор. Техните кръгове, кръгчетата и кръгченцата им се често се въртят в обратното направление.

И както каза Кристиан Таков – повече солидарност, оставете Айн Ранд по хладните кабинети и рафтовете ,натъпкани с умни и не чак толкова умни книжки.