Битката с Истанбулската конвенция не е свършила

Мнозина либерали са учудени защо търпеливото българско говедо изведнъж се опълчи на пръв поглед перфидно невинен документ като Истанбулската конвенция (ИК).
Нацията обаче прояви чуден рефлекс – атавистично погребан под няколко епохи. Това е рефлекса към кръвния данък – законното отнемане на деца от техните родители.

Мъжете, които не могат да виждат децата си заради съдебни решения най-добре знаят какво е това законът да ти отнеме детето при обективни, субективни или при временни обстоятелства. Това, което може да уплаши един мъж не е много – но новите права на жената и майката го дефинират – в повече от 90% детето се дава на майката. Така започна модерният феминизъм у нас. Зад съдебните решения има две неща – много бащинска мъка и много провалени детски съдби.

След ИК заради културния марксизъм взимането на детето вече няма да е приоритет на майката и съда. След конвенцията това ще правят специални органи, съседи, разни НПО и други първични партийни организации. Имаме ясен паралел с турското робство – където взимането на момчета от българските семейства е напълно законно.
Малките пукнатини между родители и деца също ще се превърнат в пропаст – дете може лесно да бъде подведено да се бунтува срещу родителите си.
Отговорността на резултата ще се размие между институциите – ще има давност, служебни тайни и ще погребе съдбите на няколко поколения.

Отнемането на деца, защото искат да са вегани, гей или анимационни герои, вече се случва в някои страни. Мъката е огромна и непоказана от медиите.
Просто държавата на културния марксизъм бръква там , където и Хитлер не мислеше, че може да се бръкне. В различията между роднини и поколения.

Българите помнят няколко ужасяващи интернационални отнемания на деца, добили публичност. Едното беше преди десет години в Асеновград.
Бащата беше българин, майката полякиня и никой не си представяше че решението на съда ще се приложи по този начин. С крясъци, плач и жестока емоция децата бяха извлечени от жилището на Тодор от Асеновград и пратени в Полша. След месец ги показаха спокойни и весели. Така работи системата. От кратката схватка българите запомниха само едно – интернационалните закони работят като законите на султана.

Другото са многобройните отнемания на деца на българи в Европа. Лично аз съм снимал напълно адекватен мъж, българин във Франция, комуто отнеха трите деца по сигнал на съседка.
Сигналът не беше добре дефиниран – положително е имало проблеми в това семейство с нефункционираща майка, но лекотата, с която на баща се взимат три деца, правото му да ги чува едно по едно по телефона в събота само за един час – това беше жестоко, отвратително жестоко.
В тези случаи не говорим за отнемане заради насилие, бедност и битови проблеми – а заради “сигнали”.

Това е анти-утопията, друга не ни трябва. И тя се състои в това, че държавата поема родителски приоритети и претенции, родителската власт и грешки. Това е кошмар, ненаписан от антиутопистите.
Как може да завърши това? Ще завърши в Ада на отнемането на деца от бедни семейства и даването им на семейства инкубатори, платени от държавата.
Това вече се случва, не без участието на медиите – по техни сигнали, неясно колко прецизни.
Причини за отнемането?
Бедност, лошо отношение, сексуална неориентираност при децата, просто доноси или чиновническа корупция. Неща субективни и променими.

В същото време много българки оставиха дечицата си в арабските страни след развод и раздяла – там няма либерални идеи и бащите са собственици на децата си.
Загубата на дете се преживява и се е преживявала по много начини в душицата на тоя народ.
Затова и се даде отпор. Защото няма съд и наказателен орган за и над родителската любов.
Битката не е свършила. Всички, които се хранят от парите на НПО тепърва ще дават своя отговор, медиен натиск и зловеща упоритост.
Но рефлексът в сърчицето на българите проработи. Зад ИК и привидната борба с насилието срещу жени има много други неща, които водят живота ни друга посока.
Обратна на познатата.
Много обратна.
Непоносимо обратна.