Миролюба Бенатова в "Гласът на шофьора": Здравни реалности

Бел. ред. Текстът е публикуван в сайта dnews.bg.

Тези дни от разследване на БТВ стана ясно, че обещаните от правителството 50 милиона за заплати на медицинските сестри, тихомълком са станали 6. След разкритието за „редактираната субсидия“ последваха уточнения, че парите ще бъдат дадени по друга линия. Представителите на институциите изпаднаха в противоречие дали това е така и някъде там остана усещането, че, както обикновено, обещаното не е като даденото.

-Помияр. Това е.

Така нарича себе си жена над 50, когато я питам дали е медицинска сестра.

-И аз не знам какво съм. Нещо между санитар и медицинска сестра.

Работи в голяма столична, държавна болница. Изглежда преждевременно състарена, слаба, с дрезгав глас.

Возя я, след като сутринта си е тръгнала от нощна, минала е през следобеден рожден ден на приятелка и сега бърза да обслужи жената, при която живее на квартира. Ще се преоблече и ще се върне за нощна. Има да слага лекарства и на кучето в дома си.

Изглежда, че това вече ѝ прелива чашата. Не се усеща как непрекъснато повишава тон. Не е с лошо. Не е лично. Просто неудовлетворението се излива от нея във вид на бързо изговорени думи – олицетворение на хроничната умора и разочарование. Дните и нощите ѝ се сливат. Признава, че вече няма как да си върши работата качествено. Гневна е. На реалността. И изглежда отдавна се е разделила с емпатията. Слиза, сякаш е успокоила топката. Вероятно не задълго.

Въпреки протестите, проблемите на медицинските сестри не са решени, а министърът на здравеопазването делово коментира, че за догодина се планират 200 милиона повече, но това ще бъде постигнато с увеличение на клиничните пътеки. „Исканията на медицинските сестри са справедливи, но това може да стане постепенно“, обясни в парламента Ананиев, без да уточни какво значи „постепенно“ и кога ще му дойде времето.

Далеч от жълтите павета, качвам друга медицинска сестра. Тя е на 64.

-До НОИ ще ме закарате ли? Имам да свърша малко работа, а от такова „лудо“ дежурство си тръгвам.

Жената споделя как екипът цяла нощ се „борил“ с един мъж, постъпил по спешност с инфаркт. Всъщност се борили със съмненията на човека, който макар и попаднал в интензивното, не вярвал, че трябва да му сложат стент. „Гледал по телевизията, че слагат излишни и беше много недоверчив“, казва сестрата. Докторката успяла да го убеди, че наистина има стеснение на съдовете и мъжът склонил да се подложи на процедурата.

Разбирам откъде идва съмнението. Кирил Домусчиев, собственик на Нова ТВ, е взел темата за сърдечните операции присърце и публично цитира данни от „европейските дружества по кардиология и кардиохирургия“, според които у нас се поставят 36 хиляди излишни стента годишно. Домусчиев е изчислил, че така се източват 160 милиона от Здравната каса. Поводът за това медицинско включване на едрия индустриалец е материал по неговата телевизия, който показва лекар с 57 хиляди лева доход, събран от такива процедури.

„Знае ли вече човек на кого да вярва“, риторично пита дългогодишната медицинска сестра докато пътуваме и допълва: „Навремето ги лекувахме само със съдоразширяващи и умираха като пилци. Сега наистина се възстановяват, но човека едвам го убедихме“.

Моята пътничка е медицинска сестра от 45 години, все в една и съща болница. Само сменяла етажите и отговорностите. Пенсионирала се преди три години и продължила. Казва, че вече се изморява, болят я краката, а и усеща дежурствата. Не като на младини.

Тя е част от екипа на държавна болница, която, освен плановите пациенти, се грижи за лечението на спешни случаи в София и областта.

