Проф. Искра Баева: Престъпен режим ли е комунизмът?

Престъпен режим ли е комунизмът?

Откровено казано, въпросът ми изглежда малко глупав, тъй като комунизъм нито в България, нито където и да било по света е имало. Обществото, в което живяхме преди 1989 г., беше социалистическо, макар и един особен социализъм – пренесен у нас от Съветския съюз и разчитащ не на самоорганизацията, както е според Маркс, а на силата на държавата. Но комунистически режим имаше, тъй като системата беше наложена в България от БКП – силово, с репресии, без спазването на политическите и гражданските права, но и с ускорена модернизация и изгражане на социална държава.

Казвам всичко това във връзка с края на сагата с учебниците по история за 10 клас. Макар и със закъснение, те вече могат да тръгнат към образователната система. Това стана възможно, след като по думите на техния главен проверител доц. Даниел Вачков, директор на Института за исторически изследвания към БАН: „Новите учебници по история гледат на комунизма като на престъпен режим”. Основанието му е че „общо взето във всички учебници беше упоменат законът, който обяви комунистическият режим за престъпен”.

Оттук ще тръгна, за да поразсъждавам не за учебниците, а за политическата намеса в оценките за историята.

Да, действително, на 26 април 2000 г. ХХХVIII Народно събрание приема Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. В него е записано:

Чл. 1. (1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция. (2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа”…
Чл. 3. (1) Посочените в чл. 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.
(2) Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система…

Части от този закон присъстват и в учебниците, но по-скоро където им е мястото – в прехода. Повечето обвинения за политически репресии и ограничения, които фигугират в този закон, са напълно справедливи.

Въпросът не е за това, а за правото на политиците да декретират оценките за миналото. От гледна точка на професионалното историческо изследване, това е неприемливо. Защото предварително зададената политическа оценка обезсмисля изследването и ни връща към практиките на политическата цензура, която познаваме не само от времето на социализма, а и от предишните епохи.

И това не е само мое мнение, а и на Европейския парламент, както личи от предупрежденията, отправени в неговата Резолюция от 2 април 2009 г. относно Европейската съвест и тоталитаризма.

Те звучат по следния начин:
„А. като има предвид, че историците изразяват съгласие, че напълно обективното тълкуване на историческите факти е невъзможно и че не съществуват обективни исторически дискурси; като има предвид, че въпреки това професионалните историци използват научни инструменти за изучаване на миналото и се стараят да бъдат безпристрастни в най-голяма степен;
Б. като има предвид, че нито една политическа организация или политическа партия не разполага с монопол върху тълкуването на историята и че тези организации и партии не могат да претендират за обективност;
В. като има предвид, че официалното политическо тълкуване на историческите факти не следва да бъде налагано посредством взети с мнозинство решения на парламентите; като има предвид, че един парламент не може да законодателства по отношение на миналото;…”.

Не отричам правото на МОН да контролира написването на учебниците, това е държавна политика. Но все пак призовавам и българските политици, както са направили европейските, да не си присвояват ролята на окончателни съдници на историята, защото това никога не води до добри резултати. А и колкото по-политизирани са едни учебници, толкова по-голяма е вероятността при поредна политическа промяна някой отново да поиска да ги пренаписва.

Нека оставим историята на историците, които спорят достатъчно оживено и помежду си, но най-вече с доводи, съставени от факти и изследвания, а не опирайки се на политически решения.