„От 15 години нов човек не е дошъл на работа. Вече не могат и да ни изгонят. Преди ни плашеха, че навън има опашка от чакащи, ако сгрешим. Никой няма. Преди години напуснаха 15 лекари, защото такъв им беше началникът – не им даваше да оперират, и си тръгнаха. Някои вече са в чужбина, други си се върнаха, откъдето са дошли.“

Докато слушам си припомням статистика от началото на годината, според която здравната ни система разполага с 26 766 медицински сестри и 4257 акушерки, които се трудят в повече от 400 болници, в лечебни заведения за извънболнична помощ, в училищното и детското здравеопазване. Давам си сметка, че говоря с една от тези медицински сестри, които по статистика формират 20% от всички работещи в системата. За всяка пета сестра пенсионирането предстои в следващите 5 години.

Отново се заслушвам, когато в разговора трайно се настанява думата „страшно“.

„При нас идват от малцинствата, рядко са осигурени, но не можем да ги върнем, а лекарите казват, че нашите клинични пътеки са по 7000 лева. Като трябва да се говори с близките, ходим цяла група да подкрепя доктора. Страшно е като се изсипят целите фамилии.“

От разказа ѝ разбирам, че в държавните болници има строг режим. За храната. А персоналът се страхува за живота си.

„Близките искат да внасят храна, но е забранено. Може по малко бананче, солети. Друго, не. Ябълки не може, защото не им даваме ножове на пациентите. Стават агресивни от контрастното вещество, което им вливат и затова без ножове. Знаем ли в гръб какво могат да направят. А и те, пациентите, не помнят. После, като мине ефектът, няма проблем. Но имаме много манипулации в гръб, не става, нападат ни“.

-С вилица също може да ви нападнат- намирам за уместно да се включа.

-Е, не е чак толкова. Така е решено, ножовете са забранени.

Медицинската сестра бърза към Националния осигурителен институт, за да внесе документи за вдовишка пенсия. „То ще са 140 -150 лева, ама кой ти ги дава. Дано не ме върнат за някой документ, че няма кога пак да дойда“.

Нито една от двете ми спътници не е ходила на протест за увеличение на заплащането. Карат на доизживяване и използват свободното си време, за да бутат собствения си живот.

А от друга държавна болница се качва пациентка. Възрастна. „По принцип съм архитект, но вече няма значение. Пенсионерка съм просто“.

Възстановена е след успешна сърдечна операция и понеже срещата ни е след контролен преглед, темата е здравна. Жената въодушевено споделя, че е доволна от отношението, лечението и храната. „Удължиха ми живота, не ме рекетираха за пари и не гледаха как по-бързо да ме изпишат. Държаха ме месец и половина докато живна, а то не е никак лесно и става бавно. Първата крачка я направих на втората седмица. Бяха много внимателни. Чувала съм за други болници, че не е така. Бързали да изписват, за да дойде следващият „по пътеката“.

И докато песимистът в мен едвам се сдържа да не се намеси, жената продължава да разказва други впечатления. От друго столично лечебно заведение. Там я накарали да подпише запис на заповед като гаранция, че ще плати 1700 лева за ставата, необходима за съпруга ѝ.

„Той лежи при тях, няма как да избяга. Няма как да ги излъжа. Но ме принудиха и подписах. Старшата беше „оторизирана“ с тази документация. Като занесох парите, я скъса. Внесох сумата на касата. На ръка дадох три пъти по 150 лева за кръв. После се оказа, че една капка не са му прелели. А отделението се води уж елитно и го ръководи близък на висш политик. Искам да разкажа, защото е срамота. Мъжът ми влезе за операция на ставата, а го заварих в реанимация след инфаркт. Бяха го изпуснали.“

Съпругът на тази жена вече не е между живите. Срещаме се на четвъртия месец от смъртта му. Тази изповед е в негова памет, казва дамата и слиза. „Бавна съм, но още мърдам. Нали, това е важното?!“